4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 294/29.04.2020 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на осемнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3942 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1266/ 28.05.2019 г. по гр.д. № 5523/ 2018 г. в частта, с която Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 5607/ 23.08.2018 г. по гр.д. № 5626/ 2017 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на В. А. В. сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18 НК, ведно със законната лихва от 23.09.2014 г, като е отхвърлил този иск до пълния размер от 200 000 лв.
Решението се обжалва от всяка от страните съответно на обжалваемия интерес, а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материално-правен. Процесуално-правният повдига Прокуратурата, а той е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материално-правният повдига всеки от касаторите, а въпросът е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Всеки от касаторите счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Прокуратурата счита, че процесуално-правният въпрос въззивният съд е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а също и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Касаторът Прокуратурата на Република България извежда допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материално-правния въпрос с довода, че въззивният съд го е решил в противоречие и със следните решения на ВКС: решение № 25/ 13.03.2018 г. по гр.д. № 2167/ 2017 г., Трето ГО, решение № 143/ 05.07.2011 г. по гр.д. № 1070/ 2010 г., Трето ГО и решение № 202/ 18.09.2013 г. по гр.д. № 1304/ 2013 г., Трето ГО. Касаторът В. А. В. извежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че въззивният съд е решил материално-правния въпрос в противоречие с т.11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и със следните решения на ВКС: решение № 163/ 01.07.2016 г. по гр.д. № 411/ 2016 г., Четвърто ГО и решение № 302/ 04.10.2011 г. по гр.д. № 78/ 2011 г., Трето ГО. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК).
Всеки касатор оспорва жалбата от насрещната страна.
Въззивният съд е приел, че с постановление от 12.06.2014 г. по дп № 154/ 2014 г. на СГП, Отдел Следствен, ищецът В. В. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18 НК – за това, че като съизвършител с други две лица през м. май 2014 г. направил опит да умъртви Д. С. П., като деянието остава недовършено поради независещи от дееца причини. На 23.09.2014 г. е постановено определение по внчхд № 861/ 2014 г. на САС, с което наказателното производство срещу ищеца е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 НПК – поради липса на извършено престъпление. Въззивният съд е заключил, че това осъществява основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, доколкото незаконното обвинение в престъпление, което привлеченото към наказателна отговорност лице не е извършило, засяга неговите неимуществени права, а държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България дължи обезщетение по справедливост.
След това въззивният съд е пристъпил към обсъждане на онези доказани по делото обстоятелства, които са в причинна връзка с незаконното обвинение и имат значение за определяне размера на обезщетението: със заповед № 3355/ 11.06.2014 г. ищецът е задържан от органите на МВР за 24 часа, а на 12.06.2014 г. с постановление на СГП по дп № 154/ 2014 г. е постановено задържането на ищеца за 72 часа, т.е. ищецът се е намирал в следствения арест общо 3 дни; тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без право на замяна; времетраенето на наказателното производство – три месеца и единадесет дни; възрастта на ищеца – 35-годишен към привличането като обвиняем; чистото му съдебно минало; ефектът на незаконното наказателно обвинение върху здравето и личността на ищеца, както и върху неговата социална среда – мъж в зряла възраст с изградени социални контакти, личен и професионален авторитет. Наказателното производство е широко отразено от медиите, което причинява на ищеца постоянен стрес с висок интензитет. Сериозно са засегнати неговият авторитет, репутацията му в обществото. Ищецът е компрометиран сред близки и познати. При освобождаването му от ареста е вял, мълчалив, гледа безучастно, отказва да обсъжда престоя си там дори пред съпругата си. Изживяванията, свързани с повдигнатото обвинение, задържането в ареста и отразяването на обвинението в медиите рефлектират изключително негативно върху ищеца. Възникват съществени усложнения в здравословното му състояние – сериозно е влошено хроничното заболяване на ищеца захарен диабет Т2. До повдигнатото обвинение то протича без усложнения, но от лятото на 2014 г. ищецът има сравнително чести и бързи декомпенсации (тежко състояние на заболяването и патологии). Ищецът прекъсва социалните си контакти, в общуването проявява нехарактерни обърканост и хаотичност. Затваря се в себе си. Преустановява за около 2 месеца професионална дейност. Поради постоянни проблеми със съня, причинени от опасенията за несправедливо осъждане в престъплението, което не е извършил, започва да посещава психотерапевт. Проявената от него симптоматика е характерна за получено посттравматично стресово разстройство по причина на незаконното обвинение.
Като обстоятелства, предполагащи по-нисък размер на обезщетението, въззивният съд е третирал това, че: 1) на ищеца не е била взета мярка за процесуална принуда; 2) наказателното производство е приключило бързо и 3) е прекратено в досъдебната фаза.
При отчитане на обективно проявените обстоятелства и съобразявайки материално-икономическите условия (стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането) въззивният съд е определил сумата от 10 000 лв. за адекватната да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца поради незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен до размера от 5 000 лв.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с тълкувателните решения, на които касаторът Прокуратурата на Република България се позовава. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от Постановлението. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване.
Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения за неимуществените вреди от незаконното обвинение са различни по размер. Такова сходство липсва в решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторите са се позовали.
Обобщението е, че по повдигнатите от касаторите въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1266/ 28.05.2019 г. по гр.д. № 5523/ 2018 г. на Софийски апелативен съд в обжалваните части – по иска на В. А. В. срещу Прокуратурата на Република България с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 200 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъплението по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18 НК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.