14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 298
гр. София 30.04.2020 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 17 февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3924 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Р. И. Д., чрез адв. Г. Б. – Я. срещу въззивно решние № 225/25.01.2019 г. по в. гр. дело 1835/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №6539/27.12.2017 г. по гр.дело № 363/2016 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която е уважен предявен иск от П. Л. Н. срещу Р. И. Д. с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 04.09.2014 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят поддържа недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът се произнесъл по ненаведени твърдения в исковата молба, съответно неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърли изцяло, или се намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
В изложението са формулирани въпросите: 1. За задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните, като изложи мотиви защо възприема или не възприема конкретни защитни доводи на страните, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС, 2. Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти, които не са твърдяни в хода на съдебното дирене в първата инстанция, в конкретния случай от ищеца, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. В посочените на чл.89,ал.1 хипотези информацията по чл.88 от ЗЗ следва ли да бъде в писмена форма? В конкретния случай тя е дадена устно, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. Налице ли е причинна връзка между писмената форма на информираното съгласие, което касае самата интервенция/доколкото е установено, че устно ищецът е бил информиран/ и настъпилите усложнения, които не се дължат на лекарска грешка? Как писмената форма на това съгласие би променила и предотвратила настъпването на евентуалните усложнения, чието настъпване е било предвидимо, но не и задължително. Според жалбоподателя касае се за състояние – усложнение, възникнало след извършена в пълно съответствие с медицинските стандарти и добри практики интервенция, за чието лечение са били необходими последващи адекватни медицински терапии, но от друг лекар-специалист, решен в противоречие с практиката на ВКС, 5. Налице ли е причинна връзка в конкретния случай между деянието и увреждането, при положение, че и да не е било предприето от ответника изваждането на мъдреца на ищеца, който е бил в състояние такова, че рано или късно/предвид индивидуалната анатомична особеност на ищеца/ е щяло да възникне сериозно възпаление отново с вероятно увреждане на нерва, каквото се е получило при процесната хирургическа интервенция, извършена от д-р Д. или с по-сериозни увреждания, 6. Индивидуалната анатомична особеност на ищеца, изразяваща се в разположение на корените на мъдреца в канала на нерва представлява ли непреодолимо препятствие, което освобождава лекаря от отговорност, 7. При несъществуване на друг възможен начин да се извади зъба има ли вина дееца? 8. Следва ли да се ангажира деликтна отговорност на извършилия хирургическата интервенция стоматолог за ограничаване на последиците от настъпилото предвидимо усложнение, свързано с анатомичните особености на пациента, което не е можело да бъде избегнато, при положение, че определяне на лечението е от компетентност на друг специалист, съгласно заключението на съдебно медицинската експертиза? 9. Има ли причинна връзка между писмено информирано съгласие от ищеца и настъпилото увреждане на нерва, изхождайки от факта, че е била налице индивидуална анатомична особеност на ищеца от една страна и от друга, увреждането е предвидимо и не е могло да бъде избегнато, като не е допусната лекарска грешка от стоматолога-хирург и медицинската интервенция е извършена с утвърдените медицински стандарти и липсват неправилни или некомпетентни действия при осъществяването им? 10. За причинната връзка между писмената форма на информираното съгласие, което касае самата интервенция/доколкото е установено, че устно ищецът е бил информиран/ и настъпилите усложнения, които не се дължат на лекарска грешка. Как писмената форма на това съгласие би променила и предотвратила настъпването на евентуалните усложнения, чието настъпване е било предвидимо, но не и задължително? Въпросите от 5-ти до 10-ти според жалбоподателя са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 11. Относно съдържанието на понятието „справедливост“ и правилното приложение на принципа на справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, изведен като принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при непозволеното увреждане, решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно. Цитирани са ППВС № 4/1968 г., т.решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Подадена е касационна жалба от ищеца П. Л. Н., чрез адв.М. А. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд по в. гр. дело № 1835/2018 г. в частта, с която е отменено решението на Благоевградския окръжен съд по гр.дело № 363/2016 г. в уважената част на предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД над сумата 10 000 лв. до 20 000 лв.обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 04.09.2014 г. до окончателното изплащане и вместо това е отхвърлен предявения иск от П. Л. Н. срещу Р. И. Д. с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 04.09.2014 г. до окончателното изплащане. С касационната жалба се обжалва въззивното решение и в частта, с която е потвърдено решението на Благоевградския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.45 ЗЗД на П. Л. Н. срещу Р. И. Д. за сумата над 20 000 лв. до 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 04.09.2019 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, да се отмени същото и вместо това се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди се уважи изцяло.
В изложението са формулирани въпросите: 1. За задължението на въззивния съд да постанови решението си, като разгледа и обсъди в решението си изложените в насрещната въззивна жалба оплаквания за неправилност на направените от първоинстанционния съд изводи или да препрати към мотивите на обжалваното решение, и като обсъди доводите и възраженията на жалбоподателя, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. За обективните критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл.52 и как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. По процесуално правния въпрос по приложението на чл.235,ал.2 ГПК, вр.чл.45 ЗЗД – следва ли съдът да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на денталния хирург въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин/проявено бездействие от хирурга, изразяващо се в непредприемане на действия и мерки за ограничаване на вредното въздействие от последиците на неуспешната хирургическа интервенция/ и в частност следва ли при вреда, настъпила при и по повод извършена операция съдът да отчете като обективен факт за ангажиране отговорността на хирурга обстоятелството, че той не е насочил пациента към провеждане на последваща физиотерапия и витаминотерапия, чрез които да се ограничи или елиминира вредоносния резултат. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. За вида доказателствени средства, чрез които се провежда доказването на твърдяните от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в безсъние, непрекъснат емоционален стрес, усещане за малоценност и понижено самочувствие и могат ли тези неимуществени вреди да бъдат доказвани чрез гласни доказателства, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 5. По приложението на чл.269 ГПК – като е намалил размера на дължимото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди и е приел, че на репариране не подлежат тези за безсъние, непрекъснат емоционален стрес, усещане за малоценност и понижено самочувствие въззивният съд е излязъл и извън предметната рамка на въззивната жалба, в която липсва оплакване в горния смисъл, решен в противоречие с практиката на ВКС, 6. За необходимостта от обсъждане и съпоставяне на заключенията на тройната съдебно медицинска експертиза с останалите доказателства по делото при формиране на решаващите за спора изводи на съда, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Всеки от жалбоподателите в писмени отговори е изразил мотивирано становище за неустановяване на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба на другата страна по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка касационните жалби е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и са процесуално допустими.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.45 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено от приетите по делото амбулаторен дневник и амбулаторна книга, и от изслушаните свидетелски показания, че на 04.09.2014 г. д-р Р. Д. извършил операция – екстракция на 8-ми долен ляв зъб на П. Н.. Въз основа на свидетелските показания на д-р Ц., личен дентален лекар на ищеца, както и на майката на ищеца е прието също за установено, че до извършване на интервенцията се стигнало, след като ищецът бил насочен от личния си стоматолог – д-р Ц., тъй като продължително време имал болки от зъба и последният извършвал няколко пъти манипулации за облекчаване на болката.
Приел е, че ищецът П. Н. отишъл на при д-р Ц. с ортопантомографска рентгенова снимка, от която стоматологът заключил, че долният ляв мъдрец е ретинирал – т.е. не може да излезе по естествен път, а коренът на зъба е в долно-челюстния канал /нерв/ и е в близост до нерва, което налага интервенцията да бъде извършена от специалист – хирург. Д-р Ц. препоръчал на своя пациент да се обърне към д-р Р. Д., който няколко години по-рано е извадил друг мъдрец на ищеца без усложнения и самият д-р Ц. е бил пациент на д-р Д..
Прието е, че операцията била извършена от д-р Д. в присъствието на дентален асистент Н.. Кабинетът за операцията е бил подготвен от хигиенистката И., а пред кабинета е чакал бащата на ищеца. Операцията продължила около три часа, като по време на операцията е направена секторна рентгенова снимка на зъба. След края на операцията д-р Д. предписал антибиотици и болкоуспокояващи с рецепта, които били закупени от бащата на ищеца. Десет дни по-късно д-р Д. свалил конците, като е отчетено от съда, че за това посещение няма медицинска документация.
Няколко месеца по-късно ищецът се върнал при личния си дентален лекар с нова ортопантомографска снимка, от която се виждало, че мъдрецът е изваден, няма останал корен, а раната изглеждала зарастваща. Д-р Ц. препоръчал на пациента си да отиде при физиотерапевт по повод оплакванията си от изтръпване и другите неудобства, за които му споменал Н..
Съдът е приел, че ищецът основава претенцията си за обезщетение за неимуществени и имуществени вреди на непозволено увреждане. Приел е също, че за да се ангажира отговорността на ответника, следва да са налице елементите: противоправност, вреди, причинна връзка между вредите и противоправността и вина, която се предполага.
Относно първия елемент противоправност е приел, че противоправно е всяко поведение на лекар, което се намира в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, с утвърдените по визирания ред медицински стандарти в съответната област и с визираните основни принципи на правото на медицинската помощ – своевременност, достатъчност и качество. Посочил е, че като последица от медицинската интервенция, осъществена от ответника на ищеца, се е проявило нежелано събитие.
Възприето е заключението на вещите лица от комплексната съдебно-медицинска експертиза и допълнителните пояснения, дадени от всеки един от експертите в рамките на неговата специалност в открито с.з. пред ОС Благоевград от 29.11.2017 г., според които при оперативната интервенция одонтектомия (изваждане на зъб) много често корените на осми зъб се намират в близост или в мандибуларния канал, което определя и индиректното му нараняване по време на оперативната манипулация. Това се позитивира с постоперативна промяна в сетивността, в областта на инервация от съответния нерв. Това е възможно усложнение, което съпровожда екстракцията на осми зъб в долната челюст. Посочено е становището на вещото лице М., съгласно което в до 30 % от случаите при сходни дентални интервенции може да се стигне до усложнения. Тези усложнения в голям брой случаи се преодоляват с времето, като за целта се предприема лечение чрез курсове по физиотерапия и витаминотерапия, включително венозно. Прието е, че вещите лица са категорични, че усложненията при ищеца са били възможни и предвидими, което не означава, че тяхното настъпване е било абсолютно сигурно. Прието е, че сигурният начин да не се увреди нерва е да не се извърши операция. Ако операцията не се извърши, състоянието на зъба е такова, че рано или късно е щяло да възникне сериозно възпаление отново с вероятно увреждане на нерва. Изведен е извод, че увреждането на нерва на ищеца представлява предвидимо усложнение, свързано с анатомичните особености, което не е можело да бъде избегнато, но последиците са можели да бъдат ограничени чрез адекватно и навременно лечение.
Обсъден е въпросът дали ненаправата на 3Д изследване е нарушение на добрата медицинска практика, както и въпросът дали денталният лекар е трябвало да продължава операцията, докато не извади всички костици. Възприето е становището на вещите лица, съгласно което и при рентгенова снимка могат да се определят възможни анатомични особености и взаимоотношения, а 3Д скенер би допълнил информацията за анатомичните особености и би облекчило хирурга, но не е стандарт за диагностика на патология на 8 зъб от долната челюст и не променя анатомията на областта и свързаните с това евентуални усложнения. Отчетено е становището на вещото лице лицево-челюстен хирург, според което 3Д изследването е един приятен лукс, който не би променил обстоятелствата, при които са се стекли усложненията за ищеца в случая.
Съдът е възприел становището на вещото лице лицево-челюстен хирург, според което добрата медицинска практика в България и това, което се преподава в университетите в България е, че никакви парчета и артефакти не трябва да се оставят в костната рана, т.к. могат да предизвикат най-малкото развитието на алвеолит, който може да стане и причина за субмастреален абсцес. Вещото лице е посочило, че непознава световни медицински стандарти в обратната насока. С оглед на посоченото е направен извод, че ненаправата на 3Д изследване не е противоправно, тъй като ответникът не е бил длъжен да го извърши, както и, че ответникът е положил дължимата грижа, като е отстранил всички части и костици от зъба и така е предотвратено евентуално възпаление.
Възприето е заключението на вещите лица, че по време на интервенцията няма нарушени методи за лечение и диагностика, съдържащи се в медицинските стандарти и правилата за добра медицинска практика медицински стандарти.
Въззивният съд е приел, че от значение за определяне на противоправността е наличието или липсата на информирано писмено съгласие.
Прието е, че правото на медицинска помощ се осъществява при прилагането на основни принципи, между които са своевременност, достатъчност и качество на тази помощ и зачитане правата на пациента /чл. 81, ал. 2, т. 1 и т. 4 ЗЗ/. Прието е също, че едно от най – съществените права на пациента по чл. 86 от Закон за здравето/ЗЗ/ е да бъде информиран за състоянието си, за възможните усложнения, за методите на лечение, както и правото да се избягва ненужното страдание и болка. Въззивният съд е приел, че в случаите по чл. 89, ал. 1 ЗЗ, между които са хирургична интервенция и обща анестезия на пациента, каквито са настоящите, на пациента следва да бъде предоставена информация относно: диагнозата и характера на заболяването, целите и естеството на лечението, разумните алтернативи, очакваните резултати и прогнозата, за потенциалните рискове, включително страничните ефекти и нежеланите лекарствени реакции, болка и други неудобства, вероятността за благоприятно повлияване, риска за здравето при прилагане на други методи на лечение или отказ от лечение /чл. 88 ЗЗ/, като той следва да даде информирано съгласие в писмена форма. Приел е също, че се касае до предоставяне на информация за упражняване от пациента на свободата на избора на лечение /чл. 88, ал. 2 ЗЗ/.
Формиран е извод, че поради нарушаване на правото на пациента да получи в писмена форма информация за възможните усложнения и нежелани събития, както и поради липсата на съгласие операцията да се проведе въпреки тези рискове, поведението на ответника е противоправно.
Съдът е приел, че ответникът Р. Д. не е оспорил факта, че изваждането на зъб 38 на ищеца представлява хирургична интервенция, че в съдебно заседание от 08.02.2017 г. – първо по делото заседание процесуалният представител на д-р Д.. изрично е направила изявление в този смисъл. Относно декларацията за информирано съгласие, представена с отговора на исковата молба, във връзка с оспорването на автентичността на подписа на ищеца е прието, че ответникът е заявил, че няма да се ползва от това писмено доказателство. С оглед на посоченото съдът е извел извод, че не е налице писмено съгласие на пациента за извършване на хирургичната интервенция в съответствие с изискването на чл. 89, ал. 1 от ЗЗ. Отчетено е, че няма възражение от страната и няма основание за прилагане на ал.2 на чл.89 ЗЗ, съгласно която дейностите по ал. 1 могат да бъдат извършвани в полза на здравето на пациента без писмено информирано съгласие само когато непосредствено е застрашен животът му и 1. физическото или психичното му състояние не позволяват изразяване на информирано съгласие; 2. е невъзможно да се получи своевременно информирано съгласие от родител, настойник или попечител, от лицето по чл. 87, ал. 5, от дирекцията по чл. 87, ал. 6 или от лицето по чл. 162, ал. 3 в случаите, когато законът го изисква. Преценено е за неправилно тълкуването на чл. 89 от ЗЗ във въззивната жалба, че писмената форма е необходима само при операции, които водят до повишен риск. Според съда изразът „които водят до повишен риск“ се отнася до „и други диагностични и терапевтични методи“, а не до всички изброени случаи преди това.
Въззивният съд е приел, че според приетата по делото съдебно-медицинска експертиза и обясненията на вещите лица в с.з. от 29.11.2017 г. ответникът-жалбоподател се е убедил посредством рентгенография, че са налице показания за изваждане на зъба: ретиниран е, възпалява се периодично, поради което от денталния лекар Ц. са поставяни дренажни канали, че за това обстоятелство свидетелствали д-р Ц. и майката на ищеца. Според съда неизвършването на 3D снимка, обстоятелство, посочено от ищеца като причина за уврежданията му, не се отразява на правилността на извършената операция. Съобразено е обяснението на вещото лице М., дадено в съдебно заседание, че за хирург с необходимия опит, би следвало да може да се ориентира и без такава снимка. В тази насока е приел, че д-р Д. е хирург с опит. Този извод е обоснован с показанията на свидетелите д-р Ц., който го е препоръчал на ищеца, пращал му и други пациенти, включително той самият му бил пациент и бил доволен от услугите му. Съобразено е и обстоятелството, че същият специалист няколко години по-рано вадил другия мъдрец на ищеца безпроблемно.
Прието е, че независимо че не е налице друго основание за противоправност: операцията е извършена lege artis, изписани са му антибиотици за предотвратяване на инфекция и обезболяващи, пациентът е консултиран при ваденето на конците е налице противоправно поведение от страна на лекаря поради факта, че информираното съгласие не е предоставено в съответствие с изискванията на чл. 87-89 от ЗЗ. Съдът е приел, че пациентът не е информиран писмено за диагнозата и характера на заболяването, целите и естеството на предложеното от ответника лечение, състоящо се в екстракция, за потенциалните рискове, включително страничните ефекти и нежеланите лекарствени реакции, болка и други неудобства, вероятността за благоприятно повлияване, риска за здравето при прилагане на други методи на лечение или отказ от лечение. Прието е за установено от свидетелските показания, че пациентът е информиран устно за част от възможните усложнения и за последващите болки и изтръпване. Според съда не е спазено изискването на закона това уведомяване да е станало писмено и пациентът да се е съгласил писмено. Формиран е извод, че след като ищецът не е бил уведомен за евентуално настъпване на неблагоприятни последици от хирургичната интервенция, рискът от настъпването им не е преминал върху него, а следва да се понесе от лекаря по дентална медицина.
Приел е, че вредите, причинени на ищеца, се установяват от приетото заключение на СМЕ, и представляват увреждане на сетивния клон на левия мандибуларен нерв. Приел е също, че от заключението на СМЕ и свидетелките показания е доказана причинната връзка между тях и извършената на 04.09.2014 г. операция.
При определяне обезщетението за неимуществени вреди, съдът е взел предвид медицинските увреждания, установени от вещите лица. Приел е, че те се изразяват в липса на сетивност – анестезия /загуба за усет за болка и допир/ в зоните на долния алвеоларен нерв и хипестезия /намалена чувствителност/ в зоните на припокриване със съседните сетивни клонове, инервиращи лицево-челюстна област. Възприето е становището на вещите лица, според което количествено увредата не може да се илюстрира, а само медицински, като се използва медицинска терминология – нервът е увреден частично, в сетивната му част, т.к. е съвпадал с мястото на манипулацията, но зад него, зад точката, на която е била манипулацията няма увреда. При говор и дъвчене, поради описаните сетивни нарушения, ищецът няма прецизни сетивни усещания къде в устната кухина и предимно в лявата половина е храната. Това от своя страна води до нарушения в дъвченето и говора и респективно до прехапванията от вътрешната стена на бузата и езика от ляво. Не е налице пареза, няма изкривяване на лицето. Няма белези, по които външен наблюдател да разбере, че ищецът има медицински или друг проблем в лявата буза на лицето. Прието е, че няма видими последици, а свидетелите преразказват възприятията на ищеца. Прието е също, че не следва да се обезщетяват болките в седмиците след операцията, тъй като те са закономерна последица от всяка подобна манипулация.
Съдът е приел, че ищецът в сравнително млада възраст се е оказал със сетивни нарушения, които според вещите лица изглеждат необратими. Приел е също, че не следва да се обезщетяват претендираните вреди от депресия, която се изразява в безсъние, непрекъснат емоционален стрес, усещане за малоценност и понижено самочувствие. Съобразено е, че майката, бащата, първият братовчед и първата братовчедка на ищеца са посочили, че се е депресирал след операцията, като е пуснал брада и е паднал духом и, че показанията на свидетелите следва да се преценяват с оглед нормата на чл. 172 от ГПК, че свидетелят К., който не е роднина на ищеца, не споделя впечатления за депресия. Прието е, че депресията е състояние на психиката, което следва да бъде установено от психиатър или психолог и е изведен извод, че наличието на депресия в причинна връзка с претърпяната операция е недоказано. Според съда в обезщетението следва да се включи стресът, свързан с непреминаващия с времето дискомфорт в лицевата област.
Прието е, че от значение за определяне на размера на обезщетението е, че противоправното поведение на медицинския специалист се изразява не в неправилно извършена операция, а в непредоставяне на информация за рисковете и възможните усложнения, свързани с предстоящата интервенция и невземане на съгласие от пациента в предписаната от закона писмена форма.
Като е взел предвид и съдебна практика по сходни случаи за годината на събитието – 2014 г., въззивният съд е направил извод, че справедливото обезщетение е 10 000 лева. С оглед на това е прието, че обжалваното решение следва да бъде отменено в частта над 10 000 лв. до присъдените 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди.
Въззивният съд е приел, че претенцията за имуществените вреди в размер на 520 лв. е неоснователна. В тази част въззивното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Преценено е за неоснователно възражението за принос на ищеца поради това, че при последващо посещение в кабинета на д-р Д. не го е изчакал. Прието е за установено от свидетелските показания, че П. Н. е бил пред кабинета на ответника известно време след операцията. Прието е също за недоказано, че ако е изчакал срещата с денталния лекар, същият е щял да му помогне при преодоляване на неблагоприятните последици. В тази насока са взети предвид показанията на свидетелката И., която си е спомнила, че го е видяла и, че е била помолена да го намери, тъй като следвало да му се даде рецепта. Според съда за съдържанието на тази рецепта може само да се предполага, но не може да се приеме за доказано. Посочено е, че адекватната помощ в случая би била насочването към физиотерапия, а не даване на рецепта, като доказателства за това не са ангажирани.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя Р. Д.:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение, тъй като съдът се произнесъл по ненаведени твърдения в исковата молба. В случая въззивният съд е определил предмета на делото въз основа на твърдяните обстоятелства от страните и заявения петитум в исковата молба.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 323/18.05.2010 г.по гр.дело № 1338/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
С обжалваното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, относими към правния спор, и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, за което са изложени мотиви. Въззивният съд е изложил и мотиви по доводите на ответника за принос от страна на ищеца за увреждането. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав преценява, че правният въпрос е разрешен в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС.
Жалбоподателят е цитирал решение по т.дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., но не го е приложил към изложението. Приложено е решение № 1/27.03.2012 г. по гр.дело № 1106/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, което съдът не обсъжда, тъй като със същото не е разрешен поставения правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос.
С решение № 23/02.02.2016 г. по гр.дело № 4553/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че отговорът на процесуално правния въпрос нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност ако основе решението си на факти, които не са установени, нито са твърдяни от страна в процеса е положителен. Възприета е практиката на ВКС, според която като се изхожда от принципите на диспозитивното начало и равенството на страните съдът не може да въвежда спор между страните по делото там, където такъв не съществува. Предметът на делото се определя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. От така заявените фактически основания от страните следва и предметът на доказване. Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда доказателства, от които те не