6
определение по гр.д.№ 1894 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
гр.София, 18.05.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1894 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Ц. Г. и М. А. С. срещу решение № 19023 от 11.12.2014 г. по гр.д.№ 5302 от 2014 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II „В” въззивен състав В ЧАСТТА, с която е изменено решение от 08.11.2013 г. по гр.д.№ 22391 от 2011 г. на Софийския районен съд, 66 състав като по същество са отхвърлени предявените от Д. Г. и М. С. иск с правно основание чл.75, ал.2 ЗН за прогласяване на нищожността на съдебна делба, извършена по гр.д.№ 2697 от 1983 г. на Софийския районен съд и иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на касаторката Д. Г. върху изградена в същото място самостоятелна сграда с площ от 32 кв.м. с идентификатор 00357.5360.138.3 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-3 от 11.01.2012 г. на Изп.директор на АГКК, изградена в УПИ X.-2195 в кв.14 по плана на [населено място],[жк]и е допусната делба на тази самостоятелна сграда и на намиращата се в същото дворно място сграда, представляваща югоизточен близнак при посочени в решението квоти.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съществено процесуално нарушение и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдят, че е налице противоречие между обжалваното решение и посочена от тях задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 1014 от 23.12.2009 г. по гр.д.№ 221 от 2009 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 788 от 27.04.2011 г. по гр.д.№ 120 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 141 от 31.05.2012 г. по гр.д.№ 1900 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр.д.№ 895 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение 631 от 26.09.2009 г. по гр.д.№ 1525 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС/ по следните правни въпроси: 1. Какви следва да са действията на съда по реда на чл.146, ал.1 във връзка с ал.3 ГПК, чл.148 ГПК и чл.159, ал.1 ГПК за установяване на обективното състояние на процеса в условията на стриктните, ограничителни доказателствени правила по чл.147, ал.1 ГПК, чл.159 ГПК и чл.266 ГПК, 2. С какви действия се прекъсва давността, 3. Счита ли се оборена презумпцията на чл.69 ЗС, когато владението е започнало от един от съсобствениците и не е променяно през целия период от 10 години и 4. Дали застрояването на имота, електрифицирането му и водоснабдяването му представляват действия, които обективират анимус за своене на този имот. Освен това считат, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните правни въпроси: 1. Дали начина, чрез който се установява и упражнява владението представлява признак на владението и 2. Релевантно ли е за оригинерното придобиване на собствеността позоваването на придобивния способ по чл.79, ал.1 ЗС в рамките на изтеклия давностен срок от 10 години или това позоваване може да стане и по исков ред след изтичането на срока.
В писмен отговор от 26.03.2015 г. ответниците по жалбата С. А. С., Е. А. Г., Б. М. Л. и Ц. Т. Л. оспорват същата. Претендират направените от тях разноски за адвокат по делото на ВКС в размер на 850 лв.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си, с което по същество са отхвърлени иска за прогласяване на нищожност на съдебната делбата, извършена по гр.д.№ 2697 от 1983 г. на Софийския районен съд и иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на Д. Г. върху изградена в съсобственото дворно място самостоятелна сграда с площ от 32 кв.м. и е допусната делбата на тази самостоятелна сграда и на намиращата се в същото дворно място сграда, представляваща югоизточен близнак, въззивният съд е приел следното: В съдебната делба по гр.д.№ 2697 от 1983 г. не е следвало да участва Д. Г., тъй като към този момент тя не е била съсобственик на дворното място и изградените в него сгради- предмет на делбата по това дело. Участвалите в делбата по гр.д.№ 2697 от 1983 г. А. Г. /съпруг на Д. Г./, С. С. и Е. Г. /деца на А. Г. от първия му брак с Т. Г./ са били съсобственици на 1/2 ид.ч. от дворното място на лично основание /по дарение от Т. Г. и по наследство от нея/ и на 1/2 ид.ч. от изградените в това дворно място сгради-близнаци по приращение на основание чл.92 ЗС. Прието е, че Д. Г. не е съсобственик на сградата- югоизточен близнак, тъй като тази сграда е била изградена в груб строеж към края на 1969 г., тоест преди сключването на брака на А. Г. с Д. Г.. По отношение на самостоятелната сграда с площ от 32 кв.м. е прието, че макар и изградена по време на брака на А. и Д. Г. /1980-1982 г./, тази сграда е съсобственост между всички собственици на дворното място по приращение, тъй като е изградена без учредено право на строеж в полза на А. и Д. Г. в съсобствено с трети лица дворно място.
За да счете за неоснователно твърдението на Д. Г. за придобиване по давност на сградата с площ от 32 кв.м. и на 2/3 ид.ч. от югоизточния близнак, съдът е приел следното: Д. Г. е доказала, че е осъществявала фактическа власт върху тези две сгради заедно със съпруга си А. Г., но не е доказала анимуса си да ги владее само за себе си. Упражняването на фактическата власт продължавало на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Тъй като Д. Г. е била допусната да осъществява фактическа власт върху тези сгради от съсобствениците на мястото като държател, се касаело за търпими действия, които не са основание за придобиване на владение. Горното било достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. За да превърне държанието си във владение, Д. Г. е следвало да осъществи такива действия по отношение на съсобствениците на дворното място, чрез които по явен и недвусмислен начин да покаже отричане на техните права.
Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение по поставените от касаторите правни въпроси настоящият състав на ВКС приема следното:
1. Първият поставен въпрос /какви следва да са действията на съда по реда на чл.146, ал.1 във връзка с ал.3 ГПК, чл.148 ГПК и чл.159, ал.1 ГПК за установяване на обективното състояние на процеса в условията на стриктните, ограничителни доказателствени правила по чл.147, ал.1 ГПК, чл.159 ГПК и чл.266 ГПК/ е твърде общ и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не са посочили кои конкретно процесуални нарушения на въззивния съд имат предвид. Поради това горепосоченият въпрос може да бъде доуточнен с оглед твърдените в касационната жалба процесуални нарушения на въззивния съд, а именно: представлява ли процесуално нарушение по чл.266, ал.3 ГПК недопускането от въззивния съд на поискани във въззивната жалба свидетели, които не са били изслушани от първоинстанционния съд поради допуснати от него процесуални нарушения на чл.148 ГПК във връзка с чл.92а ГПК, според които съдът е длъжен да събере всички доказателства, като при неоснователно отлагане на делото да санкционира страната с налагане на глоба, а не да откаже да събере поисканите от нея доказателства. В задължителната практика на ВКС, включително посочената от касаторите /решение № 1014 от 23.12.2009 г. по гр.д.№ 221 от 2009 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 788 от 27.04.2011 г. по гр.д.№ 120 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 141 от 31.05.2012 г. по гр.д.№ 1900 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г.о./ се приема, че въззивният съд е длъжен да допусне и събере нови доказателства само в хипотезите на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, тоест и когато доказателствата не са били събрани поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. В решение № 141 от 31.05.2012 г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието, че допуснато от съда доказателство не може да бъде заличено, ако преди това съдът не е определил срок за неговото представяне и този срок не е изтекъл, и че за съда съществува забрана да отлага разглеждането на делото поради непредставянето на такова доказателство, но ако делото бъде отложено по други причини- няма пречка това доказателство, ако съдът не е определил срок за неговото представяне, да бъде събрано. Въззивният съд е приел по същество същото: че поисканите във въззивната жалба свидетели не следва да се допускат, тъй като не се установява допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение при събирането на тези доказателства. Това е така, тъй като свидетели за същите обстоятелства са били допуснати от първоинстанционния съд, но техните свидетелски показания не са били събрани единствено по причина поведението на ищците, а не на съда- тъй като свидетелите не са били доведени от ищците в определения от съда срок до следващото съдебно заседание, проведено на 23.04.2013 г. от 11,00 ч., поради объркване на ищците на часа на съдебното заседание, за което обаче същите са били редовно призовани.
2. Вторият поставен правен въпрос /с какви действия се прекъсва давността/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него съдът е приел, че твърдението на Д. Г. за придобиване на сградите по давност е неоснователно, не защото давността е била прекъсната с предявен срещу нея иск, а защото липсват доказателства същата въобще да е установявала владение върху тези сгради: Прието е, че тя е осъществявала фактическа власт върху сградите в продължение на повече от 10 години, но че е била само техен държател, поради което не е можела да ги придобие по давност. Предвид на това, че съдът е приел, че Д. Г. въобще не е била владелец на сградите, въобще не е бил предмет на разглеждане въпросът дали са осъществени действия, с които придобивната давност на Г. е била прекъсната по реда на чл.116, ал.1, б.”б” ЗЗД чрез предявяване на иск. Поради това няма как да е налице противоречие на обжалваното решение с посочената от касаторите практика на ВКС /решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр.д.№ 895 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и решение 631 от 26.09.2009 г. по гр.д.№ 1525 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о., постановено по отм.ГПК/, в която е прието, че на основание чл.116, ал.1, б.”б” ЗЗД предявяването на искова молба прекъсва давността, само когато искът за собственост е предявен срещу лицето, което се позовава на давността.
3. Третият поставен въпрос /счита ли се оборена презумпцията на чл.69 ЗС, когато владението е започнало от един от съсобствениците и не е променяно през целия период от 10 години/ също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него не е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, въпреки установеното от един от съсобствениците владение върху имота, а че е оборена, тъй като от събраните по делото свидетелски показания се установявало, че Д. Г., която не е била съсобственик, и съпругът й А. Г., който е бил съсобственик, не са установили владение, а са били допуснати от останалите съсобственици на процесните сгради само да ги ползват. Приетото, че при установено държане на имота, за да се приеме, че това държане е трансформирано във владение, е необходимо държателят да демонстрира ясно пред собствениците намерението си да свои имота, не противоречи, а напълно съответства на приетото в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.
4. По четвъртия поставен въпрос /дали застрояването на имота, електрифицирането му и водоснабдяването му представляват действия, които обективират анимус за своене на този имот/ няма представена практика на ВКС. Поради това не е налице посоченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос.
5. Последните два посочени от касаторите правни въпроси /дали начина, чрез който се установява и упражнява владението представлява признак на владението и релевантно ли е за оригинерното придобиване на собствеността позоваването на придобивния способ по чл.79, ал.1 ЗС в рамките на изтеклия давностен срок от 10 години или това позоваване може да стане и по исков ред след изтичането на срока/ също не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение: В обжалваното решение съдът въобще не се е произнасял по тези въпроси. Твърдението на касаторката Д. Г. за придобиване на сградите по давност е прието за неоснователно, не защото владението е установено по определен начин и не защото владелецът не се е позовал на давността преди или след изтичане на 10 годишния давностен срок, а защото е прието, че Д. Г. е била само държател, а не владелец на процесните две сгради.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 850 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 19023 от 11.12.2014 г. по гр.д.№ 5302 от 2014 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II „В” въззивен състав в обжалваните части.
ОСЪЖДА Д. Ц. Г. и М. А. С. и двете със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, кантора № 3 да заплатят на С. А. С. от [населено място], [улица], Е. А. Г. от същия адрес, Б. М. Л. от [населено място], [улица] Ц. Т. Л. от същия адрес на основание чл.78 ГПК сумата 850 /осемстотин и петдесет/ лв., представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.