6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1062/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.294
гр.София, 23.05. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1062/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. за приватизация и следприватизационен контрол /АПСК/, [населено място] срещу решението на Варненския апелативен съд № 223/19.07.2012 год., постановено по в.т.дело № 271/2012 год. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 1450/06.12.2011 год. по т.дело № 341/2011 год. в частта, с която е отхвърлен предявеният от Агенцията срещу Х. Д. А. от [населено място] иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка по чл.11.1 от сключен на 04.02.1999 год. договор за приватизационна продажба на магазин „Ч.”, намиращ се в к.к.”Св.Св.К. и Е.” за разликата над присъдените 9 580 лева до предявения размер от 10 262,89 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че при продажба само на част от притежаваните идеални части от приватизирания обект неустойката не следва да бъде намалявана, тъй като тя се дължи не за продаден размер, а за действие, извършено от един от съсобствениците и санкционира нарушението на поетото от купувачите договорно задължение да не продават обособената част в продължение на пет години от изплащане на цената й.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения материалноправен въпрос, който обобщен се свежда до следното: При поето от купувачите по приватизационен договор задължение да не продават закупения обект за определен период, разпореждането само с част от притежаваните идеални части в нарушение на поетото задължение води ли до намаляване и в какъв размер на неустойката уговорена за пълно неизпълнение на посоченото задължение.
Въззивното решение на Варненския апелативен съд е обжалвано с касационна жалба и от ответника Х. Д. А. от [населено място], подадена чрез процесуалния й представител адвокат М.Т. от АК-В. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която е осъдена да заплати на АПСК сумата 9 850 лева, представляваща уговорената в чл.11.1 от приватизационния договор неустойка за неизпълнение на задължение за неотчуждаемост на придобитата 1/5 ид.част от закупения магазин „Ч.”, представляващ обособена част от [фирма], намиращ се в едноименния курортен комплекс.
В допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката-ответник обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения процесуален въпрос, свързан с приложението на чл.370 ГПК и по-конкретно: При направено от ответника с отговора му общо възражение срещу наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността му за заплащане на претендираната неустойка, липсата на конкретно оспорване на твърдяния факт относно датата на окончателното изплащане на цената води ли до приложение на чл.370 ГПК; преклудира ли се правото му да стори това в по-късен момент и длъжен ли е съдът да му укаже фактите, които се нуждаят от доказване? Същото основание за допустимост по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК се поддържа и по поставените материалноправни въпроси, свързани с възможността за намаляване размера на неустойката по приватизационен договор след приемането на новия чл.32а ЗПСК-ДВ, бр.89/2010 год. и има ли нормата обратно действие, ако задължението за неустойка е възникнало преди изменението на ЗПСК при действието на ЗППДОбП/отм./?
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото намира, че двете касационни жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната им редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
С обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е осъдена ответницата Х. Д. А. да заплати на А. за приватизация и следприватизационен контрол в качеството му на орган, упражняващ правата на държавата по чл.3, ал.1, т.1 от ЗППДОбП/отм./ във вр. с пар.15 от ПЗР на ЗПСК сумата 9 580 лева, представляваща неустойка по сключения приватизационен договор от 04.02.1999 год. като е отхвърлил иска за разликата до предявения му размер от 10 262,89 лева. Установено е от данните по делото, че процесният договор е сключен на основание чл.35, ал.1, т.1 ЗППДОбП/отм./ между Агенцията за приватизация и пет физически лица /едно от които е ответницата по делото/ за приватизационна продажба на магазин „Ч.”, обособена част от [фирма], [населено място], представляващ едноетажна сграда, намираща се в курортния комплекс. В чл.8.2 от договора купувачите са се задължили да не продават приватизирания обект в продължение на 5 години от изплащането на цената му, като в противен случай дължат предвидената в чл.11.1 неустойка. Прието е за установено също от двете съдебни инстанции, че на 05.03.2008 год. с нот.акт № 109, том І, рег.№ 2118, дело № 98/2008 год. ответницата е продала правото на собственост върху 42 кв.м. ид.части от сградата, като сделката е извършена преди да изтече петгодишния срок на забраната за отчуждаване, считано от изплащането на цената – 28.06.2004 год., която дата не е била оспорена от ответника своевременно в срока по чл.131 ГПК с отговора му на исковата молба, депозиран по делото на 11.05.2011 год. При тези фактически данни съдът е направил решаващия извод, че е налице неизпълнение на поетото договорно задължение, поради което неизправната страна дължи заплащане на уговорената неустойка. Изложени са съображения, че се касае за задължение за бездействие, което по правило е неделимо и петимата купувачи се считат обвързани и го дължат изцяло, като при неизпълнение кредиторът може да насочи претенцията си срещу всеки един от тях. В случая, обаче, тъй като неизпълнението е осъществено по отношение на част от приватизирания имот, съдът е приложил разпоредбата на чл.92, ал.2, пр.трето ЗЗД като е приел, че дължимата компенсаторна неустойка следва да бъде намалена съразмерно на продадените ид.части от процесния недвижим имот, което е сторил и самият ищец още с подаването на исковата молба, претендирайки от ответницата само 1/5 от общо дължимата сума. Приети са за неоснователни възражението на ответницата за нищожност на клаузата за неустойка, тъй като същата е договорена през 1999 год. в съответствие с разпоредбата на чл.41, ал.2 ЗППДОбП преди отмяната на закона с приетия през м.март 2002 год. ЗПСК, както и възражението за намаляване на неустойката поради прекомерност с оглед забраната предвидена в чл.32в ЗПСК.
При тези данни поставеният в касационната жалба на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол въпрос относно възможността за намаляване на неустойката при продадена част от приватизирания обект е релевантен за изхода на спора. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предвид наличието на практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 130/09.07.2010 год. по т.дело № 995/2009 год. по аналогичен казус, което е задължително за долустоящите съдебни инстанции. В цитираното решение е прието, че с оглед присъщите функции на договорената компенсаторна неустойка, пълното неизпълнение на отрицателната престация от купувача само за част от закупените активи на приватизираното предприятие обосновава приложението на чл.92, ал.2, пр.трето ЗЗД и съдът може да намали нейния размер. Обжалваното въззивно решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Що се касае до преценката на съда за конкретния размер, до който следва да бъде намалена претендираната неустойка въпросът е фактически, а не правен и е изцяло в зависимост от събраните доказателства и установените факти по делото.
Поставените в касационната жалба на ответницата Х. А. процесуални въпроси са свързани с приложението на чл.131, чл.133 и чл.370 ГПК, както и въпросът за правомощията на съда, когато ответникът е пропуснал срока за извършване на посочените в чл.133 ГПК процесуални действия. По отношение на тези въпроси, обаче, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предвид наличието на многобройни постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, които съгласно т.2 от ТР № 1/2009 год. са задължителни за долустоящите съдебни инстанции – т.напр. решения по: т.дело № 384/2010 год. на ТК-І т.о.; т.дело № 682/2010 год. на ТК-ІІ т.о.; т.дело № 1068/2011 год. на ТК-І т.о.; гр.дело № 189/2011 год. на ГК-І г.о.; гр.дело № 822/2011 год. на ГК-ІІ г.о.; гр.дело № 896/2012 год. на ГК-ІІІ г.о. и др. Съгласно константната практика на ВКС, когато в установения срок по чл.131, ал.1 ГПК, ответникът не подаде писмен отговор, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи доказателства или не представи писмени доказателства, той губи възможността да упражни тези права по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства – чл.147 ГПК. На още по-голямо основание страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които е допусната в първоинстанционното производство, освен при наличието на изрично предвидените в чл.266, ал.2 и 3 предпоставки. В случая с оглед данните по делото, първоинстанционният съд е процедирал в съответствие с цитираната практика на ВКС, тъй като с подадения отговор от 11.05.2011 год. ответницата не е възразила относно факта, че е изплатена от купувачите цената на закупения по реда на чл.35 ЗППДОбП/отм./ като обособена част процесен недвижим имот, нито е оспорила посочената от ищеца дата на изплащане – 28.06.2004 год., от която дата започва да тече петгодишния срок на забраната за продажбата му предвидена в чл.8.2 от приватизационния договор. Нещо повече, липсва възражение от нейния процесуален представител и по отношение докладът на първоинстанционния съд, приет в с.з. на 21.09.2011 год., в който изрично е обявено за безспорно обстоятелство плащането на цената; нито е представено доказателство, установяващо друга дата на изплатената цена, различна от посочената в исковата молба и приета като безспорна от съда. При тези данни за ответницата е преклудирана възможността да оспорва посочената дата в по-късен момент. Не се касае за нововъзникнал или новоузнат факт и няма основание за прилагане на разпоредбата на чл.147 ГПК, а въззивният съд не може по своя преценка да променя установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства. Съгласно чл.266, ал.1 ГПК във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Не са налице хипотезите предвидени в ал.2 на цитирания текст, нито неправомерен отказ от страна на първоинстанционния съд да допусне искани от страната доказателства, обосноваващ прилагането на ал.3 на чл.266 ГПК.
Поставените от касаторката материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.32в/нов ДВ, бр.89/2010 год./ ЗПСК и има ли новоприетата норма обратно действие по отношение на възникнали задължения при действието на отменения ЗППДОбП са ирелевантни, тъй като са без значение за крайния изход на делото. Това е така, защото разпоредбата на чл.32в предвижда забрана да се намаляват поради прекомерност неустойките, дължими по приватизационните договори /включително и сключените при действието на отменения ЗППДОбП/, а в случая размерът на процесната неустойка не е намален поради прекомерност – чл.92, ал.2, предложение първо, а на основание предложение трето на цитирания текст, като редуцирането на размера и е съобразен с факта, че неизпълнението на поетото договорно задължение за бездействие е осъществено по отношение само на част от приватизирания обект – предмет на приватизационния договор. Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне по материалноправен или процесуален въпрос, който е от решаващо значение за крайния изход на спора, а в случая посоченото изискване по отношение на поставените материалноправни въпроси не е налице.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд № 223/19.07.2012 год., постановено по в.т.дело № 271/2012 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ