6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 297
гр. София, 11.04. 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести април, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: E. ТОМОВ
Членове: Д. ДРАГНЕВ
Г. НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 5458 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. М. Т. от [населено място], [улица], срещу решение № V-78 от 10.09.2016г. по в. гр. дело № 1336/2016г. на Бургаски окръжен съд, пети граждански въззивен състав, с което е потвърдено решение № 1061 от 29.06.2016г. по гр. дело №1422/2016г. на Бургаски районен съд и е осъден Т. М. Т. да заплати на ответника [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сумата 409 лв. – съдебно – деловодни разноски, направени във въззивното производство. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни исковете на Т. М. Т. с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед №4/12.01.2016г. на едноличния собственик на капитала на ответното дружество; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „управител“ в ответното дружество и за осъждане на ответното дружество да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода: 13.01.2016г. – 13.07.2016г. в размер на 5 763 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата, като ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 818 лв. – съдебни разноски пред първата съдебна инстанция.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо поради произнасяне на въззивния съд по непредявен иск за обявяване на процесния трудов договор за недействителен, а евентуално – неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело: 1/ „Длъжен ли е съдът да обсъди недействителността на трудовия договор и правните последици от нея, с оглед наличието или липсата на добросъвестност на страните по спора?“; 2/ „Следва ли съдът да даде задължителни указания на страните относно доказване, респективно оспорване действителността на трудовия договор?“ и 3/ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение?“, по които сочи противоречие със следната практика на ВКС: решение № 320 от 26.11.2014 г. по гр. дело № 2420/2014 г., решение № 612 от 22.03.2011г. по гр. дело № 1024/2009г., решение № 533 от 30.06.2010г. по гр. дело № 309/2009г., решение № 467 от 31.01.2014г. по гр. дело № 2392/2013г., решение № 663 от 02.11.2010г. по гр. дело № 1477/2009г., решение № 261 от 07.11.2014г. по гр. дело № 1477/2014 г., решение № 125 от 13.05.2010г. по гр. дело № 5096/2008г., решение № 161 от 08.05.2015г. по гр. дело № 4848/2014 г., решение № 57 от 06.03.2015г. по гр. дело № 2584/2014г., решение № 553 от 27.06.2013г. по гр. дело № 196/2012г. на ІV г.о. и решение № 810 от 24.11.2004 г. по гр. дело № 1735/2002 г. на ВКС, ІІІ г.о.. С оглед твърдяните и по трите поставени въпроса основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поддържа, че разрешаването им ще е от значение за развитието на правото, предвид факта, че казусът не е уникален и единствен, а е често срещан в практиката.
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ – [фирма] подава писмен отговор, в който излага становище за отсъствието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените в касационното производство съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правни основания чл. 344, ал. 1 КТ, но не са налице общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставените правни въпроси.
Бургаски окръжен съд приема, че е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, които са неоснователни, тъй като материалното правоотношение между страните, макар породено от наименуван от тях „трудов договор“, не е трудово, а гражданскоправно, произтичащо от договор за поръчка. Счел е, че с първоинстанционното решение съдът не се е произнесъл по непредявен иск – за обявяване на трудовия договор за недействителен, като е посочил, че във всички случаи, в които на съда е поставен въпрос, касаещ последиците от прекратяването на едно правоотношение, съдът следва да обсъди и да се произнесе по въпросите дали това правоотношение е възникнало, респ. дали е валидно и едва тогава да даде отговор дали са настъпили последиците от прекратяването му и какви са те, като това задължение съдът има независимо от позицията на ответника по исковете и дори в случаите на признанието им. С оглед изложеното, въззивният съд приема, че предвид предявения иск за обявяване за незаконосъобразно прекратяването на процесното трудово правоотношение поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, в съответствие със задължението да изследва въпроса дали такова правоотношение е възникнало, за да се произнесе дали същото е законосъобразно прекратено, с определение от 26.04.2016г. първоинстанционният съд съобразно приложимия процесуален закон е дал на ищеца указания да установи, че е бил в трудово правоотношение с ответника.
Въззивният съд е посочил в обжалваното решение, че управителят е един от органите на управление на дружество с ограничена отговорност, съгласно чл. 135, ал. 1, т. 2 ТЗ, като нормата на чл. 141 ТЗ регламентира неговите права и задължения, начините на неговото овластяване, респ. – оттеглянето на овластяването, а според разпоредбата на ал. 7, отношенията между дружеството и управителя се уреждат с договор за възлагане на управлението, който се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците, или от едноличния собственик на капитала. След като условията и реда за назначаване, респ. – освобождаване на управител са уредени в ТЗ, въззивният съд е приел, че за такова правоотношение не се прилагат правилата на КТ, като аргумент в тази насока е и §2 ДР КТ, който разширява действието на КТ само спрямо трудовите правоотношения на член-кооператорите, и то доколкото в уставите на кооперациите не е предвидено друго, но не и спрямо други субекти, в други видове юридически лица. Окръжният съд е намерил, че процесното правоотношение няма характеристиките на трудов договор, поради което спрямо него са неприложими нормите на чл. 74 и чл. 75 КТ, а е гражданскоправно /мандатно/ и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право, поради което регламентираните в КТ основания за създаване и прекратяване на трудови правоотношения са неприложими към сключения между управителя на О. и търговското дружество мандатен договор за управление.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че формулираните от касатора правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва формулираният правен въпрос да е от значение за изхода на конкретния правен спор, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на въззивния съд, обективирани в решението. И трите зададени от касатора правни въпроси, по начина по който са формулирани, не са обуславящи за решаващите правни изводи в атакувания въззивен съдебен акт. Въззивният съд е приел предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за неоснователни поради това, че възникналото между ищеца в качеството му на управител на ответното Е. и последното, въз основа на сключения договор за възлагане на управлението, правоотношение не е трудово, а гражданскоправно /мандатно/, а не че договорът за управление е недействителен. Поради това първите два въпроса на касатора, касаещи недействителност на трудов договор, освен че не са от значение за изхода на конкретния правен спор, не са и обсъждани в атакуваното въззивно решение. Съобразно формираната безпротиворечива задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 306 от 25. 06. 2012г. по гр. дело № 1387/2011г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 226 от 10. 07. 2013г. по гр. дело 0 1298/2012г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 204 от 28. 07. 2014г. по гр. дело № 983/2014г. на ВКС, Четвърто г.о. и др., правоотношението между управителя и управляваното от него О. възниква по силата на договор за възлагане на управлението, който съгласно чл. 141, ал. 7 ТЗ следва да е писмен, и не е трудово, а мандатно правоотношение, което се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Тъй като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството възникват по силата на закона и от факта на избора, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговарят размера на възнаграждението му, начина на плащането му, размера и начина на ползване на отпуски, различни обезщетения и др., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори когато правопораждащият договор е именуван „трудов“. Последният е договор за поръчка /мандат/ и е действителен, а не нищожен поради противоречие със закона. Спрямо него са неприложими регламентираните в КТ основания за възникване и прекратяване на трудови правоотношения, като мандатното правоотношение може да бъде прекратено, освен на посочените в гражданския и търговския закон основания, и по искане на управителя или по решение на избралия го орган на дружеството, вкл. когато последният избере нов управител. Съобразявайки горепосочените задължителни разрешения на ВКС, въззивният съд е счел процесната заповед за дисциплинарно уволнение на ищеца като такава без предмет, с оглед възникналото действително мандатно правоотношение между страните, тъй като с нея е прекратено несъществуващо /не недействително/ трудово правоотношение. Съществуването на безпротиворечива задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, относима към процесното правоотношение, с която обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено, обуславя и извод за неосъществени, релевирани от касатора, допълнителни основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Третият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос също се явява неотносим към даденото от въззивния съд разрешение на конкретния правен спор с оглед решаващият извод за наличието на мандатно правоотношение между страните по процесния договор за възлагане на управлението на ответното Е. и отсъствието на трудово правоотношение.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените горепосочени правни въпроси, вкл. по служебен почин на съда при хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. С оглед гореизложеното доводът на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове за прогласяване недействителност на трудов договор, се явява неотносим към предмета на спора и даденото от въззивния съд разрешение на правния спор, възприет като произтичащ от мандатно, а не от трудово правоотношение, и в този смисъл по никакъв начин не е обуславящ изхода на конкретното дело, за да може да бъде отнесен към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на настоящото производство, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 818 лв., съставляваща хонорар за един адвокат, платен пред касационната инстанция.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-78 от 10.09.2016г. по в. гр. дело № 1336/2016г. на Бургаски окръжен съд, пети граждански въззивен състав.
ОСЪЖДА Т. М. Т., ЕГН: [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК], сумата 818 лв. /осемстотин и осемнадесет лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: