Определение №299 от 18.5.2017 по гр. дело №25/25 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

6

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
София, 18.05.2017 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова

при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 25 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Е. М., Е. Е. М., К. Г. Г. и И. Г. Г. срещу решението на Бургаския окръжен съд, постановено на 22.07.2016г. по в.гр.д.№1008/2016г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени субективно съединените им искове срещу [фирма], [фирма], [фирма], ПТП“К.-Б“ и РКС“Ч.“ за установяване, че към приемането на КК на [населено място] са били собственици на 1267кв.м. от имот с идентификатор 07079.604.31, съединени с искания по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на н.а.№147, т.XII, д.№6733/96г. и н.а.№82, т.I, рег.№752, н.дело 74/2002г.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса възможно ли е да се прилага изключението по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ по отношение на строителство, което не се намира в урбанизирана територия, а е извършено върху земеделска земя с непроменен статут /решение №179/31.05.2012г. на ВКС, Първо ГО по гр.д.№151/2011г.; решение №161/18.07.2012г. на ВКС, Второ ГО по гр.д.№1197/2011г.; решение №982/30.12.2009г. на ВКС, Трето ГО по гр.д.№4417/2008г./, както и по въпроса следва ли възстановяването на земеделски земи да е във вида, в който са обобществени и кои са хипотезите, изключващи това възстановяване. Поддържат също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос дължи ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /решение №157/08.11.2011г. на ВКС, Второ ТО по т.д.№823/2010г.; решение №120/04.04.2013г. на ВКС, Четвърто ГО по гр.д.№964/2012г./.
В писмен отговор в срока по чл.287 ГПК ответникът по касационна жалба ПТК“К. Б“ изразява становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В писмен отговор в срока по чл.287 ГПК ответникът по касационна жалба РКС“Ч.“ изразява становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
К. Г. Г., И. Г. Г., Е. Е. М. и Ю. Е. М. са предявили срещу [фирма], [фирма], [фирма], ПТК“К. Б“ и РКС „Ч.“ искове за установяване, че към приемането на КК на [населено място] са били собственици на 1267кв.м. от имот с идентификатор 07079.604.31, съединени с искания по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на н.а.№147, т.XII, д.№6733/96г. и н.а.№82, т.I, рег.№752, н.дело 74/2002г. с твърдението, че с решение №1388/24.05.1995г. по гр.д.№2836/1994г. по описа на БРС им е признато правото да възстановят собствеността си върху земеделски земи във възстановими граници.
С обжалваното решение така предявените искове са приети за неоснователни.
Прието е, че предявилите иска лица са провели процедура по възстановяване на собствеността на бивши земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ, като с решение №1388/24.05.1995г. по гр.д.№2836/1994г. на БРС, постановено в производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ на наследниците на К. Г. С. и В. С. Г. е признато правото да възстановят собствеността във възстановими граници върху терен от 1 267кв.м., представляващ част от бивш имот с пл.№2102а по кадастралния план на [населено място] от 1958г., отразен като площадка №5 на скицата на вещото лице Д. по делото, станала неделима част от решението.
Изложени са съображения, че процедурата по възстановяване на земеделски земи в урбанизирани територии започва по искане на правоимащите лица, към което те следва да подадат удостоверение и скица по реда на чл.13, ал.4 и 5 ППЗСПЗЗ, като удостоверението съдържа данни за нанасянето или не на имотите в кадастралния план за съответната територия, за номера на този имот и др., след което административният орган се произнася с решение по чл.18ж ППЗСПЗЗ, към което се прилага скица на възстановените имоти и влязлото в сила решение, придружено със скица, удостоверява правото на собственост върху имота, освен в случаите по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ. Посочено е, че при отказ за възстановяване законодателят е предвидил съдебен контрол на постановения от административния орган акт и понеже решението на съда замества решението на административния орган, е прието, че с постановяване на решение №1388/24.05.1995г. по гр.д.№2836/1994г. на БРС процедурата по възстановяване на земеделския имот е завършена, като скицата на в.л.Д. е станала неделима част от решението.
Въз основа на заключението на изслушаната по делото СТЕ е прието, че процесният терен попада в ПИ с идентификатор 07079.604.31 по КККР на [населено място], целият с площ от 26706кв.м. и в него са ситуирани 7 паянтови обекта /павилиони/ и една масивна постройка.
От показанията на св.Г.С. е прието за установено, че сградите са извършени в края на 80-те и началото на 90-те години от ПТК “К. Б“, като въз основа на експертното заключение е прието, че за ПЗ “Север“, [населено място] няма одобрен общ план за регулация и застрояване. Прието е, че през 1991г. е изработен актуален кадастрален план, в който възстановените части от имота не са нанесени, но павилионите и постройките са отразени, с оглед на което е дадена вяра на показанията на св.С..
Прието е, че на [фирма] не може да бъде противопоставено решение от 08.06.2000г. по гр.д.№437/1997г. на БОС, оставено в сила с решение №27/27.03.2007г. по в.гр.д.№134/2006г. на БАС, оставено в сила с решение №677/01.10.2009г. по гр.д.№3244/2007г. на ВКС, с което е отхвърлен предявеният от РКС “Ч.“ установителен иск за собственост срещу К. К. Г., К. Г. Г. и И. Г. Г. за собственост върху възстановените с решение №1388/24.05.1995г. по гр.д.№2836/1994г. на БРС имоти, понеже ПТК не е участвала в производството и спрямо нея не се простира СПН. Аналогичен извод е направен и относно правоприемниците на част от правата на ПТК [фирма], закупили постройки и павилиони в периода 2004-2005г.
По направеното от ПТК [фирма] възражение относно наличието на предпоставките за реституция, въззивният съд е приел, че към постановяване на реституционното решение на БРС по гр.д.№2836/94г., т.е. към 24.05.1995г., е внесено изменение на разпоредбата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, като с ДВ бр.45/16.05.1995г. разпоредбата е била изменена. Прието е, че считано от 20.05.1995г. действа новият текст, съгласно който се възстановяват правата на собствениците върху земи, които са били включени в ТКЗС, ДЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации и се намират в строителните граници на населените места, освен ако върху тях са извършени строежи или е учредено право на строеж, т.е съгласно изменението правата на собственика не се възстановяват, ако имотите се намират в строителните граници на населените места и върху тях са извършени строежи, дори и те да са незаконни, или е отстъпено право на строеж, независимо дали строежът е започнал, а вещното право е законно учредено. Взето е предвид обстоятелството, че с решение №8 от 19.06.1995г. на КС на РБ по конст.д.№12/95г. приетото изменение е обявено за противоконституционно, но решението на КС е публикувано в ДВ бр.59/30.06.1995г. и от тази дата е породило действие. С оглед на това е прието, че към момента на постановяване на решение №1388/24.05.1995г. по гр.д.№2836/1994г. на БРС предпоставките за реституция не са били налице.
Според даденото от ОСГТК на ВКС тълкуване на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК /т.1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г./ правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В настоящия случай поставените от касаторите въпроси не обосновават наличието на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване в този смисъл.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения и установените по делото факти следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса дали е възможно да се прилага изключението по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ по отношение на строителство, което не се намира в урбанизирана територия, а е извършено върху земеделска земя с непроменен статут. На първо място по причина, че така формулираният въпрос не съответства на установените по делото данни. По делото е установено, че предназначението на процесния имот е било променено още през 1971г. на основание §60 и §61 ППЗПИНМ със заповед №34/29.01.1971г., заповед №792/13.10.1980г. и заповед №327/22.05.1979г. на основание чл.75 и чл.80 ЗТСУ и същият е включен в Промишлена зона-Север на [населено място], която е част от урбанизираната територия по смисъла на ЗУТ. А доколкото тези факти са установени по категоричен начин по делото и по този въпрос между страните не съществува спор, следва да се приеме, че изразеното от въззивния съд становище съответства на трайно установената задължителна практика на ВКС по въпроса за възможността да бъде възстановено правото на собственост върху такъв имот, който е застроен към момента на влизане на ЗСПЗЗ в сила и се намира в строителните граници на населеното място.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали следва възстановяването на земеделски земи да е във вида, в който те са обобществени и кои са хипотезите, изключващи това възстановяване. Предвидените в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ хипотези, при които възстановяването на правото на собственост е невъзможно, т.е. изключено, са ясни и не се нуждаят от изброяване по реда на чл.290 ГПК /чл.10б, ал.7 ЗСПЗЗ, чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, чл.18ж, ал.3 ППЗСПЗЗ/ и в задължителната за съдилищата практика на ВКС тези хипотези са съпоставяни многократно. Още повече, че в настоящия случай осъщественото преди влизане на ЗСПЗЗ в сила застрояване на процесния имот е установено по категоричен начин и именно с оглед на това обстоятелство въззивният съд е приел, че е налице пречка за възстановяване правото на собственост по реда на този закон. Действително въззивният съд е обсъждал приложението на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ макар да е изложил съображения за наличието на реализирано на терена мероприятие, представляващо пречка за възстановяване по смисъла на чл.10б, ал.7 ЗСПЗЗ, но доколкото и в хипотеза на реализирано мероприятие правото на собственост не може да бъде възстановено, следва да се приеме, че така поставеният въпрос не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване – обстоятелството, представляващо пречка за възстановяване на собствеността е установено по делото и независимо дали е налице хипотезата на чл.10б, ал.7 ЗСПЗЗ или на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, изводът за наличието на пречка за възстановяване на собствеността не би се променил, т.е. само по себе си квалифицирането на пречката за възстановяване на собствеността по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ или по чл.10б, ал.7 ЗСПЗЗ не би променило крайния извод за неоснователност на предявения иск и в този смисъл поставеният въпрос няма значение за изхода на спора по конкретното дело.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Действително въззивният съд не е обсъдил наведените в подадената от Е. М., Ю. М., К. Г. и И. Г. въззивна жалба доводи за неправилност на изводите, че имотът е придобит по давност от ПТК „К. Б“, което обаче е ирелевантно за формиране на крайния извод за неоснователност на предявения иск доколкото въззивният съд е приел, че искът е неоснователен по причина наличието на пречка за възстановяване на собствеността, т.е. по различни съображения. Всички останали доводи и възражения, очертаващи предмета на въззивното производство и защитните тези на спорещите страни са обсъдени от въззивния съд в съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, вкл. съдържащата се в посочените от касаторите решения. Извършената от въззивния съд преценка на доказателствата също съответства на тази съдебна практика. Още повече, че доказателствата за основния факт, имащ значение за извършването на преценка по основателността на предявения иск, а именно извършеното преди влизане в сила на ЗСПЗЗ застрояване, представляващо мероприятие , възпрепятстващо възстановяването на собствеността, са обсъдени в съответствие с трайно установените в съдебната практика изисквания, като са обсъдени и наведените от страните доводи в тази насока.
Така изложените съображения обосновават извода за неоснователност на поддържаните от касаторите доводи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора в полза на ПТК „К. Б“ следва да бъде присъдена сумата 2750лв., представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решението, постановено на 22.07.2016г. по в.гр.д.№1008/2016г. по описа на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Ю. Е. М., Е. Е. М., К. Г. Г. и И. Г. Г. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на ПТК „К. Б“ сумата 2750лв. /две хиляди седемстотин и петдесет лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове:

Scroll to Top