5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
София, 28.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 552 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „А. [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Т. С. Н., чрез процесуалните му представители адв. М. С. и Н. А., против въззивното решение № 7281 от 28 декември 2011 г., постановено по гр.д. № 11015 по описа на Софийския градски съд за 2010 г., с което е отменено решение № 6673009 от 20 май 2010 г., постановено по гр.д. № 54405 по описа на районния съд в гр. София за 2009 г. за отхвърляне на исковете на Н. К. З. с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ и вместо него дисциплинарното уволнение на З. е признато за незаконно и е отменено, З. е възстановено на заеманата преди уволнението длъжност и дружеството е осъдено да му заплати 6157,73 лева обезщетение за оставането му без работа за периода 27 октомври 2009 г. – 14 януари 2010 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, и разноски, а над присъдения размер на обезщетение до предявения от 13018,86 лева първоинстанционното решение е потвърдено, и касаторът е осъден да заплати държавна такса.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като постановено поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, тъй като съдът неправилно е приел неизпълнение на задължението на работодателя да представи съответните доказателства и по делото е представено съответното извлечение, от което се установяват задълженията за длъжността на ищеца; данните по представените протоколи за възложена задача на ищеца и липсата на оспорване от негова страна сочат неправилност на изводите на съда, че ищецът не е знаел кои са „големите клиенти” в София; въззивният съд неправилно е приел, че работодателят е следвало да установи отрицателния факт – неизпълнението на задълженията, а ищецът е следвало да установи изпълнението; съдът е пренебрегнал представените от дружеството доказателства, а се е позовал само на твърдения на ищеца; съдът неправилно не приел електронни разпечатки, възпроизведени на хартиен носител, след като подобен род комуникация е установен в дружеството; според съда ищецът въобще не е имал конкретни задължения; заповедта за дисциплинарно наказание е законосъобразно издадена, спазена е процедурата по чл. 193 КТ, заповедта е мотивирана и са посочени текстовете от Правилника за вътрешния трудов ред и длъжностната характеристика. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съдът следва да отговори на въпроса дали могат да се преценяват като относими и допустими в гражданския процес имащите отношение към предмета на делото и към възникналия правен спор електронни разпечатки на хартиен носител, когато в Правилника за вътрешния ред и длъжностната характеристика на дисциплинарно уволнения работник или служител са съществували задължителни действия в изпълнение на възложена работа именно по телефон или чрез електронна поща. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК следва да се даде отговор на въпросите: дали при произнасяне по законността на наложено дисциплинарно наказание „уволнение” решаващият съд е длъжен да прецени всички доказателства за относимите към конкретните нарушения обективни и субективни белези и за определяне тежестта на наложеното наказание или може да се приеме само на основата на законовата презумпция, че след като тежестта на доказване е на работодателя, ищецът – дисциплинарно уволнен работник или служител, би могъл успешно да се защити само с оспорване на изложените в заповедта за уволнение факти; може ли съдът при разрешаване на трудовоправния спор да не вземе предвид задълженията на работника или служителя, посочени в неговата длъжностна характеристика, щом като те са посочени конкретно като неизпълнение на възложената му от работодателя работа (чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ). По тези два въпроса се представят две решения по чл. 290 ГПК и три решения на ВКС по отменения ВКС, както и определение, постановено в процедурата по чл. 288 ГПК, с което не се разрешава правен спор, поради което последното не може да формира съдебна практика, респективно – да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът Н. К. З. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Я. С., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че поради липса на подписи на електронните извадки, те не представляват годни по смисъла на ГПК доказателства, а и ответникът не е уточнил по отношение на установяването на кои факти представя посочените доказателства; въпреки представената на работодателя възможност, Правилникът за вътрешния ред не е представен в цялост; тъй като той е оспорен от ищеца по отношение на действието му в процесния период, а ответникът не е ангажирал доказателства за действието му, то той не може да се разглежда като годно доказателство в подкрепа на твърденията за законосъобразност на наложеното наказание; не е проведено доказване, че на посочените в двата протокола дати са проведени оперативки и са възлагани задачи включително и на ищеца; в първоинстанционното решение са приети за осъществени само нарушенията по т. 3 и 4 от заповедта, а за останалите съдът приел, че не се доказва ищецът да е имал вменени задължения; в производството изцяло в тежест на работодателя е да установи наличието на посоченото в заповедта за уволнение основание за налагане на дисциплинарно наказание; не е установено наличието на виновно неизпълнение на трудови задължения по индивидуалното трудово правоотношение или по правила, които са съобщени на ищеца и той е бил запознат с тях; по т. 3 от заповедта не са конкретизирани „най-големи клиенти на фирмата”, както и какво разбира работодателят под „развитие на взаимоотношенията”; по т. 4 не се установяват конкретните задължения, които ищецът не е изпълнил.
К. съд приема, че не следва да допусне касационното обжалване, тъй като поставените правни въпроси не са насочени към решаващите изводи на съда.
Така на първо място се твърди, че следва да се даде отговор на въпроса дали може да се преценява възложена работа по телефон или електронна поща, ако такова възлагане е предвидено в съответните вътрешни правила на работодателя и длъжностната характеристика. Питането е дали разпечатките на електронни съобщения имат същата сила, както останалите видове частни документи. Въпросът е изключително значим и действително на настоящия състав не е известна съдебна практика по подобен проблем, но касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като разрешението на въззивния съд в случая е основано и на още един извод – работодателят не е заявил по отношение установяването на кои факти представя посочените електронни разпечатки. По тази втора част на извода на въззивния съд правен въпрос не се поставя, поради което касационното обжалване не следва да се допусне, тъй като крайният резултат от разрешението не е повлиян само от виждането на съда за допустимостта на преценката на подобни документи, а и от други съображения, които не са станали предмет на общото основание за допускане на касационното обжалване.
Чрез втория правен въпрос се твърди, че съдът е основал извода си за незаконосъобразност на претенцията единствено върху правилото, че при тежест на доказване на законността на уволнението на страната на работодателя, успешната защита на уволнения може да се заключи в простото оспорване на изложените в заповедта за уволнението факти. Както ВКС е имал многократно случай да отбележи в задължителната си практика, намерила израз например в решение № 48 по гр.д. № 447/2011 г., ІV г.о., касационният съд приема, че при спор за законност на дисциплинарно уволнение в тежест на работодателя е да докаже извършването на всички дисциплинарни нарушения, които са дали основание за прилагането на най-тежкото дисциплинарно наказание; когато работодателят не е доказал в съдебния спор извършването на дисциплинарните нарушения дисциплинарното наказание “уволнение” следва да се приеме, че е незаконосъобразно. Изрично се сочи, че в случай, че част от нарушенията са доказани, а друга част не са, то заповедта следва да се приеме, че е законосъобразно издадена само за онези от нарушенията, които са доказани с оглед разпоредбата на чл.189 КТ. При разглеждането на въпроса за тежестта за доказване законността на уволнението, в решение № 68 по гр.д. № 1808/2010г., ІV г.о., ВКС подчертава, че общото правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК се прилага и в рамките на трудовите спорове – в тежест на работодателя е да установи, че е упражнил законно извънсъдебно потестативното си право да прекрати едностранно трудовото правоотношение, както и че доводите за незаконност на уволнението, въведени с исковата молба от уволнения работник, са неоснователни. ВКС изрично заявява, че при оспорване от страна на ищеца, че е извършил дисциплинарна простъпка, в тежест на работодателя е да установи, че описаното в заповедта дисциплинарно наказание е извършено от наказания. Това правило разбира се не изключва преценката от страна на решаващия съд на всички относими към конкретните нарушения обективни и субективни белези на нарушението, но не отменя основния принцип за разпределяне на доказателствената тежест в трудовите спорове като настоящия. Ето защо, след като съдът не е дал разрешение, различно от задължителната съдебна практика, то не се налага допускане на касационното обжалване, а обсъждането на представената съдебна практика е ненужно.
Последният въпрос касае съобразяването от страна на съда на възложени на работника или служителя задължения, посочени в неговата длъжностна характеристика. Този проблем би станал причина за допускане на касационното обжалване в случай, че съдът бе приел наличието на съответните действия или бездействия от страна на наказаното лице, но бе заявил, че за работника липсва задължението да действа/бездейства по съответния начин, възложено му от работодателя и закрепено в надлежните документи. Така, както въпросът е поставен („може ли съдът при разрешаване на трудовоправния спор да не вземе предвид задълженията на работника или служителя, посочени в неговата длъжностна характеристика, щом като те са посочени конкретно като неизпълнение на възложената му от работодателя работа (чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ), всъщност питането е може ли съдът да не вземе предвид задължения на работника в случай, че в заповедта за уволнение неизпълнението на възложената работа е конкретно посочено. Касаторът при това питане е пренебрегнал проблема с доказването на законосъобразното упражняване на правото си да прекрати трудовоправната връзка, поради което и по този въпрос не се налага касационното обжалване да се допусне, както и представената съдебна практика да се обсъжда.
Ответникът претендира заплащане на разноски за касационното производство, но не представя доказателства за сторени такива, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 7281 от 28 декември 2011 г., постановено по гр.д. № 11015 по описа на Софийския градски съд за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: