О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 298
София, 03.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори юли, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев частно гр.д. № 2420 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.278, вр. чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на П. И. С., чрез адвокат П. П. от АК-Пазарджик, срещу определение № 197 от 18.04.2018 г. по ч.гр.д. № 240/2018 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което се потвърждава определение № 280 от 26.01.2018г. по гр.д. № 4442/2017 г. на Районен съд Пазарджик, с което се връща като нередовна исковата молба от 30.10.2017 г. на П. И. С. против Н. Р. П. и Ц. за с. м. п. (Ц.) – Пазарджик и се прекратява производството по делото. С въззивното определение се потвърждава и определението за допълване от 28.02.2018 г. в частта му за разноските.
Частната касационна жалба съдържа оплакване за неправилност на обжалваното определение и искане то да бъде отменено, а делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия.
В изложение към частната касационна жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК по въпроса „дали причинените вреди (имуществени и неимуществени) на ищеца са резултат от „вписване на неверни данни в заповедта му за уволнение“ по см. на чл. 226 ал.1 т.2 КТ или са резултат на непозволено увреждане по см. на чл. 45 (вр. чл.49 ЗЗД) при положение, че същият не е обжалвал заповедта за уволнение и в зависимост от това – коя от двете алтернативи е правилната правна квалификация, респ. подлежи ли ищеца на предварително облагане със съответната държавна такса върху цената на иска”, като са посочени и подвъпроси при първата алтернатива.
От Ц.-П., чрез адвокат Ж. К. от АК-П., е подаден писмен отговор в който оспорва доводите и счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК като претендира разноски в производството.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че обжалваното определение подлежи на касационно обжалване, тъй като с него се оставя без уважение частна жалба срещу определение преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва съдебния акт лице, поради което е редовна и процесуално допустима.
Допустимостта на касационното обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК се предпоставя от въведените предпоставки по чл.280, ал.1 и 2 ГПК. Жалбоподателят е поставил въпроси, които се свеждат до упражняване правото на иск и задължението на въззивния съд да определи правната квалификация на предявения иск, ако не е била дадена правилно от първата инстанция. Тези въпроси обуславят изхода на делото и крайните изводи на съда, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, с които се приема, че съдът не е обвързан от посочената от страните правна квалификация на иска, а е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи материалноправната норма относима към случая. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено искане на страната по съответния процесуален ред (решение № 431/20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г. на ІІІ г.о. и решение № 388/02.12.2013 г. по гр.д. № 1030/2012 г. на IV г.о.).
В случая, съдът е приел, че ищецът претендира обезщетение поради оставането му без работа за 6 месеца, но заповедта за дисциплинарно уволнение не е отменена от съда, поради което няма основание да се приеме, че спорът е трудов, а твърденията, че уволнителната заповед съдържа неверни обстоятелства за извършено от него престъпление, които впоследствие са отречени с постановление на прокуратурата за прекратяване на досъдебното производство, според въззивната инстанция, не променя този извод, с оглед на което е потвърдила връщането на исковата молба като нередовна. Тези изводи са в съответствие с цитираната съдебната практика на ВКС, както и решение № 343 от 11.01.2018 г. по гр.д. № 428/2017 г. на ВКС, ІV г.о., с което се приема, че работникът може да претендира вреди от незаконно уволнение само в размера предвиден в чл.225, ал.1 КТ само в случаите, когато вредите са настъпили в резултат на непозволено увреждане от действие извън предвидената в Кодекса на труда възможност за прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя. Когато ръководителят на предприятието работодател, въпреки че му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника, е издал уволнителна заповед, ползвайки недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, то той дължи на работника обезщетение по чл.45 ЗЗД за действително причинените вреди – в този смисъл ППВС № 4 от 30.10.1975 г. Спорът не е трудов, а ответник по иска с правно основание чл.45 ЗЗД е съответният ръководител на предприятието, извършил незаконното уволнение. В случая, въззивният съд е приел, че правната квалификация е определена правилно и въпреки несъгласието си ищецът е бил длъжен да изпълни дадените указания за внасяне на държавна такса, което е необходимо условие за образуване на съдебното производство преди разглеждане на подадената молба за защита и съдействие (чл.73, ал.3 ГПК). Липсва соченото противоречие с решението по гр.д. № 333/2012 г. на ВКС, IV г.о., тъй като заповедта за уволнение на ищеца е израз на предоставената на работодателя правна възможност да упражни своего субективно преобразуващо право да прекрати трудовия договор при наличие на предвидените в закона основания. След като не е оспорена пред съда и е влязла в сила, не може да се приеме, че заповедта е незаконна, а на уволнения се дължи обезщетение, тъй като не се доказва дисциплинарното нарушение да е престъпление.
Отговор на въпроса, във връзка с правомощията на въззивният съд при констатация за нередовност на исковата молба, свързана със същността на спора – трудов или гражданскоправен, се дава с решение № 30/10.02.2014 г. по гр. дело № 592/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и т.5 на ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в която се приема, че “когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.”, т.е. постановките на т.4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК продължава да е актуално в тази част. Следователно, когато исковата молба е нередовна и са били дадени конкретни указания за отстраняване на нередовностите, но ищецът не ги е изпълнил, исковата молба заедно с приложенията се връща на ищеца, а производството се прекратява, както е приел и въззивният съд в съответствие със задължителната практика на ВКС.
Твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК също не е налице, доколкото съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда, във връзка с разрешаването на конкретния правен спор.
Въпросът за разноските в производството е обусловен от изхода на делото пред настоящата инстанция и основателността на частната касационна жалба срещу преграждащото определение на въззивния съд, поради което съдът дължи произнасяне и в частта, с която се потвърждава определението на първоинстанционния съд за допълване в частта за разноските. В случая, въззивната инстанция приема, че след като е прекратено производството по делото, но има своевременно направено искане за разноските и доказателства за изплащането им, определението за допълване по чл.248, ал.1 ГПК, е правилно и следва да се потвърди.
Обжалваното определение на въззивния съд е частично неправилно. При направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по чл.78, ал.5 ГПК, съдът преценява фактическата и правна сложност на делото, но присъжда не по-малко от минимално определения размер по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл.9, ал.1 от наредбата, за изготвяне на писмен отговор на исковата молба, без процесуално представителство, възнаграждението е в размер 3/4 от посоченото в чл.7 или 8, но не по малко от 300 лева. В случая, интереса се определя от цената на предявените искове или общо 19 120 лева, с оглед на което дължимото адвокатско възнаграждение е 827,70 лева.
Предвид изложените съображения, определението на въззивния съд следва да бъде отменено в частта, в която потвърждава първоинстанционното определение за допълване от 28.02.2018 г. в частта му за разноските и вместо това да се отхвърли искането на за разноски над посочения размер.
От Ц.-П., чрез адвокат Ж. К. от АК-П., са поискани разноски за писмения отговор по частната касационна жалба, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 197 от 18.04.2018 г. по ч.гр.д. № 240/2018 г. на Окръжен съд Пазарджик.
ОСЪЖДА П. И. С. от [населено място], ЕГН [ЕГН], да заплати на Ц. за с. м. п. – П., разноски пред касационната инстанция в размер на 350 (триста и петдесет) лева.
ОТМЕНЯ определение № 197/18.04.2018 г. по ч.гр.д. № 240/2018 г. на Окръжен съд Пазарджик в частта, с която се потвърждава определение за допълване № 573/28.02.2018 г. по гр.д. № 4442/2017 г. на Районен съд Пазарджик в частта му за разноските над присъдената сума от 827,70 (осемстотин двадесет и седем лева, седемдесет стотинки) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.