О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 298
София, 07.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 782 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Д. П. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. А. Д., против въззивното решение без номер от 5 януари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 10084 по описа на Софийския градски съд за 2009 г., с което е потвърдено решение без номер от 16 май 2009 г. по гр.д. № 14942 по описа на районния съд в гр. София за 2008 г. за отхвърляне на предявените искове от М. П. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] за отмяна на незаконно уволнение.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно, защото е нищожно, недопустимо и неправилно, тъй като няма спор, че предмет на делото е незаконността на уволнението на касаторката, а преценката на този въпрос следва да се извърши към датата на връчване на заповедта за уволнение; описаните в заповедта за уволнение две дати взаимно се изключват и затова изключват достоверността и на двете дати, или поне се поставя под съмнение достоверността на свидетелката И., на която съдът се е позовал, за да приеме датата на връчване 5 февруари 2008 г.; неправилно са ценени показанията на св. М.; от поискването на ключовете на 5 февруари 2008 г. не следва, че това е сторено заради връчена на тази дата заповед, а и възможни са други причини за вземането на ключовете на ищцата за салона; заповедта по чл. 328, т. 3 и 5 КТ е оспорена и тя не съдържа подписа на ищцата, а работодателят не успял да установи датата на връчването й; съдът е дал мотиви по ненаправени възражения, а не е дал по направените такива; узнаването за прекратяването на трудовото правоотношение на 16 май 2008 г. има значение на връчване, като това уведомяване превъзхожда достоверността на каквото и да е връчване, като съдът не е съобразил съответното писмо, носител на тази информация, което би довело до неизбежния извод, че е имало само едно уволнение и то е соченото в писмото, а не с друга заповед, сочена от работодателя; като се е произнесъл по непредявен иск, съдът е постановил недопустим съдебен акт; предметът на спора не се определя от съда, а от страните, като предявеният иск е единствено този по чл. 71, ал. 1 КТ и предметът на делото се определя от това какво се твърди първо от ищеца като правоотношение и какво пак по същия иск отговаря ответникът – само с оспорвания и възражения и съответните им доказвания или с насрещен или с отделен извън разглежданото производство иск; ответникът не е предявявал иск, че трудовото правоотношение е прекратено с друга заповед; преюдициалността на твърдяното от работодателя прекратяване на трудовото правоотношение се установява само по исков ред; въпреки, че е бил задължен, ответникът не е представил заповедта по чл. 71, ал. 1 КТ, но не е представена, поради погрешното отбелязване от страна на съда, че тази заповед е от 1 февруари 2008 г.; липсват мотиви и са нарушени императивни и свръхимперативни принципи и норми на Конституцията, които са отделни и самостоятелни основания за порочност на съдебния акт и го правят обществено и правно непоносим; произнасянето по същество на касационния съд е неизбежно, след като е налице твърдение за „вероятна” нищожност на акта. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че главният въпрос по спора за уволнението на касаторката е кога е била връчена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение; решаващо съдът е приел, че има погасяване по давност – погасен е искът срещу „заповедта” по чл. 328, т. 3 и 5 КТ, но не и предявения по чл. 71, ал. 1 КТ за прекратяване без предизвестие на договор със срок за изпитване, като съдът се е произнесъл не по предявения иск и решението е недопустимо; недопустимо е, а и неправилно без да е установено преюдициално с иск, съдът да се произнася по прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, т. 3 и 5 КТ (сочат се решения на ВС и ВКС и ТР № 1/2000 г. ОСГК); датата, на която се преценява законността на уволнението, е моментът на връчване на заповедта, предмет на иска и спора (сочи се решение на ВКС); няма мотиви по всички оплаквания, дадени в касационната жалба (сочи се ППВС № 1/53); съдебният акт е нищожен, защото липсват мотиви и защото липсата им нарушава конституционни принципи и норми.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че не са налице пороци, водещи до нищожност на решението, както и до неговата недопустимост, тъй като предмет на спора по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е винаги уволнението на ищеца, като актът, с който е сторено прекратяването, не е и не може да бъде предмет на иска за отмяна на уволнението като незаконосъобразно, като няма пречка ответникът да твърди, че е уволнил ищеца с друг свой писмен акт и на друго основание – различно от сочените от ищеца, като тази хипотеза е налице в разглеждания случай и работодателят е посочил, че искът е погасен по давност; първоинстанционният съд се е произнесъл по очертания от страните предмет на делото – прието е, че на ищцата не е връчвана сочената от нея заповед за уволнение, а и същата не е ангажирана като писмено доказателство по делото, като предвид това трудовото правоотношение не е било прекратено на това сочено от ищцата основание, и е приел, че представената от ответника заповед от 1 февруари 2008 г. е връчена и представена за подпис на ищцата на 5 февруари 2008 г., на която дата е прекратено и трудовото правоотношение, поради което, при предявена искова молба от 2 юни 2008 г., искът е погасен по давност; въззивният съд препраща към мотивите на първата инстанция и още сочи, че посочените от ищцата пороци на уволнителния акт не могат да обосноват неговата нищожност, а евентуално само неговата неправилност; неоснователни са доводите относно нееднозначното отразяване на датата на връчването й, като датата се установява предвид твърденията в исковата молба и свидетелските показания; получаването/връчването на писмения акт по чл. 335 КТ не може да бъде заместено от узнаването на същественото му съдържание от друг документ, в който то е възпроизведено.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
К. твърди наличието на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, но не е поставила правен въпрос по дадено във въззивното решение разрешение.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
На първо място се твърди недопустимост на атакуваното решение, тъй като съдът се бил произнесъл по непредявен иск, а не по предявения иск по чл. 71, ал. 1 КТ с предмет на спора неправилност на това уволнение. Този въпрос е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, тъй като подобно оплакване е изложено от касаторката и във вътззивната й жалба. Даденото от въззивния съд разрешение е следното – тъй като предмет на спора по иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е винаги уволнението на ищеца и дали са налице или не установените от закона елементи от фактическия състав на съответното основание за прекратяване на трудовото правоотношение, самият писмен акт, с който е извършено уволнението, не е и не може да бъде предмет на иска за отмяна на уволнението като незаконосъобразно. Следователно обусловилия изхода на спора въпрос е този относно определянето на предмета на спора по чл. 344, ал. 1, т. 1 ГПК, когато страните сочат различен акт на работодателя, с който трудовото правоотношение се прекратява. Тъй като е налице съответното разрешение на въззивния съд, то касаторката е следвало да посочи правен въпрос по него, а не да поддържа същите оплаквания за недопустимост на решението, които е вече поддържала пред предходната инстанция.
На второ място се твърди, че е не установена преюдициалност с иск на прекратяване на трудовото правоотношение чрез работодателския акт, посочен от ответника. От една страна, касаторката не е поставила правен въпрос по посочените по-горе критерии. От друга, дори и подобен правен въпрос да беше поставен, то посочената съдебна практика не би могла да обоснове допускане на касационното обжалване по необходимостта подобно установяване да се извърши по друг ред. Така в решение № 99 по гр.д. № 92 за 1972 г. ОСГК се посочва, че действителността на сделката е самото спорно материално правоотношение при едното сочено като противоречиво решение, докато във втория спор този въпрос е бил поставен извън него, защото въпросът е бил само преюдициален, неразгледан по реда на чл. 118 ГПК (отм.) и не е бил поставен да получи разрешение, което разрешение да има силата на пресъдено нещо по спора. Следователно даденото от ВС разрешение е различно от процесното. В решение № 1670 по гр.д. № 791 за 2000 г. ІV ГО ВКС излага съображения по обективните предели на силата на пресъдено нещо. В ТР № 1/2000 г. ОСГК се приема, че съществуващата връзка на преюдициалност между делата е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск по обусловеното при наличие на обуславящо дело, за което съдът следи служебно. Явно е, че в нито едно от посочените решения не се касае за установяване в различен процес на преюдициалност на прекратяване на трудовото правоотношение с друг акт, а не посочения от ищеца, нито пък разрешенията третират по принцип подобна хипотеза.
На трето място се твърди, че датата, на която се преценява законността на уволнението е моментът на връчване на заповедта, като касаторката сочи решение № 1756 по гр.д. № 384 за 2004 г. на ІІІ Го. Въззивният съд е тълкувал правилата именно в съответствие с посоченото правно разбиране, като обаче е приел, че връчена при отказ е заповедта, посочена от ответника, и прекратяването на трудовото правоотношение е именно от тази дата.
На четвърто място се твърди, че решението няма мотиви по всички оплаквания, изложени в касационната жалба, поради което е налице противоречие с ППВС № 1/53. К. съд приема, че въззивното решение е постановено в пълно съответствие с даденото тълкуване на ВС – съдът е дал кратки, точни, ясни и убедителни мотиви, какво съдът приема за установено и въз основа на кои доказателства и как законът следва да се приложи при установените факти. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с изводите на съда по установените факти, както и с правните му изводи, не означава, че е налице липса на мотиви.
На последно място, твърди се, че липсата на мотиви прави решението нищожно поради нарушаване на конституционните принципи и норми. Както беше вече отразено, касационният съд не приема липса на мотиви в атакуваното решение, а и многократно е имал случай да посочи, както се поддържа и от постоянната съдебна практика, какви са основанията за нищожност на съдебния акт. Съдебното решение е нищожно, когато не отговаря на основните процесуални изисквания за валидност: поставено е от незаконен състав, извън пределите е на правораздавателната власт на съда, не е изготвено в писмена форма, не е подписано, неразбираемо е дори чрез тълкуване. Следователно липсата на мотиви не намира място между пороците, които водят до нищожност на съдебния акт, нито пък води до нарушаване на конституционни принципи и норми, а е друг вид порок на съдебния акт.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 5 януари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 10084 по описа на Софийския градски съд за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: