9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
С., 22.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 755 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Т. Ф., Е. Г. М., К. Г. М., К. П. Д., П. И. Д. и П. И. Д., чрез процесуалния им представител адв. Н. Т., против въззивното решение № 870 без дата, постановено по гр.д. № 93 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., с което е отменено решение № 2268 от 7 юли 2008 г., постановено по гр.д. № 9811 по описа на районния съд в[населено място] за 2006 г. и предявените от касаторите и други лица искове за заплащане на обезщетение за ползване на имот, са отхвърлени.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно – постановено е при нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила, както и необоснованост, защото изводите не съответстват на фактическото положение и действителните права на страните – претенцията е основана на реституция, извършена при предпоставки различни от тези по ЗСПЗЗ; собствеността на ищците е основана на реституция, извършена по чл. 2, ал. 2 З.; имотът не е част от населено място, за да се прилага чл. 11, ал. 3 ППЗСПЗЗ, а решението на ОСЗ е с оглед идентификацията на имота; постройките са продадени в нарушение на закона, защото те не са собственост на кооперацията, а държавна собственост; решението на въззивния съд противоречи на трайно установеното разбиране за приложението на закона в уреждането на отношенията между собственик по реституция и заварен ползвател на имота; дори ако сградите са нови, собственикът на тези постройки може да се ползва от терена само доколкото се ползва от сградите и от минималната площ около тях, необходима за обслужването им; съдът не е допуснал провеждане на експертиза, която да установи действителния размер на обезщетението; въпреки, че сградите са по периферията на имота, целият имот се ползва от ответника. В изложение, включено в самата касационна жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос – длъжен ли е съдът да разпореди провеждането на експертиза за установяване законността на строежите и дали същите са нови или съставляват преустройство на заварени сгради и за определяне на минимално необходимите площи за ползване на обекти, суперфициарна собственост в реституиран имот, ако ищецът не е направил искане в това отношение, както и по въпросите за реституцията и уреждането на отношенията между собствениците на земята и лицата, които държат сгради върху възстановените имоти. Твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради дадените разрешения в ТР № 1/95 г. на ОСГК, решение № 1057 по гр.д. № 1322 за 1956 г. на ІV ГО, решение № 1141 по гр.д. № 6037 за 1954 г. на ІV ГО, решение № 693 от 27 май 2002 г. на ІV ГО, решение № 1988 по гр.д. № 313 за 2001 г. на ІV ГО; съдът не е изследвал дали не е налице хипотезата, разгледана в решение № 225 по гр.д. № 1644 за 1993 г. на ІV ГО и по решение № 216 от 1997 г. на петчленен състав. Сочените решения се представят.
Срещу същото решение е постъпила и касационна жалба от М. Х. Д. и М. И. Д., чрез процесуалния им представител адв. Б. И. Д. и същата лично като касатор.
В жалба се сочи, че атакуваното решение е неправилно – постановено е при нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила, както и необоснованост, защото липсват доказателства за наличието на строителни книжа за сградите, няма провеждана процедура за установяване на търпимост, не са представени доказателства за това, че процесният имот е бил стопански двор, за да се прави преценката по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ; имотът не се намира в урбанизираната територия, като за този отрицателен факт касаторите не носят тежест за доказване, а съдът е обърнал доказателствената тежест; ответникът не е суперфициар поради липсата на строителни книжа за сградите; стойността на средния пазарен наем е установена; в хода на процеса пред въззивния съд е починала М. Г. Д., но не е била заличена и наследниците й не са били конституирани. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът е постановил недопустимо решение във връзка със смъртта на М. Х. Д., която не е била заличена и наследниците й не са били конституирани; съдът се е произнесъл по въпроси от значение за точното и еднакво прилагане на закона и за развитието на правото за приложимостта на чл. 11, ал. 3 и 4 ЗСПЗЗ в случаите, когато се възстановява право на собственост върху имот, който не се намира в урбанизирана територия; следва ли да се приеме, че е налице ограничението по чл. 11, ал. 7 ЗСПЗЗ в случай, че съществува нотариален акт, но в който изрично е записано, че вещите – предмет на продажбата, са без строителни книжа; кои факти следва да се доказват от страните и следва ли с оглед направено възражение да се доказват и отрицателни факти.
Ответникът Й. И. Б., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. В., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за неоснователност на жалбата.
Срещу същото решение е постъпила и касационна жалба от Й. И. Б., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. В..
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно – постановено е при допуснати нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения, защото е постановено при непълнота на доказателствата и при липса на правни изводи, тъй като съдът не е изследвал исковете, въведени чрез възражение; решението се обжалва в частта му, в която съдът е обсъдил и кредитирал оспорените от касатора писмени доказателства; съдът е ценил документи, които не са представени по делото; решението е немотивирано; липсва акт и на двете инстанции за прекратяване на започналата процедура по чл. 152 и чл. 154 ГПК (отм.). В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът дължи произнасяне по следните въпроси – дали съдът може да се произнесе въз основа на доказателства, които не са събрани по съответния ред; дали съдът може да се произнесе въз основа на оспорени документи, без да е изследвал въпроса за действителността им; дали съдът може да се произнесе въз основа на оспорени писмени доказателства, за които не е извършил проверка за истинността им; дали съдът може да се произнесе въз основа на оспорени писмени доказателства, за които не е постановил определение, с което да постанови дали признава оспорването или че оспорването не е доказано; дали съдът може да се произнесе въз основа на представени от ищеца писмени доказателства, представляващи официален документ с еднакви деловодни данни, но с различаващо се съдържание, както и предвид оспорването им; дали съдът може да се произнесе, посочвайки в мотивите документ по деловодни данни, без да е конкретизирал кой от двата документа с еднакви деловодни данни, но с различаващо се съдържание, е ценил и ползва; дали съдът по направено искане за представяне на документ е длъжен да задължи другата страна да го представи; дали съдът може или трябва да го изиска от издалия официалния документ; дали съдът трябва или може да го изисква от трето лице; може ли съдът в процедурата по чл. 190 ГПК да приложи предвидената в чл. 192 ГПК правна възможност служебно; дали при оспорване на документ съдът е длъжен да извърши проверка; дали съдът е длъжен да постанови акт, с който да завърши проверката; задължена ли е въззивната инстанция да извърши процесуалните действия, които не е провела първата инстанция и в какви рамки и обем би могла или е задължена да ги и извърши; действията на въззивната инстанция следва ли да са проведени служебно или само по искане на страната; дали започната и неприключена процедура от първата инстанция се приключва от въззивния съд; дали това става с акт за продължаване на процедурата или с акт за започване на процедурата, постановен от въззивната инстанция. Представят се решение № 30 по гр.д. № 2069 за 1969 г. на І ГО и решение № 4495 по адм.д. № 935 за 2005 г. на І отделение на ВАС.
Постъпила е и касационна жалба от Й. И. Б., в качеството му на [фирма], чрез процесуалния му представител адв. С. С., срещу решение № 1383 от 6 ноември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 93 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., с което е оставено без уважение искането на Й. И. Б., в качеството му на [фирма], за произнасяне дали оспорените решения на ПК, с които се възстановява собственост върху земята, която е застроена и сградите не са собственост на държавата, са действителни; дали оспорените писмени доказателства са неистински и относно представянето на оригиналите на доказателства и относно това кои доказателства са допуснати и кои са събрани по делото; относно кои два варианта на решение на ПК съдът е приел, че установява посоченото в мотивите, както и в съставната на него скица, основание.
В жалбата се сочи, че се иска отмяна на решението, тъй като съдът е длъжен да се произнесе с диспозитив при направено оспорване по чл. 154 ГПК (отм.).
Същото допълнително решение е обжалвано и чрез процесуалния представител адв. В. В..
В жалбата се сочи, че решението е неправилно, тъй като още в първото по делото заседание ответникът е оспорил собствеността на ищците и са оспорени документите, на които ищците се позовават; съдът е бил сезиран с отрицателен установителен иск за собственост и този иск не е бил разрешен от съда; след като не са представени оригиналите на оспорените документи, съдът е следвало да ги изключи като доказателство; атакуваното решение и предходните решения са прекратителни актове и са немотивирани. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че следва да се направи произнасяне по въпроса за допустимостта на иск, разглеждане на доказателства и произнасяне по всяко, както и по провеждане на процедура по оспорване на документ, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Сочат се ТР № 2 по т.д. № 2/2004 г. на ОСГК, ППВС № 6/78 и две определения на ВКС.
Касационните жалби на В. Т. Ф., Е. Г. М., К. Г. М., К. П. Д., П. И. Д. и П. И. Д., чрез процесуалния им представител адв. Н. Т., на М. Х. Д., и М. И. Д., чрез процесуалния им представител адв. Б. И. Д. и същата лично като касатор против въззивното решение № 870 и на Й. И. Б., в качеството му на [фирма], чрез процесуалния му представител адв. В. В., срещу решение № 1383 са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
Касационната жалба на Й. И. Б., в качеството му на [фирма], чрез процесуалния му представител адв. С. С., срещу решение № 1383 от 6 ноември 2009 г. следва да се остави без разглеждане, тъй като и след получаване на 4 януари 2010 г. на указанията на съда за отстраняване на констатираните в нея недостатъци и представяне на изложение по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, необходимите преписи от жалбата и доказателство за внесена държавна такса за производството по чл. 288 ГПК, недостатъците не са отстранени.
Без разглеждане, поради липса на правен интерес, следва да се остави и касационната жалба на Й. И. Б., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. В. против въззивното решение № 870 без дата, постановено по гр.д. № 93 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., тъй като след постъпването й въззивният съд е постановил решение № 1383 от 6 ноември 2009 г., с което е сторено произнасяне по искането на касатора за допълване на въззивното решение.
С решение № 870 без дата въззивният съд приел, че в мотивите на районния съд липсва преценка по отношение на постановеното в полза на наследодателя на ищците решение на поземлената комисия, при положение, че то е било оспорено от страна на ответника; съобразно действащата към момента на постановяване на решението на ПК правна уредба в ППЗСПЗЗ, чл. 11, ал. 3 и 4, процесният имот попада в посочените в т. 3 на ал. 2 имоти, като липсват доказателства за проведена процедура по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ за определяне служебно на застроената част в процесния имот, както и на прилежащите към сградите части; тъй като не е проведено пълно и главно доказване на предявения иск, той следва да бъде отхвърлен.
С решение № 1383 от 6 ноември 2009 г. въззивният съд приел, че от ответната страна няма предявен насрещен или инцидентен установителен иск или допълнителни искания с такъв характер, по които съдът да не се е произнесъл; не е налице непълнота и относно предявените от ищците искове.
Касационният съд приема, че атакуваното решение № 870 не е недопустимо, както се твърди в касационната жалба на Б. И. Д., М. Х. Д. и М. И. Д.. Твърдението е свързано с липсата на заличаване на починала страна и на конституиране на нейните наследници в процеса. На л. 51 от въззивното дело е приложена молба от адв. Н. Т., който съобщава за смъртта на М. Г. Д., починала преди последното открито съдебно заседание. За смъртта на М. Д. съдът не бил уведомен, тъй като за съдебното заседание Д. е била призована редовно чрез процесуалния си представител. С определение № 2746 от 14 август 2009 г. въззивният съд заличил М. Г. Д. като страна в производството и конституирал на нейно място дъщеря й К. П. Д., която на собствено основание участва в процеса. Наследницата на М. Г. Д. надлежно е упражнила правото си на жалба пред касационния съд. В заключение следва да се приеме, че твърдяната недопустимост на съдебното решение не се установява.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваните решения до касационно разглеждане.
П. от касаторите основания са тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, но от представените съдебни решения на състави на ВС и ВКС при действието на отменения ГПК следва да се заключи, че всъщност се претендира и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В нито една от разглежданите три касационни жалби касаторите не са успели да формулират въпрос, който да отговаря на посочените критерии. Поставените въпроси са значими и съществени по принцип, но разрешаването им няма отношение към решаващите изводи на въззивния съд в контекста на разглеждания спор, нито пък разрешаването им по различен начин от този, даден от въззивния съд, би довело до различен резултат по спора.
В жалбата, подадена чрез адв. Н. Т., са поставени следните въпроси: длъжен ли е съдът да разпореди провеждането на експертиза за установяване законността на строежите и дали същите са нови или съставляват преустройство на заварени сгради и за определяне на минимално необходимите площи за ползване на обекти, суперфициарна собственост в реституиран имот, ако ищецът не е направил искане в това отношение, както и по въпросите за реституцията и уреждането на отношенията между собствениците на земята и лицата, които държат сгради върху възстановените имоти. Явно е, че първият поставен въпрос не държи сметка за основния извод на въззивния съд, а именно, че по отношение на имота не е проведена процедурата по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ и съдът не може да встъпи в компетенциите на администрацията в това отношение. Ето защо евентуалните действия на съда по установяване на законността на строежите, характера им и установяването чрез експертиза на минимално необходимите площи за ползване, биха имали значение в случай, че съдът разгледа спор при подобни доводи или не допусне необходима, но поискана от страните експертиза. Аналогично заключение следва да се направи и по втория поставен въпрос. Съдът не е излагал съображения, влизащи в противоречие с разбирането, дадено в Решение № 693 от 27 май 2002 г. на ІV ГО и решение № 1988 по гр.д. № 313 за 2001 г. на ІV ГО, тъй като изобщо не е било спорна необходимостта от заплащане на обезщетение в случай на ползване на чужд имот, а съдът е спрял до извода за необходимостта да се извърши посочената административна процедура преди разглеждането на претенцията по чл. 59 ЗЗД.
В жалбата, подадена чрез адв. Б. Д., се поставят следните въпроси: за приложимостта на чл. 11, ал. 3 и 4 ЗСПЗЗ в случаите, когато се възстановява право на собственост върху имот, който не се намира в урбанизирана територия; следва ли да се приеме, че е налице ограничението по чл. 11, ал. 7 ЗСПЗЗ в случай, че съществува нотариален акт, но в който изрично е записано, че вещите – предмет на продажбата, са без строителни книжа; кои факти следва да се доказват от страните и следва ли с оглед направено възражение да се доказват и отрицателни факти.
Отговорът на първия въпрос е очевиден. Законът за собствеността и ползването на земеделските земи в чл. 11, ал. 3 и 4 разглежда съвсем различна проблематика от поставената от касаторите. Затова следва да се приеме, че касаторите са имали предвид разпоредбите на Правилника за прилагане на ЗСПЗЗ. Според посочените текстове процедурата по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ се прилага само за възстановените имоти в границите на урбанизирана територия. Тъй като легално определение за урбанизирана територия няма, следва да се вземе предвид разбирането, дадено в самия правилник – според чл. 56в, урбанизирана територия е населено място или селищно образувание. Следва да се има предвид и разбирането, дадено в Наредба № 8 от 14 юни 2001 г. за обема и съдържанието на устройствените схеми и планове – според чл. 23, ал. 2, т. 15, б. “г”, урбанизирана територия е територия за зониране, инфраструктурни трасета и основно предназначение на терените – видовете жилищни зони и терени, терени единични обекти – публична държавна и общинска собственост, за обществено обслужване, за паркове и градини, за водни площи и течения, за отдих и спорт, зони на единични и групови паметници на културно-историческото наследство, производствено-складови терени, пристанища, летища, гари, други терени. Според данните по делото, доколкото такива се представят, процесният имот се намира до производствени бази, а според представеното от ответника съдебно решение № 2066 от 13 януари 2003 г. по гр.д. № 2594 за 2001 г. на ІV ГО, имотът попада в стопанския двор на бившето ТКЗС, което поставя имота в границите на урбанизирана територия съобразно дадените по-горе определения за такава територия, независимо от безспорното обстоятелство, че имотът не е в регулация, нито пък че при възстановяването на имота е определена категория на земята при неполивни условия. На последно място, въпросът за вида територия, в който се намира имота, не е бил въден като спорен от никоя от страните по делото. По посочените съображения следва да се приеме, че разрешаването на поставения въпрос от ВКС няма да промени изхода на спора.
Третият поставен въпрос в жалбата, подадена от адв. Д., е свързан именно с вида територия, в която се намира имотът, което, макар да не е явно от самия въпрос, е видно от съображенията в изложението. Тъй като няма направено възражение за вида територия, в която се намира имота, то и не може да се сподели твърдението на касаторите, че съдът дължи отговор на въпроса кои факти следва да се доказват от страните и следва ли с оглед направено възражение да се доказват и отрицателни факти.
Вторият поставен от адв. Д. въпрос е неотносим към разглеждания спор. От една страна, каквото и да е правило в чл. 11, ал. 7 ЗСПЗЗ не се съдържа, тъй като такава разпоредба в закона няма. Вероятно касаторите са имали предвид разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, предвиждаща възстановяване на правата на собствениците върху земеделски земи, притежавани преди образуването на ТКЗС, Д., независимо от това дали са били включени в тях или в други, образувани въз основа на тях селскостопански организации и включени в границите на урбанизираните територии (населени места), определени с подробен устройствен план или околовръстен полигон, освен ако върху тях, при спазване на всички нормативни изисквания са построени сгради от трети лица или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж към 1 март 1991 г. е започнал. Посочената разпоредба регулира правото на възстановяване на имотите и ограниченията, при които такова възстановяване не може да се осъществи. Касаторите поддържат, че са възстановени собственици, което е и възприето в атакуваното решение. Ето защо повторната проверка на правата им, още повече инициирана от самите тях, каквото е по същината си изразеното питане, е неотносима в контекста на постановеното решение. От друга страна, ако касаторите всъщност са искали да поставят въпрос за правото на собственост на ответника по исковете върху закупените от него имоти, е следвало да заявят такова питане, което би било обуславящо изхода на спора, но ВКС не може да се произнася по въпроси, които не са поставени от страните – такова е разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Не следва да се допусне касационното обжалване и по касационната жалба на Й. И. Б., в качеството му на [фирма], чрез процесуалния му представител адв. С. С., срещу решение № 1383 от 6 ноември 2009 г. по същото въззивно гражданско дело. Касаторът поставя следните въпроси: следва да се направи произнасяне по въпроса за допустимостта на иск, разглеждане на доказателства и произнасяне по всяко, както и по провеждане на процедура по оспорване на документ. Ангажираните от касатора въпроси са неотносими към атакуваното решение, тъй като негов предмет не са материалните права на страните, а липсата на формирана воля по част от спорното право. Видно от самата касационна жалба, твърди се, че предявеният иск с правно основание по чл. 59 ЗЗД би бил недопустим с оглед основателността на стореното оспорване на правото на собственост на ищците. Дори и такова доказване да би било успешно и съдът да бе признал по съответния ред, че атакуваните документи са неистински и ги бе изключил от доказателствата, както разпорежда чл. 156, ал. 1 ГПК (отм.), искът би бил счетен от съда за неоснователен, а не за недопустим, тъй като би била оборена материалноправната легитимация на ищците. Както правилно е отбелязано от въззивния съд, касаторът е оспорил доказателства, представени от ищците, но не е предявил насрещен иск или инцидентен отрицателен установителен иск за собственост, липсата на произнасяне по който би станало причина за позитивно допълнително решение. Освен изложеното следва да се отбележи, че дори и ВКС да приеме, че касационното обжалване на допълнителното решение следва да се допусне и разреши по различен начин поставените въпроси, това не би довело до промяна в крайния резултат по делото, който, още повече, е и в полза на касатора – ответник по спора.
В заключение, липсата на поставен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен в предмета на спора и обуславящ крайния резултат по делото, води до извода за липса на основание за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. По тази причина ВКС не подлага на преценка дадените от съда разрешения по поставените въпроси спрямо разрешенията, дадени в представените от касаторите съдебни решения и задължителна съдебна практика. Липсата на поставени относими въпроси в горния смисъл не предпоставя и необходимост от даване на каквото и да е тълкуване от ВКС по реда на чл. 290 вр. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Й. И. Б., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. В. против въззивното решение № 870 без дата, постановено по гр.д. № 93 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. и ПРЕКРАТЯВА производството в тази му част.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Й. И. Б., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], чрез процесуалния му представител адв. С. С., срещу решение № 1383 от 6 ноември 2009 г., постановено по гр.д. № 93 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. и ПРЕКРАТЯВА производството в тази му част.
В тази му част определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на касатора пред друг тричленен състав на гражданската колегия на ВКС.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 870 без дата, постановено по гр.д. № 93 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. по касационните жалби на В. Т. Ф., Е. Г. М., К. Г. М., К. П. Д., П. И. Д. и П. И. Д., чрез процесуалния им представител адв. Н. Т. и на М. Х. Д., Б. И. Д. и М. И. Д., чрез процесуалния им представител адв. Б. Д..
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1383 от 6 ноември 2009 г., постановено по гр.д. № 93 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. по касационната жалба на Й. И. Б., в качеството му на [фирма], чрез процесуалния му представител адв. В. В..
В тази част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: