3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
Гр. София, 23. 03. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 16.03.2015 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №22/15 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма] срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №6762/14 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от М. Б. срещу касатора иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, за връщане на сумата 9332 лв., като недължимо платена от ищцата цена за недоставена й и непотребена ел. енергия за периода 27.07.11 -19.06.12 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Намира, че въпросът: може ли да бъде прието за основателно оспорването на дължимостта на дълг / сума/, за която в извънсъдебна спогодба / споразумение/ е признато, че е дължима – се решава противоречиво от съдилищата. По този въпрос приетото от въззивния съд, че споразумителният протокол за дълга не обвързва подписалата го ищца, противоречи на цитираната в изложението практика на други съдилища – р. на АС София по гр.д. №1869/09 г. / вл. в сила/, р. на РС – София по гр.д. №45417/11 г., р. на РС – София по гр.д. №15797/07 г. /които са представени по делото, без данни за влизане в сила/ и други 2 решения на РС, които не са представени.
С въззивното решение е прието, че подписаният от страните споразумителен протокол от 24.10.12 г. за дължимост и разсрочено плащане на процесната сума от ищцата не е спогодба по см. на чл.365 ЗЗД. С нея задължения е поела само ищцата, като по-слаба икономически в правоотношението страна, въз основа на съставения не по реда, предвиден в ОУ и в нейно отсъствие констативен протокол / КП/. Констатациите в него, макар и оспорени в исковата молба, не са установени от ответника. В исковата молба е направен довод, че с КП и сключения въз основа на него споразумителен протокол ответникът по иска упражнява принуда върху потребителя, възползвайки се от господстващото си положение на пазара на ел. енергия. Във връзка с това, според въззивния съд, освен договорно, липсва и нормативно основание за извършване на корекции на сметката на потребителя за изминал период от страна на доставчика, според цитираната константна практика на ВКС, ТК по чл.290 ГПК. Действащата към процесния период нормативна уредба не предвижда такава възможност / р. по т.д. №103/09 г. на второ т.о., по т.д. №513/10 г. на второ т.о., по т.д. №582/10 г. на второ т.о. и др./.
Соченото противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и съдилищата по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК не се установява. От приложените за установяването му решения, данни за окончателност има само за първото – р. на АС София по гр..д. №1869/09 г. То обаче не е представено по делото, а определението на ВКС, с което не е допуснато обжалването му не е практика по чл.280, ал.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г.. Освен това и в него е цитирана безпротиворечивата практика на ВКС по чл.290 ГПК за липсата на нормативно основание за извършената корекция на сметката на потребителя за минал период. Касаторът не оспорва с въпрос в контекста на осн. по чл.280, ал.1 ГПК взаимстваното от тази практика решаващо съображение на въззивния съд за уважаване на иска – липсата на нормативно основание за извършената корекция на сметката в действащите за процесния период нормативни актове. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК безпротиворечиво се приема, че до изменението на ЗЕ / в сила от 17.07.12 г./ не съществува законово основание за доставчика да коригира едностранно сметките на потребителите за доставена през изминал период електрическа енергия, поради което такава санкция не може да бъде установена едностранно посредством приетите от него и обвързващи потребителите клаузи на Общи условия. Въвеждането на обективна отговорност по взаимно съгласие на страните влиза в колизия с пределите на договорната автономия по чл. 9 ЗЗД, доколкото обективната отговорност е изключение, което следва да бъде регламентирано изрично от законодателя. Разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, урежда пределите на имуществената отговорност при неизпълнение на договорно задължение, която е винаги виновна и в границите, посочени в цитираната разпоредба, поради което противоречащите й клаузи в ОУ / и сключените въз основа на тях споразумения/се явяват нищожни съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и не могат да произведат правно действие, според обобщението на практиката на ВКС в опр. по т.д. №3752/13 г. на Второ т.о. на ВКС.
Но и за периода преди законодателната промяна, на която се е позовал въззивният съд, в практиката на ВКС се приема, че съдът е длъжен да обсъди довода на ищеца за принуда при сключване на споразумението с оглед данните за изготвянето му въз основа на съставен от електроразпределителното дружество констативен протокол, който е частен документ, удостоверява благоприятни за доставчика обстоятелства, които при оспорване подлежат на доказване от съставилата го и ползваща се от протокола страна /р. по т.д. №214/07 г. на ВКС, второ т.о./, както е прието и в случая.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №6762/14 г. от 26.09.14 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: