О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
гр. София, 19.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети април през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 191 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на С. Г. П. с адрес в [населено място] и съдебен адрес в [населено място], обл. С. З. – М. С. П., чрез служебния адвокат С. П., против определение № 14725 от 7 октомври 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 12613 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е потвърдено определение без номер от 31 август 2011 г., постановено по гр.д. № 35455 по описа на районния съд в гр. София за 2011 г. за прекратяване на производството по делото предвид недопустимостта на предявения иск.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно, защото въззивният съд е следвало да коригира съображенията за отхвърляне на иска, като е следвало да констатира, че не е налице пасивна легитимация по него; и двете съдилища са направили правилните констатации, че с иска се визират вредоносни действия на ответника в качеството му на длъжностно лице – съдия, от които ищцата е претърпяла вреди; въззивният съд обаче не е посочил, че претенцията следва да бъде по специалния закон ЗОДОВ, който визира отговорността на държавата за вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществения процесуалноправен въпрос допустимо ли е при неясни фактически твърдения молбата да бъде разгледана като редовна и дали съдът може да продължи производството по делото, когато не е дал необходимите указания за отстраняване на явни нередовности в молбата, като този въпрос е решаван в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочат се определение на въззивен съд и определение на ВКС. Отделно от подадената от адв. П. частна касационна жалба, жалбоподателката П. подробно описва своите виждания по действията, осъществени от ответника по подадената искова молба, и твърденията си за допуснати нарушения, лъжи, осъществена дискриминация, унизително отношение, лишаване от право на справедлив процес, нарушаване на човешките й права и нарушаване на законите.
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приел, че предявеният иск е недопустим, защото се иска ангажиране на деликтната отговорност на ответника за негови служебни действия, но в качеството си на съдия ответната страна се ползва с имунитет по чл. 132, ал. 1 КРБ и не може да носи гражданска отговорност за служебните си действия; магистратът се явява ненадлежна страна, относно която липсва пасивна процесуалноправна легитимация да отговаря по предявения иск за обезвреда, за което съдът следи служебно.
След преценка на доводите на жалбоподателката в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
Допускането на касационното обжалване се търси по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК– поради разрешаването на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, поради противоречивото му разрешаване от съдилищата, както и поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставеният правен въпрос обаче не е обусловил изхода на спора, поради което липсва общото основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
С правния си въпрос жалбоподателката твърди, че са налице неясни фактически твърдения и исковата молба е била нередовна, което е било пречка за съда да продължи производството по делото. Подобен проблем е решаван еднозначно от съдилищата, както е видно и от представената съдебна практика – определение № 276 по ч.гр.д. № 162 за 2010 г. на ІІІ ГО и определение № 5633 по ч.гр.д. № 4675 за 2011 г. на СГС ТО. В разглеждания случай обаче нито първоинстанционния съд, нито въззивния са констатирали нередовност на исковата молба, респективно – неяснота на фактическите твърдения. Напротив – видно от самата искова молба е, че се твърди осъществяването на деликт именно от ответника в качеството му на съдия по гражданскоправен спор – лъжи, унищожаване на гражданско дело, дискриминация, унизително отношение, лишаване от правото на справедлив процес, нарушаване на Закона за здравето, нарушаване на Закона за съдебната власт, нарушаване на човешките й права по чл. 35 КЧПОС. Предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Хипотезите на чл. 1 на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди предполагат съвсем различни фактически твърдения, каквито ищцата не е въвела. Ето защо не може да се приеме, че процесната искова молба е била нередовна поради неясни фактически твърдения. Тъй като подобен проблем не е обусловил, нито предпоставил крайния резултат по спора, то касационното обжалване по поставения правен въпрос не може да се допусне.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 14725 от 7 октомври 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 12613 по описа на Софийския градски съд за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: