О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 294
Гр.София, 30.10.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Златка Русева ч. гр. д. № 5193 по описа за 2015 г. година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. М. Д. и З. Н. Д., чрез процесуалния представител адв. М. Р. срещу определение на Варненския апелативен съд № 251/15.04.2015 г. по ч. гр. д. № 171/2015 г., с което, след като е отменено определение № 912 на Варненския окръжен съд от 16.03.2015 г. по ч. гр. д. № 831/2015 г., е допуснато обезпечение на бъдещ иск по чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ по молба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /КОНПИ/ срещу касаторите, чрез налагане на възбрана върху притежавани от движими и недвижими имущества.
В частната касационна жалба се правят оплаквания, че постановеното определение е неправилно и се иска неговата отмяна.
Ответната по частната касационна жалба страна – КОНПИ- оспорва допустимостта й, като поддържа, че съгласно ТР № 1/21.07.2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, определението на апелативния съд не подлежи на касационно обжалване. Излагат се съображения, че частната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима, респ. без уважение като неоснователна.
За да се произнесе, настоящият състав на Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Частната касационна жалба е редовна, подадена е от легитимирана за това страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е възражението на ответника по частната касационна жалба,че последната е недопустима,като депозирана срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. След постановяване на цитираното в отговора на КОНПИ тълкувателно решение №1/21.07.2010г., са приети изменения и допълнения в разпоредбата на чл. 396, ал. 2 ГПК/ДВ бр.100 от 21.12.2010г./, според които, ако по жалба срещу отказ на първата инстанция обезпечението бъде допуснато с определение от въззивния съд, то този акт подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящият случай попада точно в кръга на хипотезите, които чл. 396, ал. 2 изр. последно ГПК визира, поради което частната касационна жалба е допустима.
С решаващите си мотиви въззивният съд е констатирал,че с решение №89/11.03.2015г. на КОНПИ е образувано производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, въз основа на постъпило в ТД на КОНПИ уведомление с вх.№ТД УВ 513/13.03.2013г. от Окръжна прокуратура В. за образувано досъдебно произвдоство срещу лицето М. М. Д.,настоящ касатор, за престъпление по член 282,ал.2,вр. Ал.1,вр.чл.20,ал.2,вр.чл.26,ал.1 от НК,което попада в обхвата на чл.22,ал.1,т.20 ЗОПДНПИ,като е образувана проверка срещу последната за цитирания проверяван период,а вторият касатор З. Д. е неин съпруг.Съдът е отбелязъл,че от анализа на придобитото имущество и доказаните доходи на семейството,КОНПИ е направила икономически анализ,от който става ясно,че е налице отрицателен баланс на придобитото имущество и законните доходи.Съдът е приел, че по отношение на бъдещия иск на държавата чрез КОНПИ по чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ, са налице достатъчно писмени доказателства за нуждите на обезпечителното производство, за предпоставките за уважаването му, а именно престъпна дейност на М. М. Д. като ответник по бъдещия иск, която попада в приложното поле на чл. 22 от закона от една страна,а от друга- данни, че съществува значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице по смисъла на чл. 21, ал. 2 във вр. с пар. 1, т. 7 от ДР ЗОПДНПИ. С оглед приложените писмени доказателства, съдът е стигнал до извода, че от представените такива може да се направи обоснован извод,че бъдещите искове са допустими и вероятно основателни,подкрепени с достатъчно писмени доказателства на този етап в процеса за целите на обезпечителното производство, налице е обезпечителна нужда и адекватност на исканите обезпечителни мерки,поради което е допуснал обезпечение на бъдещ иск по чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ, чрез налагане на възбрана върху притежавани движими и недвижими имущества.
В приложеното към частната жалба изложение по член 284,ал.3,т.1 ГПК,касаторите заявяват,че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси,разрешени в противоречие със задължителна практика на ВКС,разрешавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-основания за допускане на касационно обжалване по член 280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК, а именно /цитирам/:
„1. Следва ли при преценка основателността на искането за допускане на обезпечение на бъдещия иск на КОНПИ по чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ, сезираният съд да изложи мотиви /фактически констатации, съображения, аргументи и доводи/ на база представените с искането доказателства и наведените в него твърдения, във връзка с изискването на чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗОПДНПИ за „обоснованост” на предположението, че проверяваното лице притежава или контролира незаконно придобито имущество? Следва ли съдът да изложи мотиви /фактически и правни изводи/ относно „обоснованото предположение” по смисъла на чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗОПДНПИ;
2. Необходимо ли е въззивната инстанция да изложи самостоятелни мотиви /фактически и правни изводи/ по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред първа инстанция фактически и доказателствен материал, като анализира събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка със задължението й да разреши спора, предмет на конкретното производство, по същество;
3. Непосочването в искането за обезпечение на бъдещия иск по чл. 37, ал. 1 ЗОПДНПИ на метода, по който КОНПИ изчислява приходите и разходите на проверяваното лице в проверявания период; твърдението, че дадено имущество е придобито със законен източник на доход, а друго не; посочването на подлежащото на отнемане имущество, изключва ли задължението на съда да се произнесе по искането за допускане на обезпечение, като формира свои собствени фактически и правни изводи, с оглед изискването по чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗОПДНПИ? Непосочването на използвания от Комисията метод, правила и оценъчни критерии, води ли до вероятна неоснователност на искането по чл. 37, ал. 1 ЗОПДНПИ.
4. Когато икономическият анализ на КОНПИ, обективиран в искането по чл. 37, ал. 1 ЗОПДНПИ, е изготвен на база пазарната стойност на недвижимите имоти и МПС към датата на придобиването им, а не по действителната им такава, без искането да съдържа обосновка защо е приложен чл. 69, ал. 2 ЗОПДНПИ, а не чл. 1 на същата разпоредба и да са ангажирани доказателства, опровергаващи цената в документите за собственост, то сезираният съд следва ли да отчете това при преценка основателността на искането за допускане на обезпечението, с оглед вмененото му от закона задължение за преценка „обосноваността” на предположението по чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗОПДНПИ? Длъжен ли е сезираният с искане по чл. 37, ал. 1 ЗОПДНПИ съд, след като констатира, че не са изложени твърдения и представени доказателства, опровергаващи принципа по чл. 69, ал. 1 ЗОПДНПИ, но въпреки това икономическия анализ на КОНПИ е изготвен на база пазарната, а не действителната стойност на придобитото имущество, да вземе предвид това при преценка основателността на искането, както и да изложи мотиви в тази насока.
5. Императивна ли е разпоредбата на чл. 37, ал. 4, предл. 1 ЗОПДНПИ относно забраната за налагане на обезпечителни мерки върху имущество на физическо лице, което не подлежи на принудително изпълнение съгласно чл. 444 ГПК, във връзка с налагането на обезпечителна мярка-възбрана върху единственото жилище на проверяваното лице?”
Първите четири от формулираните от касаторите като правни въпроси- относно задължението на съда да излага мотиви и да е извършва анализ на доказателствата при постановяването на съдебния акт, са по съществото на спора и са неотносими към решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт,постановен в производство по допускане на обезпечение на бъдещ иск.Посочената и приложена от касаторите съдебна практика на ВКС,задължителна и такава постановена по реда на ГПК/отменен/,също е неотоносима към това обезпечително производство,като отнасяща се към производството,което има за предмет решаване на повдигнатия спор по същество.В съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС , за да се допусне обезпечение на иск, следва кумулативно да се установи наличието на следните предпоставки: искът трябва да е допустим, трябва да е налице обезпечителна нужда и предложената обезпечителна мярка да е подходяща.Като се е съобразил и с тази практика на ВКС/виж определение ч.гр.д.№449/2012г. на ВКС,ІІго/, въззивният съд е преценил, че това е изпълнено. В това производство се преценява най-общо нуждата от обезпечение. Доказателства към мотивираното искане в подкрепа на бъдещия иск са тези, които са допустими по ГПК в исковото производство и се преценяват за редовност от външна страна, без да се изследва истинността на отразените в тях констатации. Ако представените от молителя доказателства не са достатъчни, то при наличие на обезпечителна нужда мярката се налага при представяне на гаранция по смисъла на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД. В случая такава не се дължи, поради това, че съгласно чл. 391, ал. 4 ГПК държавата и държавните учреждения са освободени от представянето на такава.
Посоченият от касаторите в пункт пети от изложението,разрешен с въззивното определение материалноправен въпрос ,по отношение на който се твърди,че е налице хипотезата на член 280,ал.1 т.3 ГПК,се излагат доводи,че по този въпрос няма формирана задължителна съдебна практика.Това твърдение на касаторите е неоснователно,такава практика е налице. Според възприетото в същата,предвиденото в разпоредбата на чл.444,т.7 ГПК,че не се допуска насочване на изпълнение върху единствено жилище на длъжника и неговото семейство,което се отнася до „несеквестируемостта на жилището на длъжника” като институт на принудителното съдебно изпълнение, е противопоставима на взискател с парично вземане,но не е противопоставимо на държавата в хипотезите на ЗОПДНПИ.Ето защо,не съществува пречка за провеждане на обезпечително производство и налагане на обезпечителни мерки върху такова имущество след като на този етап не стои проблема за удовлетворяване интереса на взискателя-държавата чрез насочване на принудително изпълнение върху него и затова е допустимо несеквестируемите вещи да бъдат предмет на обезпечителните мерки по ЗОПДНПИ и са се иска отнемането им/съгл. Решение по гр.д.№369/2009г. на ВКС,ІІІго,определение по ч.гр.№290/2012г. по описа на ВКС,четвърто отделение,определение по ч.гр.д.№1094/2013г. на ВКС,Іго/
С оглед изложеното, Върховният касационен съд намира, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 251 от 15.04.2015 г. на Варненския апелативен съд постановено по ч. гр. д. № 171/2015 г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: