5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
[населено място], 25.02.2014 г.
Върховен касационен съд на РБ, трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети декември, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Б. гр.д.N 6613 описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Л. П.- К. от [населено място], подадена чрез адвокат И. А. срещу въззивно решение № 453 от 25.07.2013 г. по гр.д.№ 583/2013 г. на Плевенския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 370 от 1.03.2013 г. по гр.д.№ 5826/2012 г. на Плевенския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу Областен управител на област П. иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация за установяване наличие на дискриминация на признак „лично и семейно положение”, при отказ на управителя да й разреши ползване на остатък от платен годишен отпуск за периода 7.05.2012 г. до 1.06.2012 г., след завръщането й от отпуск за отглеждане на дете до 2 годишна възраст и при уволнението й, извършено със заповед № ЧР-04-155 от 6.07.2012 г., и с правно основание чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация за обезщетение за вреди вследствие на дискриминация на признак „лично и семейно положение” при отказ на областния управител да й разреши ползване на остатък от платен годишен отпуск за периода 7.05.2012 г. до 1.06.2012 г. и при уволнение, извършено със заповед № ЧР-04-155 от 6.07.2012 г., както следва: за сумата 795 лв.- претендирано обезщетение за имуществени вреди за периода от 9.08.2012г. до 9.02.2013 г. и за сумата 2 000 лв.- претендирано обезщетение за неимуществени вреди за периода от 7.05.2012 г. до 16.10.2012 г.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото и разглеждането на които ще допринесе за развитието на правото и уеднаквяване на практиката на съдилищата. Поставени са следните въпроси: представлява ли разпоредбата на чл.13, ал.3 З.. специална мярка въведена от законодателя, като мярка за защита от дискриминация на майка, завръщаща се на работа, неспазването на която от работодателя представлява изрично предвидена хипотеза на дискриминация, без оглед на признаците по чл.4, ал.1 от същия закон; ако работодателят разрешава при всяко поискване на отпуск на всеки работник или служител в ръководеното от него предприятие, освен на един служител, и без да посочва основание за това, представлява ли актът му дискриминация спрямо последния. Променя ли се изводът за проявена дискриминация, ако не е разрешен отпуск на майка, завръщаща се на работа от отпуск за отглеждане на дете до двегодишна възраст. Покрива ли този факт хипотезата, покриваща дискриминационно отношение по см. на чл.13, ал.3 З..; какво се включва в „лично положение”, дискриминирането по което е забранено с чл.4 от закона. Дискриминация по този признак би била налице само с оглед личностните качества на индивида, или дискриминация по лично положение би било всяко по-неблагоприятно третиране на едно лице спрямо други лица в сходно положение.
В писмен отговор областният управител на област П.- И. С. Й. изразява становище, че решението в частта, с която са отхвърлени исковете за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди не подлежи на касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК. В останалата част счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация е процесуално недопустима. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК в тази част следва да се остави без разглеждане, тъй като цената на исковете е под 5 000 лв. В частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация, касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
С обжалваното решение въззивният съд приема, че не е установено от доказателствата по делото, по отношение на жалбоподателката ответникът да е извършил дискриминационни действия по признали „лично и семейно положение”, визирани в чл.4 З.. при упражняване правото й на труд в нарушение на чл.13, ал.3 от същия закон, неразрешавайки й ползването изцяло на платен годишен отпуск, след ползван отпуск за отглеждане на дете до двегодишна възраст и уволнявайки я в нарушение на правилта по КТ, Н. и ТР №3/2012 г. на ОСГК на ВКС. Приел е, че няма доказателства неразрешаването на поискания от жалбоподателката отпуск да е мотивирано със семейното й положение- семейна и майка на едно дете, както и че на лица при сравними, сходни обстоятелства, като тези при жалбоподателката да е бил разрешен поискан в цялост платен годишен отпуск, непосредствено след използване на този за отглеждане на дете до навършване на двегодишна възраст, както и такива за извършени дискриминационни действия във връзка с прекратяване на трудовото й правоотношение. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл.13, ал.3 З..е свързана с правото на майката завърнала се на работа, поради изтичане на отпуска да заеме същата длъжност или друга равностойна, и да се възползва от всяко подобрение на условията на труд, на което би имала право, ако не беше в отпуск. В случая жалбоподателката се е завърнала на длъжността, която е заемала, а фактът че й е връчено предизвестие за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ само по себе си не доказва проявена от работодателя форма на дискриминационно отношение. Приел е също така, че не е установено дискриминационно отношение към жалбоподателката на основание посочения от нея признак, а законосъобразността на прекратяване на трудовото й правоотношение се преценява при предявен иск по чл.344, ал.1, т.1 ГПК.
Настоящият състав на касационната инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въпросът – представлява ли разпоредбата на чл.13, ал.3 З.. специална мярка въведена от законодателя, като мярка за защита от дискриминация на майка, завръщаща се на работа, неспазването на която от работодателя представлява изрично предвидена хипотеза на дискриминация, без оглед на признаците по чл.4, ал.1 от същия закон не обосновава извод за наличие на основание по чл.280, ал.1 ГПК. Той не е обусловил решаващите изводи на съда, поради което по отношение на него не е налице общото основание на чл.280, ал.1 ГПК. В случая съдът е приел, че по делото не е установено да е проявена форма на дискриминация по посочения от жалбоподателката признак на „лично и семейно положение” С разпоредбата на чл.13, ал.3 от З.. са установени правата на майка, която се е върнала на работа поради изтичане на отпуска или поради прекъсване на ползването му, да заеми същата или друга длъжност, равностойна на нея, и да се възползва от всяко подобрение на условията на труд, на което би имала право, ако не беше в отпуск. Разпоредбата на чл. 13, ал.3 З.. е една от специалните мерки, които законодателят изрично е въвел с цел гарантиране на равни условия на труд без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗД. Нормата първо, гарантира правото на жена в отпуск по майчинство, след изтичане на отпуската, да се завърне на работа при условия, които са не по-малко благоприятни за нея от тези, на които би имала право по време на отсъствието си, и второ, изравнява това нейно право с правото на бащата. В конкретния случай не се касае до невъзможност на жалбоподателката- ищца след ползване на отпуск за отглеждане на детето да се завърне на работното си място, защото същата се е завърнала на предишното си място на работа. Затова, поставеният въпрос не е обусловил извода на съда за неоснователност на иска.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса- ако работодателят разрешава при всяко поискване на отпуск на всеки работник или служител в ръководеното от него предприятие, освен на един служител, и без да посочва основание за това, представлява ли актът му дискриминация спрямо последния. Променя ли се изводът за проявена дискриминация, ако не е разрешен отпуск на майка, завръщаща се на работа от отпуск за отглеждане на дете до двегодишна възраст. Покрива ли този факт хипотезата, покриваща дискриминационно отношение по см. на чл.13, ал.3 З.. Съдът е приел, че по делото не е доказано на лица при сравними, сходни обстоятелства, като тези при жалбоподателката, да е разрешаван поискан в цялост платен годишен отпуск, непосредствено след ползване на този за отглеждане на дете до навършване на двегодишна възраст, за да се направи извод за извършени дискриминационни действия по призната лично и семейно положение. Така поставен въпросът е относим към правилността на решението, което е основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, но не и за допускане на същото в производството по чл.288 ГПК.
На въпроса какво се включва в „лично положение”, дискриминирането по което е забранено с чл.4 от закона. Дискриминация по този признак би била налице само с оглед личностните качества на индивида, или дискриминация по лично положение би било всяко по-неблагоприятно третиране на едно лице спрямо други лица в сходно положение е отговорено с постановени по реда на чл.290 ГПК решение на състави на ВКС. Прието е, че от значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващият недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в З.. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. З.. цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 З.., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 З.. следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, е било третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, поради което оплаквания, произтичащи само от приложението на разпоредби, предвидени в специалните закони, по същество са неотносими към предмета на спора по З.. В случая даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с трайната съдебна практика, поради което не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Наличието на задължителна съдебна практика, за която не е обоснована нуждата от нейната промяна, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 453 от 25.07.2013 г. по гр.д.№ 583/2013 г. на Плевенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от А. Л. П.- К. касационна жалба в частта срещу въззивно решение № 453 от 25.07.2013 г. по гр.д.№ 583/2013 г. на Плевенския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация, за обезщетение за вреди вследствие на дискриминация на признак „лично и семейно положение” при отказ на областния управител да й разреши ползване на остатък от платен годишен отпуск за периода 7.05.2012 г. до 1.06.2012 г. и при уволнение, извършено със заповед № ЧР-04-155 от 6.07.2012 г., както следва: за сумата 795 лв.- претендирано обезщетение за имуществени вреди за периода от 9.08.2012г. до 9.02.2013 г., и за сумата 2 000 лв.- претендирано обезщетение за неимуществени вреди за периода от 7.05.2012 г. до 16.10.2012 г.
Определението може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС, в едноседмичен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: