О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 297
София, 15.05.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 13.02.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2698 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба, подадена от А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи заедно правомощията на синдик по отношение на „К. Т. Б.” АД/н/, чрез пълномощник– гл.юрисконсулт Ем. Б., против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1536 от 03.07.2017 г., по т.д.№ 545/2017 г., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 2038 от 21. 11.2016 г., по т.д.№ 3597/2016 г. за допълване, на осн. чл.68, ал.3 от Закона за банковата несъстоятелност, списъка по чл.67, ал.2 З. на приетите вземания, относно поредността на удовлетворяване на прието под № 7359 парично вземане от 181 892.19 лв. на М. Й. Ц., придобито по силата на договор цесия, като е определен ред на удовлетворяването му по чл.94, ал.1, т.4 З./ ред.ДВ бр. 67/2003г./, вместо по чл.94, ал.1, т.7 З..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, който порок – касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК е аргументиран с конституиране синдиците на „К. Т. Б.” АД /н/, като страна в процеса, вместо последната – чието задължение се установява със съдебното решение и е обвързана от съдебния акт. Според изложеното допуснатото от въззивния съд нарушение на процесуалния закон е довело и до постановяване на съдебното решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна в процеса.
При условията на евентуалност, излагайки подробни писмени съображения, касаторът въвежда и оплакване за неправилност на съдебния акт на Софийски апелативен съд, поради необоснованост, допуснато нарушение на закана и на съществените съдопроизводствени правила – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано и с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Кой е ответник в производството по чл.68, във вр. с чл.66, ал.6 З. – синдикът, в качеството си на ФЛ или банката, представлявана от единствения си възможен законен представител – синдикът, в качеството си на неин орган?”; 2.” Следва ли цесионерите да предявяват вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл. 63, ал.1 З., или следва да бъдат включени служебно в първоначалния списък на приетите от синдика вземания по чл.64, ал.1 З.? ” ; 3.”Качеството „вложител” субективно качество, с оглед личността ли е?”; 4. ”Прехвърлимо ли е чрез договор за цесия качеството ”вложител” по см. на З.?”; 5.” Придобитото вземане по силата на договор за прехвърляне на вземане/ цесия/ , произтича ли от временни положения в резултат на обичайните банкови сделки, отговарящи на дефиницията за „вложител”по см. на § 1,т.4 от ДР на З.?”
Твърдението, че по отношение на тези въпроси е налице селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е мотивирано с необходимостта от точно прилагане на закона и развитие на правото, „с оглед избягване на противоречива практика”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК, чрез пълномощника си, адв.М.Д. възразява по допустимостта на касационната жалба, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на процесуална възможност съществуващото в полза на „К. Т. Б.” АД /н/, процесуално субективно правомощие да сезира касационната инстанция да бъде надлежно упълномощено от юрисконсулт на същата, който няма право да представлява синдиците и, като орган на несъстоятелността.
При условията на евентуалност оспорва основателността на искането за достъп до касация, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, както и наличието на твърдяните касационни основания по т.1 и т.3 на чл.281 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана страна и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е възражението на ответника за отсъствие на надлежно учредена представителна власт на главен юрисконсулт Ем. Б., което процесуално нарушение да обуславя и недопустимо упражнено право на жалба от лицата, осъществяващи правомощията на синдик на „К. Т. Б.” АД/н. Освен, че надлежната представителна власт на пълномощника е относима към редовността на упражненото субективно процесуално правомощие на жалба, а не към неговата допустимост, то съобразени правомощията на синдика, установени с разпоредбата на чл.31, ал.3 З., в редакцията и , обнародвана в ДВ, бр. 61 / 11.08.2015 г. и в изменената и редакция в ДВ бр. 33/2016 г., в сила от 26. 04. 2016 г., както и приложеното към касационната жалба пълномощно на гл. юрисконсулт Е. Г. М. – Б., изключват да е налице твърдяния от с отговора порок, който да налага прекратяване на касационното производство. Създадената от законодателя изрична възможност синдикът, като орган на несъстоятелността, самостоятелно по своя преценка да упълномощава лица, които са го представляват в производството по дела, по които той или Банката е страна, или да завеждат такива дела, означава, че в сочената хипотеза общите правила на ГПК, относими към процесуалното представителство на физически лице са неприложими и представителната власт на гл. юрисконсулт М.- Б. се явява надлежно учредена. В същия см., че синдикът, в производство по чл.59, ал.3 З. може да бъде представляван от юрисконсулт на Банката /н/ е и разрешението, възприето във формираната непротиворечива практика на касационната инстанция, изразена в постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК определения на ВКС,ТК: №567 от 14.11.2017 г., по ч.т.д.№1757/2017 г. на І т.о.; № 98 от 02. 02.2018г., по ч.т.д.№ 3175/2017 г. на ІІ т.о.; № 99 от 26.02.2018 г., по ч.т.д.№ 3137/2017 г. на І т.о.; № 3 от 03.01.207г. по ч.т.д.№ 2344/2016 г. на ІІ т.о. и др. Предвид изложеното искането за прекратяване на касационното производство, поради недопустимост на касационната жалба следва да се остави без уважение.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил, като лишено от основание в закона, оплакването на настоящия касатора, в качеството му на въззивник, за недопустимост на първоинстанционния съдебен акт, аргументирано с липса на правен интерес за ищеца. Изложени са съображения, че доколкото по силата на чл. 64, ал.1 З., поредността на удовлетворяване на вземането се отразява в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на длъжника- Банка, за кредитора е налице правен интерес да оспори списъка, чрез възражение – основание за образуване на исково производство по чл.68, ал.1, във вр. с чл. 66, ал.6 З., за да внесе исканата промяна в поредността за удовлетворяване на вземането му. При постигнат положителен правен резултат, чрез постановения в това производство съдебен акт, ищецът -кредитор ще установи, със сила на пресъдено нещо и поредността на удовлетворяване на включеното в списъка на приетите вземания негово вземане. С оглед възприетото разрешение и след преценка на доказателствата по делото и доводите на страните решаващият състав на Софийски апелативен съд е формирал и правен извод, че вземането на ищеца, като придобито по силата на договор за цесия на парично вземане произтичащо от договор за банков влог между „К. Т. Б.” АД/н/ и цедента Б. Е., подлежи на удовлетворяване по реда на чл. 94, ал.1, т.4 З. в редакцията на закона, преди изменението в ДВ, бр. 62 /2015 г. Позовавайки се на правната характеристика на цесията на консенсуален, неформален и каузален договор, на правното естество на договора за банков влог по см. на чл. 420, ал.1 ТЗ и на правилото на чл. 99, ал.2 ЗЗД въззивният съд е счел, че прехвърленото с процесната цесия вземане – съществуващо към момента на сключване на договора, действително и прехвърлимо, е придобито от цесионера заедно с всички общи и особени привилегии – обстоятелство и определящо за поредността на удовлетворяване. Следователно с цедиране на вземането с процесния договор за цесия от 14. 01. 2015 г. върху цесионера е преминало и качество „ вложител” по см. на § 1, т.4 ДР на З., безспорно притежавано към релевантния за спора момент от цедента по силата на договор за влог с ответната банка. Затова, доколкото между страните по договора за цесия не е уговорено нещо различно от разпореденото с чл.99, ал.2 ЗЗД, нито договорът за банков влог е оглед личността на лицето, предоставило средства за съхранение в банката, то новият кредитор, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, има право да получи вложената сума, с признатата от чл.94, ал.1, т.4 З., /редакцията преди изм. в ДВ бр. 62/14.08.2015 г./ привилегия. С оглед изведения правен извод за качеството на ищеца на „вложител” и установеното в хода на процеса надлежно съобщаване цесията на Банката – длъжник по реда на чл. 99, ал.4 ЗЗД, решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел за основан на закона и доказателствения материал по делото постановения от СГС краен правен резултат за основателност на предявения иск, препращайки по правилото на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че формулираните от касатора въпроси № 3, № 4 и № 5, които в същността си се свеждат до наличието на законова възможност цесионер, комуто по силата на договор за цесия е прехвърлено вземане по договор за банков влог на цедента, непокрито от гаранцията по ЗГВБ, да придобие и качеството „вложител” по см. на § 1,т.4 от ДР на З.,във вр. с чл.94, ал.1, т.4 З., обосновават общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, според разяснените критерии в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – включени са в предмета на спора и имат обуславящо значение за формиране решаващата правна воля на въззивния съд, а чрез нея и за крайния изход на делото. Неоснователно по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т. 4 на ТР № 1 / 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС сочената допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касация не се изчерпва с бланкетно възпроизвеждане на законовия и текст, както е процедирал касаторът, а е предпоставена или от необходимост от корективно /изправително/ тълкуване/, обусловено от съществуваща неяснота, непълнота или вътрешна противоречивост на конкретната приложима правна норма, или от нуждата създадената поради неточното и тълкуване съдебна практика да бъде променена, респ. осъвременена, когато макар и правилна е била формирана при други обществено икономически отношения и законодателство. В случая в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи в посочения смисъл отсъстват, а отсъствието им изключва и приложимостта на визираната допълнителна процесуална предпоставка.
Поради това единствена за прецизност е необходимо да се посочи, че от легалната дефиниция на понятието влог в ДР на ЗГВБ, което законодателят не е обвързал само със сключен договор за банков паричен влог по см. на чл.421 ТЗ, но и с други хипотези, при които се формират кредитни салда, т.е. налични са средства, които Банката трябва да плати на вложители, както и от дефинитивното определяне на понятието вложител в § 1, т.4 на ДР на З. извежда и ясен отговор на поставения правен въпрос, в см., че лице, придобило право на влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога е цесионерът, на когото цедентът- страна по договора за банков влог е прехвърлил правата си и затова вземането му подлежи на удовлетворяване по реда на чл.94, ал.1, т.4 З., в редакцията, преди изм.ДВ бр.62/2015 г..
Въпрос № 1 и № 2, както изрично е посочено и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, въобще не са били наведени с въззивната жалба. Следователно те, дори и важни правни въпроси, не са обуславящи за решаването на спора и само на това основание, не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на общо основание за достъп до касация е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни селективни основания, според задължителните постановки в т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК.
Отделено е, че в случая възражението по чл. 66, ал.6 З. е подадено само относно поредността за удовлетворяване вземането на кредитора, ищец в производството по чл.68, ал.3 З., поради което формулираният въпрос № 2 се явява изцяло хипотетичен. Що се касае до въпрос № 1 , дори и да се възприеме тезата на касатора, че е относим към допустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт, то касационната инстанция е длъжна да допусне касационното обжалване въз основа на същия, а и служебно, но само ако констатира твърдяната вероятна недопустимост, като окончателната преценка се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая такава вероятна недопустимост не е налице, предвид участието на „К. Т. Б.” АД/н/, като страна в процеса, чрез лицата, осъществяващи правомощията на синдик на същата, съобразно правомощията им по чл.31, ал.1, т.7 З..
Ответникът не е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, нито е ангажирал доказателства за реалното им извършване в производството по чл.288 ГПК, поради което не се присъждат такива от състава на касационната инстанция.
На основание чл.77 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса от 30.00 лв. за касационното производство.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1536 от 03.07.2017 г., по т.д.№ 545/2017 г..
ОСЪЖДА „К. Т. Б.” АД/н/, ЕИК[ЕИК] да заплати по сметка на ВКС сумата 30.00 лв./ тридесет лева/ държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: