5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 297/29.04.2020 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4175 и ч.гр.д. № 4174 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Обжалвано е решение № 2336/ 01.04.2019 г. по гр.д. № 13 465/ 2018 г., с което Софийски градски съд, след съответно изменение на решение № 451984/ 17.07.2018 г. по гр.д. № 12276/ 2018 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 200 КТ е осъдил „Център за градска мобилност“ ЕАД да заплати на Ц. С. Н. сумата 10 000 лв., ведно със законните лихви от 05.12.2016 г, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 15 000 лв.
Касаторът „Център за градска мобилност“ ЕАД иска въззивното решение в осъдителната част да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност по въпросите (първият материално-правен, а останалите два – процесуално-правни): 1. Как съдът по иска по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди от трудова злополука прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД? 2. Длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество като обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства по повод на конкретните оплаквания във въззивната жалба? и 3. Правилно ли прилага въззивният съд чл. 236, ал. 2 ГПК, когато изгражда фактическите си констатации по правния спор въз основа на произволен и частичен прочит на писмените доказателства и на заключенията по допуснатите и приети съдебно-медицински експертизи? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довода, че въззивният съд е решил материално-правният в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и с цитирани от него решения на ВКС, постановени по чл. 290 – 293 ГПК. Касаторът се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на чл. 52 ЗЗД и съществено процесуално нарушение на чл. 269, изр. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Претендира разноски.
Ответникът по касация Ц. С. Н. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Адв. М. Г. иска касационната инстанция да определи възнаграждение за осъщественото представителство при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Касаторът „Център за градска мобилност“ ЕАД обжалва и определение № 8334/ 03.04.2019 г. по гр.д. № 13465/ 2018 г., с което Софийски градски съд на основание чл. 77, вр. чл. 78, ал. 6 ГПК го е осъдил да заплати по сметка на ВКС сумата 200.00 лв. – възнаграждение на вещото лице по допуснатата в допълнителна съдебно-медицинска експертиза. Доводът в частната жалба е, че е нарушен чл. 77 ГПК.
Ответникът по частната жалба Ц. Н. не взема становище по нея.
Настоящият състав намира, че двете жалби следва да се разгледат в едно производство (настоящото) – аналогия с чл. 213 ГПК.
По искането за допускане на касационната жалба до разглеждане:
Касационната жалба е с допустим предмет (решението е въззивно по трудово дело по чл. 200 КТ с цена на иска над 5 000 лв.), подадена от легитимирана страна (касатор е осъденият ответник), в срока по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатия въпрос няма претендираното значение. Съображенията са следните:
В решението въззивният съд е констатирал липсата на спор по част от фактите, пораждащите вземането по чл. 200 КТ: 1) злополуката от 05.12.2016 г. е трудова и; 2) е довела до временна нетрудостособност на ищеца Ц. Н. в 70-дневния период на издавани болнични листове. Въззивният съд е приел, че спорът и пред него се концентрира върху: 1) причинно-следствената връзка на трудовата злополука с операцията на ищеца от 14.02.2017 г. 2) обстоятелствата от значение за определяне размера на обезщетението по справедливост (чл. 52 ЗЗД) и 3) ефекта на плащането за сумата 1 573.00 лв. от работодателя през м.юли 2017 г.
За да приеме това, въззивният съд е съобразил доводите и възраженията на страните, както и конкретните оплаквания в двете въззивни жалби срещу първоинстанционното решение, с което искът по чл. 200 КТ е бил уважен до размер на 5 000 лв. и отхвърлен до пълния от 15 000 лв. В своята въззивна жалба ищецът се е оплакал, че поради съществено процесуално нарушение първостепенният съд не е допуснал допълнителна съдебно-медицинска експертиза в установяване на твърденията в исковата молба, че и болките и страданията от операцията от 14.02.2017 г. са по причина на трудовата злополука, а определеното обезщетение е в нарушение на чл. 52 ЗЗД. В своята въззивна жалба ответникът се е оплакал, че плащането от м.юли е в погашение на вземането по чл. 200 КТ, а необосновано първостепенният съд е приел обратното.
От фактическа страна въззивният съд е намерил, че трудовата злополука е причинила травма в областта на дясната китка, довела до фрактура в долния край на лъчевата кост, а ищецът е носил гипсова воларна шина, последвана от ортеза за предмишницата и китката за 30 дни. След това е проведена водна рехабилитация. През първия месец болката е била от умерена с изостряния до силна, а впоследствие до края на третия месец – умерена със затихване. Фрактурата е зараснала напълно за период от два месеца, а следващият период е бил необходим за раздвижване. В периода на поставените шини ищецът е изпитвал силни болки и страдания, а е употребявал обезболяващи лекарствени средства. Инцидентът му се е отразил негативно – през първите два месеца той е изпитвал неудобства, че не може да се обслужва сам и да е полезен за семейството.
По първия спорен въпрос въззивният съд е намерил, че макар травмата на екстензорния мускул и сухожилието на палеца на ниво китката и дланта на ищеца да не е резултат на трудовата злополука, е доказана причинно-следствена връзка между злополуката и това усложнение на съществуващото предишно заболяване на ищеца. Така извършената операция на ищеца от 14.02.2017 г. за преодоляване на последиците от травмата на екстензорния мускул и сухожилието на палеца на дясната длан и понесените от нея болки и страдания също ангажират отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. Въззивният съд се е обосновал със заключението на допълнителната съдебно-медицинска експертиза, включително на отговорите на вещото лице в изясняване на заключението. Тази експертиза е била допусната с определението по чл. 267 ГПК, доколкото е прието за основателно оплакването във въззивната жалба от ищеца за съществено нарушение на чл. 201, пр. 1, вр. чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК, изразено в отказа на първата инстанция да уважи доказателственото му искане.
При съвкупна преценка на всички тези обстоятелства, които въззивният съд е намерил обективно проявени, включително по причина на операцията от 14.02.2017 г., въззивният съд е определил сумата 10 000 лв. за адекватния размер обезщетението, прилагайки критерия за „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД. Съобразена е и 42-годишната възраст на ищеца към трудовата злополука, както и социално-обществената и икономическа конюнктура.
За да изключи частичния погасителен ефект на плащането за 1 573 лв. спрямо задължението на работодателя по чл. 200 КТ, въззивният съд се е аргументирал с приет по делото фиш за работна заплата за м. юли 2017 г. Посочил е, че в документа като основание за изплатеното ответникът е посочил „социални“, а по делото липсват други доказателства работодателят да го е извършил в погашение на това си задължение.
Така решавайки спора по същество, въззивният съд е изменил първоинстанционното решение и е уважил частично иска по чл. 200 КТ в размера от 10 000 лв.
При тези мотиви в обжалваното решение първите два повдигнати въпроса са включени в предмета на обжалване. Начинът, по който въззивният съд ги е решил обаче не противоречи на решенията на ВКС в приложението на чл. 200 КТ, на които касаторът се позовава, съответства на т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и на практиката на ВКС в приложението на чл. 269, изр. 2, вр. чл. 271, ал. 1, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК.
В своята практика в приложението на чл. 269, изр. 2, вр. чл. 271, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд дава положителен отговор на първия процесуално-правен въпрос (вторият повдигнат от касатора). В случая, въззивният съд е съобразил, че спорът по чл. 200 КТ пред него се концентрира върху причинно-следствената връзка на трудовата злополука с операцията на ищеца от 14.02.2017 г. Този спор действително произтича от становището на страните по правопораждащите факти – ищецът е заявил болките и страданията от тази операция като основание на предявения иск, а ответникът е оспорил причинно-следствената им връзка със злополуката. За разлика от първата инстанция, въззивният съд е решил спора в полза на ищеца, като е оспореният факт за осъществен чрез доказателствата, събрани от неоспореното заключение на допуснатата от него допълнителна съдебно-медицинска експертиза. Допълнителната експертиза е била допусната поради оплакването във въззивна жалба от ищеца, че при съществено нарушение на чл. 201, пр. 1, вр. чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК първата инстанция е отказала доказателственото му искане, а първоинстанционното решение е необосновано. Според онези доказателства, които и въззивният съд е събрал, той е установил причинно-следствената връзка. Следователно начинът, по който той е процедирал съответства на практиката на ВКС. По първия процесуално-правен въпрос е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
То е изключено и по материално-правния (първият повдигнат от касатора). За да определи обезщетението по чл. 200 КТ в размера от 10 000 лв., въззивният съд е съобразил всички онези конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за критерия „справедливост“ в смисъла, в който е тълкуван чл. 52 ЗЗД с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. За да има противоречие на обжалваното решение с другите решения на ВКС по чл. 200 КТ, на които касаторът се позовава, е необходимо идентичност в механизма на трудовата злополука, идентичност на травматичните увреди, причинени от нея и на кръга на засегнатите неимуществени блага за увредения, но да са различни размерите на обезщетенията, пресъдени с влезлите в сила решения на ВКС и размера на присъденото от въззивния съд. В случая, такава идентичност, респ. разлика липсва.
По втория процесуално-правен въпрос (третия повдигнат от касатора) не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По начина, по който е формулиран, чрез него е заявено касационното оплакване по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК. В настоящия етап, в който Върховният касационен съд е длъжен да извърши селекция на подадената жалба, той няма правомощие да се произнася по касационните оплаквания – аргумент от сравнителен анализ на чл. 280, ал. 1 и чл. 281 ГПК.
По частната жалба:
Въззивният съд е установил, че: 1) ищецът е освободен от разноски по събраните по делото доказателства (чл. 359 КТ); 2) искът по чл. 200 КТ е частично основателен и 3) съдът е пропуснал в решението си да постави в тежест на ответника сумата 200 лв. – възнаграждението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, което е било изплатено с бюджетни средства. Установявайки предпоставките на чл. 78, ал. 6 ГПК, както и това, че пропускът да постави изплатеното в тежест на осъдения ответник е изправим по реда на чл. 77 ГПК, въззивният съд е постановил обжалваното определение.
Настоящият състав намира, че определението съответства на приложените от въззивния съд чл. 78, ал. 6 ГПК и чл. 77 ГПК, а частната жалба е неоснователна.
При този изход на делото и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА настоящият състав е длъжен да определи възнаграждение за представителството на ответника по касация от адвокат М. Г. пред ВКС. Съобразно положения труд по писмения отговор на касационната жалба, съдът определя възнаграждението в размера от 622.00 лв. – минималният по чл. 9, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2336/ 01.04.2019 г. по гр.д. № 13465/ 2018 г. на Софийски градски съд в осъдителната част.
ОСЪЖДА „Център за градска мобилност“ ЕАД ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. М. Г. И. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 622.00 лв. – адвокатско възнаграждение за представителството пред Върховния касационен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 8334/ 03.04.2019 г. по гр.д. № 13 465/ 2018 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.