О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
гр. София, 13.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 372/2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. А. от [населено място] срещу решение № 119 от 02.10.2018 г., постановено по в. гр. д. № 315/2018 г. на Варненския апелативен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 682 от 16.04.2018 г. по гр.д. № 1236/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от А. А. А., заместен в хода на първоинстанционното производство по реда на чл. 227 ГПК от касатора, срещу П. Т. П. и Н. Д. С. – П. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС – за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответниците да му предадат владението върху апартамент № 36, самостоятелен обект с идентификатор № *****, находящ се в [населено място], [улица]вх. ЗЗ, ет. 3, ап. 36, със застроена площ от 71.75 кв.м., ведно с прилежащото му избено помещение № 6 с площ от 6.83 кв.м. и 0.9496 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху припадащата се част от терена на комплекса. Решението е постановено при участието на С. Г. Е. и И. С. Е. като трети лица- помагачи на страната на ответниците.
За да постанови решението си въззивният съд е приел за установено, че с нот. акт № 28/1995 г. първоначалният ищец в първоинстанционното производство А. А. А. е признат за собственик на процесния недвижим имот. С решение № 1718 от 09.10.2012 г. по гр. д. № 1820/2012 г. на Варненския окръжен съд, влязло в сила на 31.10.2012 г. и вписано в Службата по вписванията на 07.12.2012 г., е уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД като е обявен за окончателен сключеният на 21.12.2009 г. между А. А. А. като продавач и С. Г. Е. като купувач предварителен договор за покупко-продажба на процесния апартамент. С договор за покупко-продажба от 03.04.2013г., сключен с нот. акт № 96/2013 г., С. Г. Е. и И. С. Е. са продали имота на ответниците П. Т. П. и Н. Д. С. – П.. По вписана на 01.03.2016 г. в Службата по вписванията молба на А. А. за отмяна на влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с решение № 175 от 06.10.2016 г. по гр. д. № 1689/2016 г. на ВКС, I г.о., е отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК решението за обявяване на предварителния договор за окончателен, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. С решение № 199 от 22.02.2017 г. по гр. д. № 1969/2016 г. на Варненския окръжен съд, влязло в сила на 14.03.2017 г., искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на С. Г. Е. срещу А. А. А. е отхвърлен.
При тези фактически констатации въззивният съд е приел от правна страна, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е конститутивен, като решението, с което този иск се уважава поражда направо правните последици на обещания окончателен договор и има вещнопрехвърлителен ефект от момента на влизането му в сила. Посочено е, че адресати на конститутивното действие на решението са само тези лица, между които важи потестативното право и чиито граждански правоотношения се променят чрез конститутивното действие, в случая страните по предварителния договор. Изложени са мотиви, че конститутивното действие на решението спрямо неговите адресати се отличава от зачитането му от третите лица, което се състои в задължението на третото лице да третира конститутивното действие като настъпило между страните. Конститутивното действие винаги предпоставя влязло в сила решение, защото то може да бъде постановено и да настъпи само след като потестативното право бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо. Ако потестативното право не съществува, влязлото в сила конститутивно решение ще бъде порочно и ще бъде отменено чрез извънредните средства за отмяна, но то ще важи временно, докато е в сила решението. Обобщено е че в случая продавачът по предварителния договор е бил собственик на имота към момента на постановяване на конститутивното решение по иска на купувача по чл. 19, ал. 3 ЗЗД като с влизането му в сила на 31.10.2012 г., собствеността на имота е прехвърлена, поради което на 03.04.2013 г., когато е сключен договорът за продажба на процесния апартамент между С. Г. Е. и И. С. Е. и ответниците, продавачите са били собственици на имота и ответниците са станали негови собственици. Изложени са и съображения, че производството по отмяната по чл. 303 ГПК е самостоятелно извънинстанционно производство, което се развива след като решението е влязло в сила и процесът е приключен, поради което до момента на отмяната по реда на чл. 303 ГПК на влязлото в сила конститутивно решение по чл. 19, ал. 3 ГПК последното предизвиква правната промяна и я поддържа в сила. Посочено е, че с отмяната на влязлото в сила решение по реда на чл. 303 ГПК се погасява силата на пресъдено нещо и конститутивното му действие, но това не отменя придобитите преди вписването на молбата за отмяна и въз основа на зачитането на конститутивното действие на влязлото в сила решение по чл.19, ал.3 ЗЗД права на третите лица – купувачи на имота, като и че силата на пресъдено нещо на новото решение по спора по чл.19, ал.3 ЗЗД, с което се отрича потестативното право на ищеца – продавач, не се разпростира спрямо ответниците – трети за спора лица.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли обратно действие отмяната на влязло в сила решение при условията на чл. 303 и чл. 304 ГПК; 2. Съвместимо ли е със същността и последиците на отмяната на влязло в сила решение /възстановяване на висящността на процеса и постановяване на ново решение по спора/, да се смята, че отмененото при условията на чл. 303 и чл. 304 ГПК решение ще продължава да се счита като произвеждащо своето действие за периода, който е изтекъл от влизането му в сила до неговата отмяна, както и че това действие на отмененото решение /според предмета на иска – конститутивно, установително или осъдително/ ще следва да се зачита в бъдеще с възможност да се противопоставя на страната, в защита на чиито нарушени права е постановена и отмяната на неправилното поради някоя от причините по чл. 303 и чл. 304 ГПК решение, вкл. да ? се противопоставя и в случай, че окончателното решение по спора след отмяната на първоначално постановеното решение е противоположно на отмененото решение; 3. Необходимо ли е във всички случаи, в които се стига до постановяване на решение за отмяна по чл. 303 и чл. 304 ГПК, обезсилване на влязло в сила решение, разваляне на договор по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД или унищожаване на договора по чл. 31 ЗЗД, да е налице изрична норма, която да указва запазване на придобити от трети лица права, произтичащи от отмененото или обезсилено решение, съответно от унищожения или развален договор, или запазването на правата на трети лица в тези случаи може да се приеме като пряка последица на обстоятелството, че отмененото или обезсилено решение, съответно разваленият или унищожен договор, са произвеждали действие до тяхната отмяна, обезсилване, разваляне или съответно унищожаване и 4. Има ли и каква е разликата по отношение правата на трети лица, придобити въз основа на конститутивно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с което предварителен договор е обявен за окончателен, в случаите, в които се стига до обезсилване на конститутивно решение за обявяване на предварителен договор за окончателен в хипотезата на чл. 362, ал. 2 ГПК от една страна и случаите, в които се стига до отмяна на влязлото в сила решение по чл. 303 и сл. ГПК; Намира ли се във връзка с това разлика в действието на вписване на молба за обезсилване на решение по чл. 362, ал. 2 ГПК, с действието на вписване на молбата за отмяна по чл. 303 и сл. ГПК, по отношение правата на трети лица, придобити въз основа на обезсиленото, съответно отмененото решение, каквато разлика в тази насока има относно действието на вписването на исковата молба за разваляне на договор по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предвид правилото на чл. 88, ал. 2 ЗЗД и вписването на исковата молба за унищожение на договор на основание чл. 31 и сл. ЗЗД. Поддържа се, че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС /задължителна и незадължителна/, а четвъртият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение. Поставеният от касатора правен и въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Първият от формулираните от касатора въпроси – дали отмяната на влязло в сила решение по реда на чл. 303 и/или чл. 304 ГПК има обратно действие не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, нито е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. В случая въззивният съд е приел, че при отмяната на влязлото в сила конститутивно решение отпадат с обратна сила неговите процесуални и материалноправни последици, но че отпадането на силата на присъдено нещо на решението и конститутивното му действие не засяга правата на третите лица, придобити преди вписване на молбата за отмяна. Този извод не е в противоречие с представеното от касатора решение № 477/02.07.2012 г. по гр.д. № 1317/2010 г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че когато първоначалният собственик /купувач по обявения за окончателен предварителен договор/ е прехвърлил имота на друго лице преди вписване на молбата по чл. 297, ал. 2 ГПК /отм./, правата на приобретателя не могат да отпаднат с обезсилване на решението поради неплащане на цената по договора за продажба. Решението на съда по чл. 297, ал.2 ГПК /отм./ за обезсилване на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да се приравни по последици на разваляне на договора поради неизпълнение и към него намират приложение правилата на чл. 87 и чл. 88 ЗЗД. Решението на съда по чл. 19 ал. 3 ЗЗД замества липсващото съгласие за сключване на окончателния договор и изискуемата в чл. 18 ЗЗД нотариална форма за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти. Когато предварителният договор е обявен за окончателен с решение на съда, основанието за придобиване на собствеността остава договорно и за правните последици са приложими разпоредбите на ЗЗД. Договорът за продажба съгласно чл.183 ЗЗД е консенсуален и правните последици настъпват от момента на сключването му. При обявяване на предварителния договор за окончателен с решение на съда, купувачът става собственик от момента на влизане на решението в сила, независимо дали към този момент е изпълнено задължението му да плати уговорената цена. Исковите молби за разваляне на договори подлежат на вписване на основание чл. 114, ал.1 б.”а” ЗС, следователно подлежи на вписване и молбата по чл. 297, ал.2 ГПК /отм./ за обезсилване на решението по чл. 19 ал. 3 ЗЗД. По отношение на лицата, които черпят права от купувача по разваления договор вписването има оповестително-защитно действие. Съгласно чл. 115, ал. 4 ЗС ако исковата молба не е вписана, решението, което е постановено по нея, няма действие спрямо трети лица, освен от деня, в който то е вписано. Обратното действие на развалянето няма да го засегне според изричната разпоредба на чл. 88 ал. 2 ЗЗД. По начало с отпадане на правата на праводателя по дадена сделка отпадат и правата на приобритателя. В редица случаи обаче, с оглед на съображения за правна сигурност законът при определени предпоставки запазва правата на последващ приобретател, макар и правата на неговия праводател да се отречени с обратна сила. Така правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по едно привидно съглашение, се запазват (чл. 17, ал. 2 ЗЗД); унищожението на договор поради крайна нужда не засяга правата, придобити от трети лица (чл. 34, ал. 3 ЗЗД); успешно провеждане на иска по чл. 135 ЗЗД не засяга правата, които трети лица добросъвестно и възмездно са придобили; отчуждението на завещани или подарени недвижими имоти може да запази действието си, макар че със завещанието или дарението е накърнена запазена част на наследници (чл. 37, ал. 1 ЗН ) и т. н. Макар в закона да липсва изрична норма, която да урежда хипотезата при отмяна на влязло в сила конститутивно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, подобна защита може да се изведе по аналогия с разпоредбата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, както и с предвиденото в закона оповестително-защитно действие на вписването на исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 114, ал. 1, б. „б” ЗС предвижда, че се вписват исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот. Целта на вписването на исковата молба е охраняване интересите на вписващия я ищец, който с него обявява, че има претенции върху имота, предмет на спора. Вписването охранява интересите и на трети лица, известявайки ги, че съществуват спорни права върху имота. По силата на чл. 114, ал. 1, б. „б“ ЗС действието на вписването е оповестително-защитното и се изразява в това, че всички разпореждания с имота, предмет на делото, извършени от ответника след вписването, не могат да се противопоставят на ищеца. Следователно вписването има ограничаващо правото на собственост на ответника действие до приключване на съдебния процес, а при уважаване на иска – до извършването в шестмесечен срок от ищеца на отбелязване на влязлото в сила решение съобразно разпоредбата на чл. 115 от ЗС. Съгласно изискванията на чл. 112, б. „к“ ЗС на вписване подлежат и молбите за отмяна на съдебни решения, подлежащи на вписване. Ето защо по-късната отмяна на конститутивното решение не може да засегне правата, които третото лице е придобило в периода между влизането в сила на решението и вписването на молбата за неговата отмяна, в който смисъл е и приетото в решение № 18/1963 г. по гр.д. № 19/63 г. ППВС и ТР № 25/1969г. на ОСГК на ВС. По тези съображения, като е приел, че макар с отмяната на влязло в сила решение да отпадат с обратна сила неговите материални и процесуални последици, придобитите преди вписване на молбата за отмяна права на третите лица се запазват, въззивният съд се е произнесъл съобразно константната практика на ВКС и ВС, поради което релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не са налице. В допълнение следва да се посочи, че липсва каквото и да е противоречие на въззивното решение и с представеното от касатора определение № 155 от 15.06.2011г. по гр.д.№ 318/11г. на ВКС, III г.о. и Р № 14 от 10.02.2009г. по т.д.№ 286/08г. на ВКС, II т.о., с които в производства по чл.251 ГПК е разгледан въпросът за целта и същността на отмяната по чл.303 чл.304 ГПК. Изложеното съдържа отговор и на формулираните втори и трети въпрос, независимо от обстоятелството, че те са поставени от касатора само в хипотеза, че отговорът на първия въпрос е отрицателен, както и на четвъртия въпрос, въпреки че той не е бил предмет на обсъждане в обжалваното решение и също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях.
С оглед изложеното не са налице предпоставките на процесуалния закон за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2160 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 119 от 02.10.2018 г., постановено по в. гр. д. № 315/2018 г. на Варненския апелативен съд.
О с ъ ж д а К. А. А. от [населено място] да заплати на П. Т. П. и Н. Д. С. – П. сумата 2160 лв. /две хиляди сто и шестдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: