– 3 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 296
гр. София 17.03.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 21.09.2016 (двадесет и първи септември две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2363 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1506/47941 от 24.03.2016 година, подадена от [фирма] в несъстоятелност [населено място], срещу решение от 11.02.2016 година на Окръжен съд Монтана, постановено по в. гр. д. № 360/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Монтана е потвърдил решение № 337/06.11.2015 година на Районен съд Лом, постановено по гр. д. № 98/2105 година, с което на основание чл. 28, ал. 2 от ЗАЗ във връзка с чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, е развален сключения на 17.01.2006 година, между П. И. У., в качеството му на арендодател и [фирма] в несъстоятелност [населено място], в качеството му на арендатор, договор за аренда на земеделска земя представляваща имот № 017010, с площ от 24.811 декара, находящ се в землището на [населено място], местността „С. п.”, поради неизпълнение от страна на арендатора. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост на обжалваното решение извлечени от разпоредбата на чл. 637, ал. 6 от ТЗ. Поискано е обжалваното решение да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът сочи, че тъй като въпросът за приложението на чл. 637, ал. 6 от ТЗ по отношение на конститутивните искове е въпрос за допустимост на решението и съществува вероятност то да е недопустимо ВКС е длъжен служебно да допусне касационно обжалване на същото.
Ответникът по касационната жалба П. И. У. е подал отговор на същата с вх. № 2490/49026 от 18.05.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решение № от 11.02.2016 година на Окръжен съд Монтана, постановено по в. гр. д. № 360/2015 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне касационната жалба се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение като атакуваното с нея решение бъде потвърдено.
[фирма] в несъстоятелност [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 24.02.2016 година, а касационната му жалба е с вх. № 1506/47941 от 24.03.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да обоснове недопустимост на предявения срещу него иск по чл. 28, ал. 2 от ЗАЗ във връзка с чл. 87, ал. 3 от ЗЗД [фирма] в несъстоятелност [населено място] е посочила, че с решение от 07.02.103 година на Окръжен съд Монтана, постановено по т. д. № 158/2016 година е открито производство по несъстоятелност на дружеството, а с решение от 01.07.2013 година, по същото дело дружеството е обявено в несъстоятелност. Предвид на това и тъй като искът на П. И. У. бил предявен на 10.01.2015 година той бил недопустим с оглед на изричната забрана за предявяване на нови искове след откриване на производството по несъстоятелност, установено с разпоредбата на чл. 637, ал. 6 от ТЗ.
Горният довод е бил обсъден от състава на Окръжен съд Монтана като е било прието, че разпоредбата на чл. 637, ал. 6 от ТЗ установявала забрана за образуване на нови съдебни или арбитражни производство по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника, освен по изключенията, предвидени в т. 1-т. 3 на същата. Забраната следвало да се тълкува във връзка с ал. 1 и ал. 3 на чл. 637 от ТЗ, където било предвидено спиране на имуществени граждански и търговски дела при откриване на производството по несъстоятелност. Това било така, за да се даде възможност на кредитора да заяви вземането си пред синдика по реда на чл. 685, ал. 1 от ТЗ. Това правело недопустимо образуване на такива граждански и търговски дела, които са с предмет вземане на кредитор срещу длъжник, обявен в несъстоятелност. В случая предмет на спора не е било вземане на ищеца, като предявеният иск не бил осъдителен, а конститутивен и с него не се претендират имуществени вземания срещу ответника. Затова искът нямал имуществен характер, поради което и производството било допустимо.
Предвид на така изложените мотиви на въззивния съд не са налице предпоставките за допускането на обжалваното решение поради неговата недопустимост. Правилно е било съобразено от състава на Окръжен съд Монтана, че установената в чл. 637, ал. 6 от ТЗ забрана за предявяване на нови искове след откриване на производството по несъстоятелност на длъжника се отнася само до исковете по чл. 637, ал. 1 от ТЗ. Производствата по тези искове се спират с откриване на производството по несъстоятелност, като видно от чл. 637, ал. 2 и ал. 3 от ТЗ целта на това спиране е да се даде възможност на кредиторите да предявят вземанията си в производството несъстоятелност на длъжника. Това предявяване се извършва по реда на Глава четиридесет и трета „Предявяване на вземания” от ТЗ, като от включените в нея разпоредби от чл. 685 до чл. 695 включително е видно, че по този ред се предявяват вземанията на кредиторите срещу длъжника, които при липса на производство по несъстоятелност могат да бъдат реализирани чрез предявяването на осъдителен иск. При наличието на такова производство обаче тези вземания трябва да бъдат реализирани в същото. Предвид на това разпоредбата на чл. 637, ал. 2 от ТЗ предвижда, че спряното производство се прекратява ако вземането бъде прието в производството по несъстоятелност, а чл. 637, ал. 3 от ТЗ предвижда, че то продължава ако вземането не е било прието или е било прието, но срещу него е подадено възражение по чл. 692, ал. 3 от ТЗ. В последния случай продължаването на производството по спряното по силата на чл. 637 от ТЗ дело замества производството по чл. 694 от ТЗ и постановеното по него решение има същите последици, което е видно от разпоредбата на чл. 637, ал. 4 от ТЗ. Потестативните права, каквото е и правото по чл. 28, ал. 2 от ЗАЗ във връзка с чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, не могат да бъдат реализирани чрез предявяване на осъдителни искове и затова не могат да бъдат предявени в производството по несъстоятелност по реда на Глава четиридесет и трета „Предявяване на вземания” от ТЗ. Предвид на това исковете, с които се предявяват такива права не попадат сред тези по чл. 637, ал. 1 от ТЗ и за тях не важи установената в чл. 637, ал. 6 от ТЗ забрана за предявяване на нови искове след откриване на производството по несъстоятелност на длъжника. Същевременно видно от чл. 644 от ТЗ откриването на производството по несъстоятелност не води автоматично до прекратяване на сключените между длъжника и трети лица договора, като те могат да бъдат прекратени от синдика при установените в разпоредбата условия. В случай, че такова прекратяване не е налице договорът продължава да обвързва страните по него и да подлежи на изпълнение. Затова ако той не се изпълнява от насрещната страна синдикът ще има правото да го развали, като на това негово право съответства правото на насрещната страна по договора да го развали, ако длъжникът не изпълнява задълженията си по него. Това право се осъществява по установения от закона ред, който в случая е предявяването на конститутивния иск по чл. 28, ал. 2 от ЗАЗ във връзка с чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, който не попада в приложното поле на чл. 637, ал. 6 от ТЗ. Затова и предявеният иск не е недопустим. В този смисъл е установената задължителна съдебна практика, която е била съобразена от състава на Окръжен съд Монтана при постановяване на обжалваното решение.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение от 11.02.2016 година на Окръжен съд Монтана, постановено по в. гр. д. № 360/2015 година по подадената срещу него от [фирма] в несъстоятелност [населено място] касационна жалба с вх. № 1506/47941 от 24.03.2016 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.02.2016 година на Окръжен съд Монтана, постановено по в. гр. д. № 360/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.