О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
София, 14.04.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1639/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 325 от 19.02.2015 г., постановено по т. д. № 1808/2014 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав. С посоченото решение е потвърдено решение № 237 от 05.02.2014 г. по т. д. № 2651/2012 г. на Софийски градски съд, с което [фирма] е осъдено на основание чл.92 ЗЗД да заплати на [фирма] сумите 177 458.67 лв. и 5 297.03 лв., представляващи неустойки за непотребен природен газ за периодите 01.01.2009 г. – 31.12.2009 г. и 01.01.2010 г. – 31.12.2010 г., дължими по договор за продажба на природен газ, ведно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното плащане и разноски по делото.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че в нарушение на закона въззивният съд е уважил искове за неустойка, която е уговорена в прекратен договор и за заплащането на която не е постигано писмено съгласие между страните. Навежда оплакване, че съдът е тълкувал клаузата на прекратения договор, предвиждаща продължаването му за период след изтичане на срока, за който е сключен, в нарушение на чл.20 ЗЗД и е подменил изцяло обективираната в съдържанието й действителна воля на страните. Определя като необосновани и незаконосъобразни изводите на въззивния съд, че не е налице непреодолима сила, изключваща на основание чл.306, ал.1 ТЗ отговорността му за непотребени количества природен газ, и че уговорената в договора за продажба на природен газ неустойка не е нищожна поради накърняване на добрите нрави и не е прекомерна. Позовава се на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в безкритично възприемане от въззивния съд на заключението на разширената техническа експертиза.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и в уточнителна молба от 24.04.2015 г.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника [фирма], сега [фирма], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски за производството пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което [фирма] е осъдено на основание чл.92 ЗЗД да заплати на [фирма] сумите 177 458.67 лв. и 5 92703 лв., представляващи неустойки за непотребени количества природен газ, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на купувач по договор № СД 004/17.04.2006 г. ответникът не е изпълнил поетото задължение да изкупи договорените и уточнени в двустранни споразумения – спецификации минимални количества природен газ за 2009 г. и 2010 г., поради което дължи на ищеца – продавач уговорената в чл.7.5, ал.2 от договора неустойка в размер на 10 % от стойността на неприетите количества, равна на средноаритметичната стойност на месечните цени за съответната година. По отношение на размера на дължимата неустойка съдът се е позовал на заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза, което не е оспорено от страните.
В хода на производството пред инстанциите по същество ответникът е поддържал възражение, че не дължи претендираната неустойка, тъй като договорът от 17.04.2006 г. е сключен като срочен и неговото действие е прекратено на 30.12.2006 г. с изтичане на уговорения срок, продължен в съответствие с клаузата на чл.12.3 до 31.12.2007 г. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението, като в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК е изложил свои самостоятелни съображения за дължимост на неустойката, предвид трансформирането на договора в безсрочен след 31.12.2006 г. при условията на чл.12.3 и обвързването на страните от уговорката за неустойка в рамките на процесния период 2009 г. – 2010 г. Според спорната клауза на чл.12.3, ако подаването и приемането на природен газ продължи през следващата година от горепосочения период, отношенията между страните се уреждат съгласно клаузите на същия до сключването на нов договор. След преценка на клаузата на чл.12.3 въззивният съд е счел, че тя съдържа неяснота относно предпоставките за прилагането й, с оглед употребения израз „следващата година от горепосочения период”, доколкото този израз предполага период, обхващащ повече от една година, а чл.12.2 предвижда, че договорът е с действие до 31.12.2006 г., т. е. до края на годината, за която е сключен. Отчитайки констатираната неяснота, съдът е подложил клаузата на чл.12.3 на тълкуване във връзка с останалите уговорки и с целта на договора. В резултат на тълкуването е направен извод, че в чл.12.3 страните са предвидили като условие за превръщане на договора в безсрочен продължаването на доставките от продавача и тяхното приемане от купувача през годината, следваща изтичането на първоначалния срок. Относно последицата от сбъдването на това условие – продължаване срока на договора, е изразено становище, че клаузата на чл.12.3 не е неясна, тъй като съдържа недвусмислена уговорка при настъпване на условието /продължаване на доставките и приемането им от купувача/ договорът да продължи действието си в отношенията между страните до сключването на нов договор. В зависимост от тези изводи не е възприето даденото от ответника – жалбоподател тълкуване на клаузата на чл.12.3 в смисъл, че продължаването на договора е само до изтичане на следващата календарна 2007 г. Предвид установения по делото факт, че ищецът е продължил да доставя природен газ през цялата 2007 г., а ответникът е получавал и приемал доставките, е прието, че договорът е трансформиран в безсрочен и че страните са били обвързани от него, включително от уговорката в чл.7.5, ал.2 за заплащане на неустойка от купувача в случай на непотребени количества природен газ, и през процесния период 2009 г. – 2010 г.
Допълнителен аргумент за наличието на действаща през исковия период уговорка за заплащане на неустойка е изведен от съдържанието на представените по делото двустранно подписани споразумения, наименовани „спецификации”, с които представителни на двете страни са определили предварително количествата природен газ, подлежащи на доставка през календарните 2009 г. и 2010 г. Съставът на Софийски апелативен съд е изложил съображения, че и в случай на прекратяване на договора към 31.12.2007 г. ответникът – купувач е задължен за уговорената в него неустойка, тъй като в спецификациите е предвидено изрично, че те се съставят „по договор № СД 004/17.04.2006 г.”, а в спецификацията за 2010 г. е посочено изрично, че тя съставлява неразделна част от договора. Приел е, че дори спецификациите да обективират нови самостоятелни договори за доставка на природен газ за 2009 г. и 2010 г., чрез препращане в тях към договора от 17.04.2006 г. страните са попълнили съдържанието на новите договори с клаузите на прекратения договор, включително със съдържащата се в него клауза за неустойка.
За неоснователно е счетено и възражението на ответника, че неизпълнението на задължението за получаване на уговорените минимални количества природен газ през процесния период, предвидено като основание за възникване на задължението за заплащане на неустойка, се дължи на непреодолима сила. Въззивният състав е преценил, че рязкото увеличаване на цената на природния газ и рязкото ограничаване на потреблението в резултат на световната икономическа криза, с които ответникът е аргументирал възражението си, не се обхващат от понятието „непреодолима сила” по смисъла на чл.306 ТЗ, доколкото нямат присъщите за непреодолимата сила правни последици – да правят обективно невъзможно изпълнението на конкретното договорно задължение. Изразил е становище, че според техния характер твърдените от ответника обстоятелства биха могли да предпоставят изменение на договора поради стопанска непоносимост по чл.307 ТЗ за съответните календарни години, но не и да служат като основания за освобождаване от договорна отговорност поради непреодолима сила. По повод поддържания от ответника довод за липса на доставки на природен газ като последица от международната икономическа обстановка съдебният състав е констатирал, че по делото няма доказателства ищецът да е ограничил или прекратил доставките на природен газ към ответника и това да е причината за непотребяване на минималните количества природен газ за 2009 г. и 2010 г.
Като неоснователни са преценени и възраженията на ответника, че неустоечната клауза е нищожна, тъй като уговореният размер на неустойката е твърде голям и излиза извън присъщите на неустойката функции, както и че претендираната неустойка се отнася за количества, които ищецът обективно не е бил в състояние да достави. Във връзка с първото възражение е прието, че неустойката е уговорена в размер на 10 % от стойността на неполученото минимално количество природен газ, за да обезпечи изпълнението на договора и да обезщети ищеца за нереализираната печалба от неосъществените по причина у ответника доставки на природен газ, за реализирането на която ищецът е имал обосновано правно очакване с оглед сключения договор и предварително заявените минимални количества за доставка. Предвид изложеното е направен извод, че с оглед размера и начина, по който е уговорена, претендираната от ищеца неустойка не излиза извън присъщите на неустойката функции – обезщетителна, обезпечителна и санкционна, и не са налице основания да бъде призната за нищожна, съобразно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2010 г. на О. на ВКС. Относно второто възражение съставът на въззивния съд се е позовал на неоспореното от страните заключение на разширената съдебнотехническа експертиза, чрез което е установено, че през целия исков период ищецът е разполагал с технически капацитет да достави гориво в обем, надвишаващ заявените от ответника минимални количества.
Настоящият състав на ВКС приема, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че : 1. Атакуваното решение противоречи на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на О. на ВКС, на което въззивният съд се е позовал, но е приложил задължителните му указания по необоснован начин, като е посочил общо обезщетителната функция на неустойката, свързвайки я с размера на нереализираната печалба, но не е съпоставил размера на уговорената неустойка с очакваните от неизпълнението вреди и то към момента на сключване на договора; 2. Решението противоречи на постоянната практика по чл.290 ГПК в решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 588/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., която приема, че по пътя на тълкуването не може да бъде изменено съдържанието на търговска сделка, тъй като с даденото от съда тълкуване договорът от срочен се превръща в безсрочен, което противоречи на волята на страните; 3. Решението противоречи на постоянната съдебна практика по чл.290 ГПК в решение № 505 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 222/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., която приема, че при тълкуването съдът следва да тълкува отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от неговата цел – в случая съдът се е позовал на т.12.3 от договора, но цитира само част от нея, която предвижда, че договорът продължава действието си, но пропуска да посочи, че в същата разпоредба изрично е отбелязано, че това важи само за 2007 г.; 4. В атакуваното решение съдът е приел, че клаузата за неустойка запазва действието си независимо, че това не е потвърдено писмено между страните, с оглед на което правилното разрешаване на спора е обусловено от отговора на следния правен въпрос от значение за точното прилагане на закона : Може ли при наличието на устно сключен договор или чрез препращане към прекратен писмен договор поради изтичане на неговия срок да се прилага клауза с която се установява санкция под формата на неустойка от вече прекратения договор, без страните изрично да са уговорили в писмен вид това.
В изпълнение на дадени от въззивния съд указания касаторът е депозирал молба от 24.04.2015 г., в която е формулирал следните въпроси „от значение за правилното решаване на настоящия спор” : Дали при преценката за наличие на противоречие с добрите нрави трябва да се прави съпоставка между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди; Към кой момент трябва да се прави преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави – към момента на сключване на договора или в по-късен момент, когато настъпи неизпълнение на задълженията; Длъжен ли е съдът да тълкува отделните уговорки в сключения между страните договор във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от неговата цел; Може ли по пътя на тълкуването да бъде изменено съдържанието на търговска сделка; Може ли при наличието на устно сключен договор или чрез препращане към прекратен писмен договор поради изтичането на неговия срок да се прилага клауза, с която се установява санкция под формата на неустойка от вече прекратения договор, без страните изрично да са уговорили в писмен вид това.
От съдържанието на първоначалното изложение е видно, че касаторът е поставил знак на равенство между общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които са от значение за правилността на въззивното решение. Извън въпроса по п.4, в изложението не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а са развити доводи за неправилно тълкуване от въззивния съд на клаузата на чл.12.3 от договора за продажба на природен газ – досежно уговорката за продължаване действието на договора за период, последващ изтичането на срока, за който е сключен, и за необоснованост на извода, че съдържащата се в договора клауза за неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд извършва селекция на касационните жалби в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, а не проверява правилността на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Правилността на решението е предмет на производството по чл.290 ГПК, което се развива само в случай, че се допусне касационно обжалване поради наличие на основания от кръга на тези по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите от значение за правилността на въззивното решение не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Независимо от изложеното, дори да се приеме, че с изложението и допълнителното уточнение от 24.04.2015 г. са въведени надлежно обуславящи за изхода на делото правни въпроси, отнасящи се до тълкуването на договора в съответствие с критериите на чл.20 ЗЗД и до предпоставките, при които клаузата за неустойка би била нищожна поради накърняване на добрите нрави, произнасянето на въззивния съд по тези въпроси не противоречи на посочената от касатора задължителна практика на ВКС.
С постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 505 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 222/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., е формирана задължителна практика по приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и уредените в нея критерии за тълкуване на договорите. В решенията е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на страните; прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД изисква отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга в смисъла, който произтича от целия договор, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и не се подменя вложената от страните обща воля; при тълкуване на договора съдът не трябва да изхожда от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на обективираното в спорната или неясна клауза изявление. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е констатирал, че между страните съществува спор относно част от съдържанието на договорната клауза на чл.12.3, уреждаща предпоставките за продължаване на действието на договора за продажба на природен газ след изтичане на срока, за който е сключен. Поради това и в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД е подложил спорната клауза на тълкуване. Тълкуването е извършено според критериите на чл.20 ЗЗД, залегнали в задължителната практика, като след преценка на смисъла на неясната уговорка във връзка с клаузата на чл.12.2 и с целта на целия договор е направен извод, че вложената в уговорката действителна воля на страните е действието на договора да бъде продължено до сключване на нов договор при условие, че след изтичане на първоначално уговорения срок продавачът продължи да доставя природен газ на купувача и последният приема доставките. Дали направеният в резултат на тълкуването извод относно действителната воля на страните е правилен, е въпрос от значение за правилността на въззивното решение, а не за допускане на касационното обжалване. От значение за правилността на решението са и доводите на касатора, инкорпорирани в съдържанието на формулираните в молбата от 24.04.2015 г. въпроси, че посредством тълкуването въззивният съд е изменил съдържанието на договора и е подменил волята на страните. Мотивите към въззивното решение не сочат на отклонение от задължителната практика на ВКС по чл.20 ЗЗД, поради което няма основание за допускане на решението до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Във връзка с въпросите за тълкуване на договора следва да се има предвид, че изводът на въззивния съд за обвързаност на страните през исковия период от договора и от съдържащата се в него клауза за неустойка не е обусловен единствено от тълкуване на клаузата на чл.12.3. За да уважи исковете за неустойка, съдът е формирал и друг самостоятелен извод, в еднаква степен значим за произнасянето по дължимостта на неустойката – че чрез двустранно подписаните спецификации за доставка на природен газ за календарните 2009 г. и 2010 г. страните са постигнали съгласие за сключване на нови договори за продажба на природен газ, в които са препратили изрично към условията на договора от 17.04.2006 г., включително към обективираната в него клауза за неустойка. При наличие на този извод касационното разглеждане на въпроса за тълкуването на договора не би довело до промяна в постановения с въззивното решение правен резултат.
Не се констатира противоречие със задължителната практика на ВКС и при разрешаването на значимия за изхода на делото правен въпрос дали неустойката, уговорена в чл.7.5, ал.2 от договора за продажба на природен газ, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. С Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на О. на ВКС са дадени задължителни указания за съдилищата в Република България по въпроса в кои случаи и при какви предпоставки уговорката в търговските договори за неустойка ще е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл.26, ал.1 ЗЗД). Според указанията, неустойката следва да се приеме за нищожна на посоченото основание, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че преценката за нищожност на клаузата за неустойка се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора чрез използване на примерни критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение, наличие или липса на други обезпечения, вид на уговорената неустойка и вид на неизпълнението, съотношение между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението вреди. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че клаузата, с която е уговорена неустойка в размер на 10 % от цената на неполученото минимално количества природен газ за съответната година, е уговорена с цел да обезпечи изпълнението на задължението на купувача за получаване на заявените за съответната календарна година минимални количества природен газ, да санкционира купувача в случай на неизпълнение на така поетото задължение и да обезщети продавача за вредите от неизпълнението, съизмеряващи се с очакваната при сключване на договора, но пропусната вследствие неосъществените по вина на купувача доставки, печалба. От съображенията, с които съдът е мотивирал извода си за неоснователност на възражението за нищожност на клаузата за неустойка, е видно, че преценката дали неустойката е нищожна поради накърняване на добрите нрави е извършена спрямо момента на сключване на договора, като размерът на неустойката е съпоставен с евентуалните бъдещи вреди под формата на пропуснати ползи /нереализирана печалба/, които ищецът – продавач е очаквал да претърпи в случай на виновно неизпълнение на поетото от купувача задължение. Доводите на касатора за необоснованост на извършената в тази насока преценка от страна на въззивния съд касаят правилността на въззивното решение и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Критериите, с оглед на които въззивният съд е преценявал дали неустойката е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са съобразени със задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2010 г. на О. на ВКС и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касационен контрол.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по последния въпрос в изложението, възпроизведен и в молбата от 24.04.2015 г. – за възможността чрез устно сключен договор или чрез препращане към прекратен поради изтичане на срока договор да се прилага клауза за неустойка, уговорена в прекратения договор, без страните да са уговорили изрично това в писмен вид. Така, както е поставен, въпросът не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд и не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Основният аргумент, с който съдът е мотивирал обвързаността на страните от клаузата за неустойка, е трансформирането на договора от срочен в безсрочен при условията на чл.12.3. Допълнителният аргумент, че дори такава трансформация да не е настъпила, клаузата за неустойка има действие за страните и след прекратяване на договора с изтичане на уговорения срок, е основан на преценка на съдържанието на подписаните от страните спецификации и на препращането в тях към клаузите на договора. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които се отнасят до преценката и обсъждането на доказателствата от въззивния съд, са от значение за правилността на въззивното решение и не съставляват общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Самостоятелна пречка за допускане на касационно обжалване по посочения въпрос е и ненадлежното заявяване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Посоченото основание предпоставя разрешеният с въззивното решение правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, докато касаторът се е позовал единствено на значението на въпроса за точното прилагане на закона /и то под формата на оплакване за неправилно приложение на материалния закон/, без да твърди значимост на въпроса за развитието на правото в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 1808/2014 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят поисканите с отговора по чл.287, ал.1 ГПК разноски в размер на сумата 6 032 лв. – адвокатско възнаграждение, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие № 23/11.05.2015 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 325 от 19.02.2015 г., постановено по т. д. № 1808/2014 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], ет.2, да заплати на [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 6 032 лв. /шест хиляди тридесет и два лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :