3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 297
София, 03.06.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1649/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Ж. П. К. е подала в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба срещу въззивното решение № 2360 от 30.11.2012 г. по в. гр. д. № 2865/2012 г. на Варненския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация Д. Н. К. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Предмет на касационната жалба е въззивното решение в частите, с които: 1. решение № 2618 от 06.06.2012 г. по гр. д. № 8130/2008 г. на Варненския районен съд е потвърдено в частта, с която във втората фаза на делбата жалбоподателката е осъдена да заплати на съделителя Д. Н. К. сумата 6 312 лева, съставляваща обезщетение за лишаване от ползването на 1/6 ид. ч. от съсобствения апартамент в [населено място], [улица], ет. 2, за периода от 09.05.2006 г. до 09.05.2011 г., и 2. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на първоинстанционното решение относно единия от допуснатите до делба обекти.
Въззивният съд приел, че имотът на [улица] бил ползван през спорния по делото период от Ж. К., която държала ключа, без да допуска другия съсобственик – съделителя Д. К., да си служи с вещта. В отговор на телеграма /получена лично от нея на 11.03.2004 г./, че следва да му заплаща месечно обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС в размер на 150 лева, Ж. К. поканила Д. К. на среща на 22.03.2004 г. в имота на [улица]за уреждане на отношенията им, като съделителят да носи копия от документите си за собственост на имота. Представени са още две покани с искане от Д. К. за обезщетение за лишаване от ползването на другия съсобствен имот, във връзка с което жалбоподателката го поканила на среща в кантората на нотариус А. А. за провеждане на преговори за доброволна делба на наследството, останало от Г. К., и впоследствие – на среща в кантората на нотариус Л. Г. на 03.05.2004 г. от 14 часа за уреждане на отношенията им относно наследствения апартамент. Видно от констативен протокол от 03.05.2004 г., съставен от нотариус Л. Г., Д. К. не се е явил; явил се е адвокат С. А. като представител на Ж. К. и от нейно име заявил, че тя желае уреждане на отношенията със сънаследника Д. К. чрез продажба на наследствения апартамент на [улица]и разпределение на сумите, а другият имот, в който тя живее, е лична нейна собственост и не следва да се дели.
При тези данни въззивният съд приел за неустановени твърденията на Ж. К., че от нейна страна не е имало противопоставяне и че е оказвала нужното съдействие Д. К. да ползва имота, с оглед на което уважил иска в размер, определен с помощта на вещо лице.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос: дължи ли се обезщетение на съсобственик, ако общата вещ не се ползва от никого и ако след отправена покана от него друг съсобственик му отговори, че е съгласен с евентуалното общо ползване на същата вещ, но съгласие за начина на ползване не бъде постигнато.
Жалбоподателката поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 7/2012 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Сочи и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото, въпреки тълкувателния акт, на който въззивният съд се е и позовал, правоотношенията между страните в настоящото производство са различни и това налага постановяване на различно решение, а същевременно разрешението се различава и от трайната съдебна практика. Поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с решение № 782 от 05.12.2005 г. по гр. д. № 568/2005 г. на ВКС, І-во г. о.
Поставеният въпрос изхожда от предпоставката, че общата вещ не се ползва от никого, но въззивният съд е приел друго – че е налице такова поведение от страна на жалбоподателктата, което съставлява ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Освен това съдът не е приел да е било изразено съгласие от страна на ползващата съсобственица, напротив – не е установено Ж. К. да е оказала нужното съдействие Д. К. да ползва част от общата вещ, съответстваща на дела му, нито пък му е дала възможност да я ползва заедно с нея. Не е прието и това, смисълът на поканата да е само бъдещият процес за делба, както се твърди от жалбоподателката в мотивите към изложението. Или, случаят е различен от този, който е разгледан в решение № 782 от 05.12.2005 г. по гр. д. № 568/2005 г. на ВКС, І-во г. о. /съставляващо незадължителна съдебна практика/. Според него, ако ползващият съсобственик, след отправената му писмена покана, отговори, че предоставя ползването на общата част в съответствие с правата на съсобственика, който не я ползва, и последният откаже това предложение, то обезщетение не се дължи. Същото е посочено и в мотивите към ТР № 7/2012 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС: правото на обезщетение не възниква когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежеление да се ползва. Следователно, не се установява сходство в разрешените случаи и липсва основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съответно по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не се констатират и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според жалбоподателката следва да се приеме, че «не се дължи обезщетение на съсобственик, ако общата вещ не се ползва от никого и след отправена от него покана друг съсобственик му отговори, че е съгласен с евентуалното общо ползване на същата вещ, но последва отказ от поканващия и съгласие за начина на ползване не бъде постигнато». Както се посочи, това тълкуване на чл. 31, ал. 2 ЗС изхожда от предпоставката на изразено съгласие за общо ползване на съсобствената вещ, но такива констатации липсват в мотивите към обжалваното решение. Затова и не може да се даде отговор на поставения въпрос в смисъла, предложен от жалбоподателката.
В ТР № 7/2012 г. е посочено, че при разглеждане на претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС следва да се съобразят и обстоятелствата дали съсобствениците са уговорили, или е налице решение на мнозинството, или установено от съда разпределение на ползването и способа на това разпределение съгласно чл. 32 от ЗС. В конкретния случай въззивният съд не е установил такива обстоятелства, за да ги съобрази при разрешаването на претенцията за обезщетение.
Касационната жалба съдържа оплаквания и срещу въззивното решение за поправка на очевидна фактическа грешка относно допуснатия до делба недвижим имот в [населено място], [улица].
Съгласно чл. 247, ал. 4 ГПК решението за поправка може да се обжалва но реда, по който подлежи на обжалване решението. Приложимият в случая ред е този по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК – касационно обжалване може да се допусне при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е посочен от касатора, който, съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, определя по този начин предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен в производство по чл. 290 и сл. ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна, касационният съд няма правомощие служебно да изведе въпроса от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Искането за обезсилване на въззивното решение в означената част не е обосновано и мотивирано, а и не съществува вероятност същото да е недопустимо. Ето защо и не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, постановено в производството по чл. 247 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2360 от 30.11.2012 г. по в. гр. д. № 2865/2012 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: