5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
гр. София, 24.02.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 599 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. п. – Б. против решение № 4341/2014 г., постановено по гр.д.№ 446/2014 г. от състав на Окръжен съд – Благоевград.
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С въззивното решение, съдът се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.2б ЗОДОВ и чл.49 ЗЗД вр.чл.6, пр.1 ЕКЗПЧОС, като е счел същите за основателни до размер на 7 000 лева и 3 000 лева .
В. съд е приел, че с първия от обективно съединените искове се претендира обезщетение в размер на 15 000лв за неимуществени вреди,претърпяни от ищеца поради нарушаване правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на производството по пр.пр. №2679/2006г. по описа на РП-гр.Г. О., за извършена спрямо него измама.Съдът е приел за приложима нормата на чл.2б от ЗОДОВ е въведена с изменението на закона -ДВ бр.98/2012г. ,към който момент наказателното производство срещу открития извършител на престъплението е приключило с влязъл в сила съдебен акт, като материалноправната норма на чл.2б ал.1 от ЗОДОВ има действие от влизането й в сила. На това основание е прието, че ответникът следва да носи отговорност, като отговорност от правозащитните органи при нарушено право за разглеждане и решаване на наказателно производство в разумен срок, което е обект на защита по чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС.Нарушението на посоченото защитимо субективно материално право поражда отговорност за обезщетение от Държавата по общите правила за непозволеното увреждане./. Съдът е приел, че отговорността на ответника -П. на РБ като процесуален субституент на Държавата,е гаранционно-обезпечителна и произтича от чл.49 ЗЗД във вр. с чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС. В. съд е споделил изводите на първоинстанционния съд относно критериите или предпоставките ,по които се определя нарушено ли е правото на ищеца за разглеждане и решаване на в разумен срок на наказателното производство по пр.пр. №2679/2006г. по описа на РП-гр.Г. О. , поради което и на основание чл.272 ГПК е препративл към мотивите в тази част на районния съд, разгледал делото като първо инстанция. Съдът е приел, че е неоснователно възражението на ответника, че наказателното производство по посочената прокурорска преписка в досъдебната фаза е проведено по общите правила,а разследването при фактическа и правна сложност може да продължи и години, тъй като ответникът по предявените искове не е установил с доказателствата по делото твърдяната фактическа и правна сложност на производството за разкриване на извършителите на престъплението,от което е пострадал ищеца и привличането им към наказателна отговорност. Възприето е , че в случая ДП №841/2006г. е проведено в период повече от три години /от датата на образуването му с постановление на прокурор до внасянето на обвинителен акт в съда -04.12.2009г. срещу установен извършител, като производството неколкократно е спирано, а постановленията за спиране са отменени с определения на компетентния наказателен съд.Посочените обстоятелства и при зачитане на сроковете съгласно чл.244 ал.7 НПК , са обосновали решаващия извод за нарушено право на ищеца за разглеждане на производството в разумен срок по смисъла на чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС,което според въззивния съд е основание за основателност на претенцията на ищеца за обезщетение за претърпените от това немиуществени вреди по реда на чл.49 ЗЗД. Като е съобразил и обсъдил доказателствата относно претърпените вреди, въззивния съд е достигнал до извод за основателност на претенцията до размер на 7000 лв.
По втория иск,предявен за сумата 5000лв ,Благоевградският ОС е приел, че същия е с правна квалификация по чл.2б ЗОДОВ във вр. с чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС. Съдът е приел, че законовите срокове са установени в НПК , като е приел, че граматическото и логическото тълкуване на чл.22 ал.1 и 2 НПК за разумния срок на производството води до извод ,че Прокуратурата и разследващите органи,които осъществяват разследването под нейно ръководство /чл.46 ал.2 т.1 и т.2 НПК/ имат задължение да осъществят провеждането на досъдебното производство в предвидените в чл.234 ал.1-3 НПК срокове, като за надхвърлянето им в рамките на разумния срок по смисъла на чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС следва да е налице фактичекска и правна сложност /каквато в случая ответникът не е доказал/,но дори и при наличие на такава продължителността на досъдебното производство срещу неизвестен извършител над 8 години не може да се счете като разумен срок.Съдът е приел, че от датата на постановлението за привличане на обвиняемото лице 16.09.2009г. до отделяне на материалите от ДП №841/2006г. в самостоятелно ДП №19/2013г., извършено с прокурорско постановление от 08.01.2009г., са изминали повече от три години. В. съд приема,че отговорността на ответника по иска за обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване правото на ищеца за разглеждане и приключване на производството срещу неизвестен извършител по пр.пр.№ №61/2013г. следва да се ангажира поради забавяне на производството за периода след внасяне на обвинителния акт до спиране на ДП №19/2013г.,извършено на 06.06.2013г. За посочения по-горе период,относим за правото на ищеца за разглеждане и решаване на пр.пр .№ №61/2013г. в разумен срок , съдът е приел, че не е доказано от ответника да е било извършено ефективно разследване, като няма данни за уведомяване на прокурора от разследващия орган за резултатите от издирването на съучастниците на обвиняемото лице в съответствие с чл.245 ал.1 НПК . Съдът е приел, че спирането не оправдава забавата, допусната от Прокуратурата по посоченото по-горе наказателно производство.Освен това, въззивният съд е приел, че когато производството е спряно, разследващите органи са имали възможност и са длъжни да извършват активни действия с цел отстраняване пречките по движение на делото. Предвид изложеното, съдът е приел, че предявения иск е основателен до размера, присъден от първоинстанционния съд, обсъждайки отново доказателствата за претърпените от ищеца вреди.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, касаторът твърди, че въззивния съд се е произнесъл по правни въпроси, по отношение на които са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Първия правен въпрос е относно това, кои са критериите за определяне на разумната продължителност на производството по делото, при иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ и този въпрос е свързан с втория, касаещ началния момент на разумния срок.
Относно критериите за определяне на разумната продължителност на производството по делото не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулираните от въпроси. В редакцията си нормата на чл. 2б ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) дава ясно указание по въпроса за фактическото основание на иска, с предписанието съдът да вземе предвид общата продължителност и предмета на производството, както и за приложимостта на този закон при предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство – чл. 2б, ал. 2, във вр. чл. 8 ЗОДОВ. Нормата е ясна по отношение на предвидените в чл. 2б ал. 2 ЗОДОВ критерии, които съдът е длъжен да вземе предвид, тъй като същите са дефинирани в закона по начина, вече установен в практиката на ЕСПЧ и възприет в досегашната практика на ВКС за случаи на нарушено право на разглеждане и решаване на дела в разумен срок (т. е. още преди приемането на чл. 2б ЗОДОВ), съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията (реш. № 579 от 2010 г по гр. д № 377/2009 IV г. о, реш. № 362 от 2013 г по гр. д № 92/2013 IV г. о на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК).
Относно началния момент на разумния срок за разглеждане на делото, съдът не е изложил правни изводи защо приема една или друга дата, поради което липсва произнасяне по така поставения правен въпрос. На това основание поставения правен въпрос е неотносим към производството по чл.288 ГПК, доколкото разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК на първо място изисква по поставения правен въпрос да е налице произнасяне от страна на въззивния съд, като отделен е въпросът дали въззивният съд е дължал това произнасяне, доколкото във въззивната жалба на Прокуратурата се съдържа подобно оплакване, във връзка с поставения пред касационния съд правен въпрос в производството по чл.288 ГПК. Правен процесуален въпрос обаче не се съдържа в тази насока в изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, поради което съдът не следва да се произнася по подобен процесуалноправен въпрос, тъй като в тези случаи /относно допустимостта на касационното обжалване/, касационният съд не действува служебно.
Относно правния въпрос, следва ли при преценката на разумната продължителност на разследването да се включва и времето, през което наказателното производство е било спряно, не е налице предпоставката на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по този въпрос е налице задължителна съдебна практика, съгласно която спиране на наказателното производство не оправдава забавата, допусната от Прокуратурата по наказателното производство, тъй като , когато производството е било спряно, разследващите органи са имали възможност и са били длъжни да извършват активни действия с цел отстраняване пречките по движение на делото. – решение № 362/2013 г. по гр.д.№ 92/2013 г. на ІV г.отд. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице сочените от касатора касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване и същото не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4341/2014 г., постановено по гр.д.№ 446/2014 г. от състав на Окръжен съд – Благоевград.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.