О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
София, 10 юли 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети юли две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 2358 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1651/22.02.2018 г. на М. З. Н., подадена чрез сина му Р. М. Н., действащ като негов пълномощник, против определение № 53/31.01.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 52/2018 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 2841 от 29.11.2017 г., постановено по гр.д. № 2665/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив. С последното е оставено без уважение искането на ищеца по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването от внасяне на държавна такса, тъй като не е в състояние да заплати такава.
Частният жалбоподател моли атакуваното определение да бъде отменено и да бъде освободен от внасянето на държавна такса по предявения иск, тъй като с оглед изложените твърдения за материалното му състояние няма достатъчно средства да я заплати.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Съществуват ли степени на материално затруднение, какви са те и къде са регламентирани?“; 2. „До коя степен задължението е „посилно“ и след коя става „непосилно?“. Отделно твърди, че постановеният съдебен акт е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С обжалваното въззивно определение апелативният съд е потвърдил определението, с което е оставено без уважение искането на ищеца М. З. Н. за освобождаването му от внасянето на държавна такса. Съобразил е данните относно имущественото състояние на молителя, семейното му положение, възрастта, здравословното състояние, трудова заетост – обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, съпоставил ги е с размера на дължимата такса от 2 000 лв. за разглеждане на предявения иск, както и с възможността на страната да се натовари със заплащането на съдебните разноски в цялото производство. Посочил е, че М. З. Н. на 77 г. получава ежемесечен доход от пенсия в размер на 910 лв., има ежемесечни разходи за необходими лекарства около 240 лв., пожизнено е инвалидизиран със 75 % намалена работоспособност, но е титуляр на вземане по банков влог в размер на 2 400 лв. Съдът е достигнал до извод, че правата на страната и възможностите му за участие в процеса не са застрашени поради липса на достатъчно средства да посрещне съдебните разходи, тъй като към настоящият момент разполага с възможността да плати дължимата държавна такса с декларираната сума от банковия си влог. Приел е, че не е налице основание за освобождаване от внасянето на държавна такса, тъй като установеното имуществено състояние на ищеца му позволява да я заплати.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че въззивното определение на Апелативен съд – Пловдив не следва да бъде допуснато до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Формулираните въпроси са фактически и засягат формирането на вътрешното убеждение на съда. Като основание за допускане на касационно обжалване не може да послужи поставянето на питане по същество на спора, което цели да получи различно правно разрешение. При преценката на декларираното имущество, въззивната инстанция е приела, че молителят не е до такава степен материално затруднен, че да не може да посрещне разходите за водене на делото. Във всеки отделен случай, когато съдът се произнася по чл. 83, ал. 2 ГПК съобразява данните за имуществото на молителя във връзка със законоустановените критерии за освобождаване от внасяне на държавни такси и разноски на база на декларираното към конкретния момент и дължимите разноски. В случай на промяна в обстоятелствата и по искане на страната, съдът може отново да се произнесе. Ето защо не може да се предвидят отнапред общи предпоставки за освобождаване от такси и разноски и определяне на степени на материално затруднение, както и посочване кога задължението е непосилно за молител. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т.1 ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая се изразява несъгласие с решаващите изводи на Апелативен съд – Пловдив, което представлява касационно основание и подлежи на разглеждане единствено при условие, че е налице основание за допускане на касационна проверка на атакуваното определение. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното определение до касационно обжалване от доводите за неправилност. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат допълнителните предпоставки за това.
Настоящият съдебен състав не намира въззивното определение да е очевидно неправилно. Частният жалбоподател само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, но не е мотивирал наличието на такава. Съдът не намира, че има правни проблеми, свързани с неточно приложение на императивни правни норми, във връзка с факти, изрично посочени от ищеца, които да обосноват допускане на касационно обжалване / решение по гр.д.№1244/2014г. на ВКС, ІVг.о./.
За изчерпателност и пълнота на мотивите следва да се посочи, че при постановяване на обжалваните определения предходните инстанции не са взели предвид и обстоятелствата относно декларирания притежаван от молителя автомобил, както и липсата на задължение за издръжка по отношение на пълнолетния му син. Действително съгласно твърденията на ищците двамата живеят в едно домакинство, но Р. М. З. е в работоспособна възраст, макар и безработен, декларирал е собствено недвижимо имущество и не могат да се приемат като траен разход паричните средства, с които баща му М. З. Н. – молител в настоящото производство, му помага предвид родствените им отношения и близост, още повече и че не е посочен размер.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 53/31.01.2018 г. по в.ч.гр.д. № 52/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 2841/29.11.2017 г. по гр.д. № 2665/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на М. З. Н. за освобождаване от заплащане на разноски в производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: