1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 297
София, 11.04.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на тридесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 2636 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на ответниците [фирма], [населено място], представлявано от управителя П. А. К. и от П. А. К. против Решение № 325 от 21.11.2014г. по в.т.д. 350/2014г. на АС Варна, с което е потвърдено решението по т.д.№ 65/2013г. на ОС Добрич в частта за уважаването на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК за признаване за установено, че [фирма] в качеството на издател, а П. К. като авалист дължат солидарно на поемателя [фирма] сумата 55 324.72евро – част от поетото задължение за плащане по запис на заповед № 87650 от 06.02.2009г.
Постъпила е насрещна касационна жалба от У. Л.“Е. срещу същото решение в частта за отмяна на решението по т.д.№ 65/2013г.на ОС Добрич и отхвърлянето на установителния иск за разликата до 60 259.32евро поради погасяване по давност на обезпеченото със записа задължение на плащане на лизингови вноски и договорни лихви за периода предхождащ три години от подаване на заявлението по чл.417 ГПК и образуването на ч.гр.д.№3808/12 на РС Добрич, по което е разпоредено издаването на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документа по чл.417,т.9 ГПК.
С касационната жалба, която съдържа и изложение на основанията за допускане на обжалването, ответниците поддържат довод за недопустимост на решението като постановено по нередовна искова молба, тъй като ищецът не изпълнил указанията /дадени от въззивната инстанция/ да отстрани нередовностите й. Същевременно считат, че апелативният съд е допуснал ищецът под формата на уточнение на иска да въвежда нов предмет и нови претенции, които не са били предмет на издадената заповед за изпълнение; по този начин Варненският АС се произнесъл по ненадлежно предявен иск, тъй като исковата молба в производството по реда на чл.422 ГПК е обвързана от заявлението в заповедното производство. Позовават се и на неправилност на решението при формирането на извода, че обезпечителният характер на записа се разпростира и по отношение на неустойки, застраховки и обезщетения по лизинговия договор. Поддържат, че сумата по записа на заповед, съгласно договора е формирана като неплатени месечни вноски. Твърдят, че лизингополучателят не дължи лизингови вноски след връщането на вещта на лизингодателя. Позоват се на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, че записът на заповед, издаден във връзка с договор за финансов лизинг „няма всеобхватен, включително и обезпечителен характер“ като цитират определение по чл.288 ГПК по т.д.№ 2085/2013г. на 2 т.о., с което не е допуснато касационно обжалване. Считат, че съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на съдилищата /чл.280,ал.1,т.2 ГПК/- с решение по в.т.д.№ 3936/12 на САС, в което производство „ищецът е бил лизингово дружество и е предявил идентични искове против търговец, на същите основания и със същия предмет”; САС изложил съображения, че записът не обезпечава евентуално дължими неустойки, поради което решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска по чл.422 ГПК е било обезсилено. Позовават се и на цитирани актове /решение по т.д.№ 77/12 на ОС Пазарджик, по в.т.д.№ 1218/2012г. на АС Пловдив и Определение по чл.288 ГПК по т.д.№ 2085/13 на 1 т.о./, с които „съдилищата са приемали при предявени идентични искове решения, които са изцяло в подкрепа на възраженията им и противоречат на обжалваното“. Посочват, че апелативният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото-следва ли въззивният съд да разглежда непредявени в заповедното производство и исковата молба основания и да установява служебно нова фактическа обстановка, различна от установената и приета за безспорна от страните по делото.
В писмен отговор [фирма] счита жалбата за недопустима, тъй като „изложението на основанията по чл.280,ал.1 ГПК не обосновава нуждата от касационно произнасяне по зададените от касаторите въпроси“. С насрещна касационна жалба се атакува решението на въззивната инстанция, с което след частична отмяна на решението на ОС, е отхвърлен искът за разликата над сумата 55 324.72 евро до предявения размер от 60 259.32 евро.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция се е произнесла по наведеното в жалбата на ответниците възражение за недопустимост на исковата молба като несъдържаща фактическите основания на отделните задължения на длъжника, формиращи общата претенция на установителния иск от 60 259.32 евро. Констатирала е, че в производството по чл.258 сл.ГПК и след даване указания на ищеца, той е уточнил как е формирана цената на общото задължение на ответника по договора за финансов лизинг по отделните пера, формиращи сумата, за която е била издадена заповедта на основание менителничния документ, като е отчела съответствие на сумата по заповедта и сбора от сумите, формиращи задължението по обезпеченото каузално правоотношение-лизинговия договор. По довода на въззивниците относно обхвата на обезпеченото със записа каузално правоотношение апелативният съд е съобразил разпоредбата на чл.19,ал.15 от договора за финансов лизинг и е посочил, че с нея е уговорено издаване на гаранционен запис на заповед, обезпечаващ „редовното и точно заплащане на всички суми по договора, както и на сумите за договорни неустойки и лихви за забава“. От това е изведено, че гаранционният характер на записа се разпростира по отношение на всички главни и акцесорни задължения на лизингополучателя и не е ограничен до конкретен вид задължение или до конкретен период; че сумата по записа обезпечава всички задължения, оставащи след приспадане на изплатените; че лизингодателят може да събере които да е от вземанията си по договора чрез използване на издадената от лизингополучателя ценна книга до размера на остатъчните задължения. Отчетена е уговорената между страните поредност на погасяване на задълженията при недостатъчно да покрие всички задължения плащане /разноски, неустойки, договорни лихви, такси за обслужване, застрахователни премии, данъци, разноски по регистрация и лизингови вноски/. Обсъдена е клаузата, с която е уговорена неустойка, предвидена в случай на разваляне на договора по вина на лизингополучателя. Мотивирано е, че предпоставките, предвидени в договора за упражняване на потестативното право на лизингодателя са били налице, поради което той правомерно е развален поради спиране плащанията на дължимите вноски. Обосновано е, че от този момент лизингополучателят дължи всички просрочени главници и лихви, включително и неустойката за разваляне. Съобразено е заключението на приетата счетоводна експертиза, която е установила размера на непогасените лизингови вноски и други задължения, дължими до датата на прекратяване на договора, както и че след продажбата на лизингованата вещ на трето лице, с постъпленията са погасени задълженията по процесия лизингов договор. Обсъдено е, че остатъкът от задълженията на лизингополучателя е в рамките на сумата, за която е издаден записът и размерът на непогасеното задължение съвпада изцяло със сумата, за която е издадена заповедта. Частичната отмяна на решението за уважаването на иска и отхвърлянето му е резултат на прието за основателно възражение на ответниците за погасяване на периодичните плащания по лизинговия договор с изтичането на кратката погасителна давност.
Неоснователността на искането на касаторите-ответници в производството по предявения по реда на чл.422 ГПК иск за допускане на касационното обжалване следва от отсъствието на въпрос с характеристиката на правен, очертана в т.1 на ТР№ 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Когато доводът за недопустимост /в конкретния случай поради нередовност на исковата молба/ е въведен пред въззивната инстанция и тя се е произнесла по него, допускането на касационното обжалване за проверка наличието на такъв евентуален порок, който опорочава и въззивния акт, е обусловено от обосноваване наличието на общата предпоставка за допускане на обжалването. Конкретен правен въпрос по преценката на въззивната инстанция и даденото разрешение, че недостатъците на исковата молба са били отстранени и че ищецът е посочил начина на формиране на вземането си по каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед, въз основа на който е била издадена заповедта, касаторите не въвеждат. Не съответства и на разума на разпоредбата на чл.129 ГПК виждането на касаторите, че ако в исковата молба, предявена по реда на чл.422 ГПК и съдържаща твърдения за обезпечено с документ по чл.417,т.9 ГПК каузално правоотношение, има неяснота относно съдържанието и начина на формиране на обезпеченото със записа задължение, тя не може да бъдат отстранявана; такова становище не би могло да се аргументира с правилото, че исковото производство е продължение на заповедното. Твърдение за допуснати процесуални нарушения, а не правен въпрос са изявленията, че въззивният съд е разгледал непредявени в заповедното производство и в исковата молба основания и е установил „служебно“ нова фактическа обстановка, различна от установената и приета за безспорна от страните по делото. Безспорната, според касаторите между страните по делото фактическа обстановка е дала основание на първоинстанционния съд да уважи предявения иск изцяло.
Несъгласието на касаторите с изводите на въззивната инстанция относно параметрите и обхвата на гаранционната функция на записа по отношение на паричните задължения на лизингополучателя, основани на тълкуването на разпоредбата на чл.19,ал.15 от конкретния договор за финансов лизинг също не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването. Позоваването на „противоречие“ на обжалваното решение с практика по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК е неуместно, тъй като преценката на съдилищата в приложените актове е дадена при друга фактическа обстановка и при неидентични клаузи в договори за лизинг с други лизингодатели, в които обхвата на уговореното със записа обезпечение по отношение на конкретните задължения на лизингополучателя е различен. Не съставляват практика по смисъла на т.1 и т.2 на чл.280,ал.1 ГПК определенията по чл.288 ГПК.
Освен че е твърдение за неправилност на решението, поради което и ирелевантно за допускане на обжалването, поддържаното от касаторите, че дължат само падежираните вноски по договора за лизинг до датата на прекратяването на договора е прието за основателно и е съобразено в решението на апелативния съд, който изрично е обсъдил остатъка от задължението по договора съобразно /и до/ датата на прекратяването му.
Поради неоснователност на искането за допускане на касационното обжалване по подадената от ответниците касационна жалба, съставът на ВКС не дължи произнасяне по искането за допускане на обжалването по подадената от ищеца насрещна касационна жалба.
Поради неоснователност на искането и на двете страни за допускане на обжалването, разноски за производството не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 325 от 21.11.2014г. по в.т.д. № 350/2014г. на АС Варна, ТО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: