1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 294
София, 27.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 766 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца [фирма], [населено място] /н/ чрез управителя Г. К. против Решение № 1970 по в.т.д.№ 742/2014г. на САС, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 29/2013г. на ОС Враца в частта за отвърлянето на предявеният срещу [фирма], София иск за установяване несъществуването на прието в производството по несъстоятелност /т.д.№ 48/2011г. на ОС Враца/ вземане за сумата 43 768.95лв.-част от неизпълнено задължение по договор за кредит № MRC-1-3633 от 14.12.2009г.
С касационната жалба са въведени доводи за неправилност на решението на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му връщане делото на въззивния съд с указания за правилно прилагане на материалния и процесуалния закон. Твърдението е, че съдът не отчел погасяването на дълга от поръчителите-физически лица като солидарни длъжници, чието задължение е до границите на главното задължение и е станало изискуемо към датата на постановяване на решението по чл.632,ал.1 ТЗ /31.10.2011г./. Съдът не определил какъв е размерът на главното задължение на длъжника към тази дата при прилагането на разпоредбата на пар.2 от ДР на ТЗ. Неправилни били изводите на въззивната инстанция относно формирането размера на дълга и за значението на решението за обявяване несъстоятелността на длъжника. Неоснователно не били взети предвид възраженията за неправилно осчетоводени от банката плащания, извършени от поръчителите-физически лица /отговорни пред кредитора в рамките на дълга на основния длъжник в несъстоятелност/, което довело до формиране на друг размер на главницата и лихвите, начислени след датата на обявяване в несъстоятелност. Неправилен бил изводът, че с обявяването в несъстоятелност и прекратяването дейността на длъжника, не е прекратен договорът за кредит, без да бъде отчетено, че дейността на предприятието-длъжник и правомощията на органите му са прекратени от 31.10.2011г. Според касатора с изискуемостта на вземането, произтичаща от разпоредбата на чл.617 ТЗ, длъжникът изпада в забава и дължи само обезщетение за забава в размер на законната лихва, а не договорна лихва и наказателна лихва по договора за кредит, като даденото от САС разрешение било в противоречие с практиката на ВКС, че законна лихва и договорна лихва не могат да се кумулират. Според касатора е недопустимо търговецът с прекратена дейност да продължава да изпълнява търговските си задължения-в частност да дължи договорни и наказателни лихви по договора за кредит.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се посочва, че САС се е произнесъл по материалноправния въпрос за поредността на погасяване на главницата и начислените върху нея законни лихви по чл.86,ал.1 ЗЗД в хипотеза, в която длъжникъкт не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане и относно приложимата в тази хипотеза норма-чл.76,ал.2 или чл.76,ал.1 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС-Решение № 111 по т.д.№ 296/2009г. на 1 т.о., Решение № 48 по гр.д.№ 1065/1999г., Решение № 1276 по гр.д.№ 577/99г. на 5г.о. и Решение № 266 по т.д.№ 832/2005г. на 2 т.о. При допълнителната предпоставка посочена като т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с „липса на съдебна практика по реда на чл.290 ГПК, поради което произнасянето на ВКС ще допринесе до точното прилажгане на материалноправните разпоредби от ТЗ, касаещи производството по несъстоятелност относно правилното приложение на чл.632,ал.1, чл.617 и чл.644 и др. от ТЗ” са поставени вопросите: 1/Как настъпва уговорената с договор предсрочна изискуемост на задължението и конкретно настъпва ли автоматично с решението за обявяване на длъжника в несъстоятелност и прекратяването на търговската му дейност; 2/Дали решението по чл.632,ал.1 ТЗ има ефект на прекратяване на заварените търговски договори, предвид на това, че чл.617 ТЗ регламентира изискуемостта на задълженията на длъжника по тези договори от датата на това решение; 3/Следва ли търговецът, чиято търговска дейност е прекратена и органите му за управление са десезирани с решението по чл.632,ал.1 ТЗ, да продължи да изпълнява задълженията си като страна по заварените от несъстоятелността търговски договори; 4/Продължава ли търговецът в несъстоятелност да трупа задължения за договорни и наказателни лихви във вида в който са договорени след прекратяването на търговската му дейност и десезирането на органите за управлението му, или настъпването на изискуемост по чл.617 ТЗ води до преструктуриране на дълга, при което не могат да бъдат начислявани договорни и наказателни лихви; 5/Как се изчислява след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност законнана лихва за забава върху вземанията в чужда валута, превърнати в български лева съгласно пар.2 ДР на ТЗ-върху валутата или върху лева; 6/Как се отразяват върху размера на вземанията на банката-кредитор плащанията, извършвани от поръчителите по време на производството по несъстоятелност на кредитополучателя-длъжник. Следва ли те да погасяват целия дълг на кредитополучателя, обявен в несъстоятелност, или продължават да обслужват договора за банков кредит вместо него. Поставянето на шестте въпроса е аргументирано със съображения, че в обжалваното решение съдът приел, че задълженията на длъжника за договорни и наказателни лихви продължават да се трупат така, както са договорени, че договорът за кредит не е бил прекратен, тъй като синдикът не е провел процедура по чл.644 ТЗ.
В писмен отговор [фирма] оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е отчела, че съдилищата са сезирани с установителен иск за признаване несъществуване на приетите /предявени на 29.10.2012. пред синдика/ вземания на банката за главница и договорна лихва в размер на 43 768.95лв., произтичащи от договор за банков кредит, сключен от обявеното с решение по чл.632,ал.1 ТЗ от 31.10.2011г. в несъстоятелност дружество. Обсъдено е изпълнението от страна на банката задължението за превеждане сумата на кредитополучателя, с оглед на което е счетено, че за него и за солидарно отговорните длъжници-поръчителите е възникнало насрещното задължение за погасяването на кредита. Съобразено е, че дружеството до 05.05.2011г. е плащало съгласно погасителния план, а за периода 08.06.2011г.-02.10.2012г. вноските са погасявани от поръчителите, последното плащане е от 02.10.2012г., и че след м.август 2012г. е настъпила /съобразно клаузата на чл.19.1 във вр. с чл.18.1/ незабавната изискуемост на цялото задължение. Прието е за установено, че поръчителите са внесли по процесния кредит сума в размер на 33 595.54 евро или 65 707.17лв., като в аналитичните си регистри ищецът е намалявал размера на дължимата главница с пълния размер на правените от поръчителите вноски, а по счетоводните извлечения на ответника тези вноски са отнесени за погасяване на лихва и главница, съобразно погасителния план, приет с Анекс №1. Констатирано е, че чл.11.2 от договора за банков кредит съдържа ясна уговорка относно поредността на дължимите от кредитополучателя плащания, а именно: такси и разноски по договора, наказателна лихва, просрочена лихва, просрочена главница, лихва и главница, и че спорен между страните е бил въпросът какъв е остатъкът от дължимите по договора суми, с оглед извършените от поръчителите плащания. За неоснователна е приета тезата на въззивника за прекратяване на договорна връзка с постановяване на решението по чл.632 ТЗ от 31.01.2011г. и тезата, че с последващото осчетоводяване на плащанията, извършени от поръчителите е допуснато неправилно изчисляване на дълга по кредита към този момент. Мотивирано е, че възражението е изцяло неоснователно, тъй като облигационната връзка между страните може да бъде прекратена само на основанията, предвидени в самия договор или в закона, а постановената с разпоредбата на чл.617 ТЗ предсрочна изискуемост на паричните задължения на обявеното в несъстоятелност търговско дружество, не води до автоматичното прекратяване на договорите, с които те са поети, а рефлектира единствено върху падежа на задълженията и момента на тяхната изискуемост. Изложено е, че в процесния договор не е предвидена възможност за автоматичното му прекратяване поради обявена предсросрочна изискуемост, нито такава хипотеза е предвидена в закона при прекратяване дейността на търговеца с решението по чл.632 ТЗ; че прекратяването на договор, по който страна е длъжник в открито производство по несъстоятелност може да бъде осъществено от синдика по реда на чл.644 ТЗ, за което доказателства няма. За неоснователно е счетено и възражението на въззивника, че внасяните от поръчителите суми за погасяване на вноските по кредита неправилно са били осчетоводени от банката „като такива на солидарни длъжници” в нарушение на разпоредбата на чл.76,ал.1 ЗЗД по съображения, че съгласно чл.141 ЗЗД поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник, а с клаузата на чл.6.3 от договора задължение за солидарна отговорност с главния длъжник е поета за всички парични задължения по договора-главница, лихва, лихва за забава, такси и разноски до пълното им погасяване. От това е изведен изводът, че спрямо осъществените от поръчителите плащания е приложима договорената в чл.11.2 последователност /такси, разноски, наказателна лихва, просрочена лихва, просрочена главница, лихва и главница/. Отречена е основателността на възражението на ищеца, че след датата на предсрочната изискуемост на задължението по кредита, върху главницата не следва да се начислява договорената лихва. Аргументирано е, че тя има възнаградителен характер, и след като е изрично уговорена, е дължима наред с главницата; че настъпилата предсрочна изискуемост на задължението няма за последица изключването й от обема на поетите с погасителния план задължения. Прието е, че доводът за осъществено от трето лице плащане на част от задълженията на кредитополучателя и за неправилно приложение на пар.2 от ДР на ТЗ като основания за недължимост на предявеното от банката вземане са въведени за пръв път пред въззивната инстация, а не са посочени като фактическо основание на иска. С тези правни аргументи е потвърден изводът, че щецът има задължения към кредитора [фирма] в размер, съответстващ на този, в който вземането на кредитора е включено в списъка на предявените приети вземания в производството по несъстоятелност и искът за установяване несъществуването на вземане в размер на 43 768.95лв. е неоснователен.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване по въпроса за поредността на погасяване на главница и на начислена законна лихва по чл.86,ал.1 ЗЗД, тъй като въззивната инстанция не се е произнесла по този въпрос. Съответно изключено е изводът на САС да е в противоречие с решението по т.д.№ 296/2009г. на 1 т.о., в което е даден отговор, че ако страните не са уговорили поредност при плащането, а изпълнението не е достатъчно, то погасяването настъпва по силата на закона и приложение намира разпоредбата на чл.76,ал.2 ЗЗД. От поетата от поръчителите солидарна отговорност с главния длъжник и от изрично предвидената в чл.11.2 от договора поредност на дължимите от кредитополучателя плащания е обоснован изводът, че спрямо осъществените от поръчителите плащания е приложима договорената в чл.11.2 последователност /такси, разноски, наказателна лихва, просрочена лихва, просрочена главница, лихва и главница/. Произнасянето от САС е в хипотеза на недостатъчно изпълнение при наличие на задължение, произтичащо от главница и договорни /възнаградителни/ лихви а не по повод присъдено по съдебен ред вземане по чл.86,ал.1 ЗЗД, имащо обезщетителна функция, поради което се явява изцяло съобразено и с решение № 111 от 27.10.2009г. на 2 т.о.
Следващият поставен от касатора въпрос намира пряк отговор в разпоредбата на чл.617 ТЗ. Позоваването на въззивната инстанция на тази норма е по повод счетеното за неоснователно становище на ищеца за прекратяване на договорната връзка вследствие на постановяването на решението по чл.632,ал.1 ТЗ, като е мотивирано, че предвидената в чл.617 ТЗ предсрочна изискуемост на паричните задължения на обявеното в несъстоятелстност търговско дружество рефлектира единствено върху падежа на задълженията и момента на тяхната изискуемост. Разпоредбата на чл.617 ТЗ е ясна, приложението й не провокира противорачива съдебна практика, позоваването на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК е изцяло формално.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по въпросите /посочени под номера 2,3 и 4/, свързани с действието на решението по чл.632,ал.1 ТЗ по отношение на заварените търговски договори. Касаторът смесва настъпването на изискуемостта на задълженията /чл.617 ТЗ/ с прекратяването на облигационната връзка, както и отъждествява прекратяването на търговската дейност като реквизит на решението по чл.632,ал.1 ТЗ с погасяването /прекратяването/ на задълженията по заварените от несъстоятелността търговски договори-регламент, какъвто законът не предвижда. Категоричните и ясни правни аргументи на въззивната инстанция са, че процесният договор не предвижда възможност за автоматичното му прекратяване поради обявена предсросрочна изискуемост, нито такава хипотеза е предвидена в закона при прекратяване дейността на търговеца с решението по чл.632 ТЗ; че прекратяването на договор, по който страна е длъжник в открито производство по несъстоятелност може да бъде осъществено от синдика по реда на чл.644 ТЗ, за което твърдения няма.
Въззивната инстанция е отрекла възможността да обсъжда доводите в жалбата, основани на разпоредбата на пар.2 от ДР на ТЗ /ДВ бр.63/94г./ като непосочени в исковата молба възражения срещу приетото вземане на банката. Това изключва възможността за допускане на касационното обжалване по този въпрос, тъй като той не е предмет на произнасяне и не е обусловил изхода на правния спор.
Последният въпрос е неясен. Погасителният ефект на плащанията на поръчителите са съобразени от състава на САС като е даден ясен отговор, че поръчителите дължат това, което дължи и главният длъжник, съответно плащанията от първите погясават задължението на кредитополучателя в уговорената с кредитодателя поредност.
Несъгласието на касатора с изводите в обжалваното решение, че задълженията за договорни и наказателни лихви по договора за банков кредит не отпадат с откриване на производството по несъстоятелност и прекратяването на търговската дейност на длъжника, и че законът не предвижда автоматично прекратяване на договорната връзка, не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалването. Отсъства и допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, която е не е аргументирана.
С отговора по чл.287 ГПК е направено искане за присъждане на юрисконсулстско възнаграждетние, като искането е основателно до размер на сумата 1 843лв., определено съобразно Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1970 по в.т.д.№ 742/2014г. на САС, ТО, 5 състав.
Осъжда [фирма] /н/ със седалище и адрес на управление [населено място], убл.”Х. Б.”№ 16 да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата 1843лв. /хиляда осемстотин четиридесет и три лева/ разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.