О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
гр. София, 07.07.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2924 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 24.01.2014 год. по гр. д. № 2813/2013 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е обезсилил първоинстанционното решение от 16.07.2013 год. по гр. д. № 2914/2011 год. на Варненския районен съд и прекратил производството по делото с възлагане в тежест на ищците М. П. М. и [фирма], [населено място] направените от ответното дружество разноски.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищците [фирма], [населено място] и М. П. М., чрез пълномощниците им адвокатите М. Т. и С. Б., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат отмяната му и връщане на делото за произнасяне от друг въззивен състав по същество на спора, с присъждане на направените разноски.
В приложеното изложение касаторите обосновават наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Считат, че произнасянето на въззивния съд по процесуалноправните въпроси – обвързан ли е въззивният съд от приетото от първоинстанционния съд за безспорно и ненуждаещо се от доказване и ако не е, следва ли да обяви това на страните и да им предостави възможност за доказване на факта, който според въззивният съд не е доказан, противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС – решения № № 4 по гр. д. № 338/2011 год. І г. о. и 86 по гр. д. № 143/2012 год. ІV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Формулиран е и процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 183 ГПК, като според касаторите произнасянето на въззивния съд противоречи на съдебната практика в т. ч. и на задължителната такава – решение № 231 по т. д. № 325/2010 год. на ІІ т. о., Р 374 по гр. д. № 258/94 год. на петчленен съста на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано с твърдение за липса на съдебна практика по материалноправния въпрос за съотношението между датата на установяване на владението от ответника и тази на отнемането му от ищеца и възможността двете да не съвпадат. В подкрепа на становището си по този въпрос касаторът се позовава на решение № 726 по гр. д. № 1414/2008 год. І г. о. на ВКС.
Ответникът [фирма], чрез пълномощника му адв. Мл. П., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението по съображения, подробно изложени в представения отговор.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да обезсили първоинстанционното решение, с което е бил уважен иска за възстановяване на нарушено владение, и да прекрати производството по делото, въззивният съд приел, че искът по чл. 76 ЗС е предявен след изтичане на преклузивния шестмесечен срок от отнемане на владението, осъществено от ответното дружество най-късно през м. март 2010 год. с подмяна на поставения катинар и поставяне на нови табели, индивидуализирайки собственика на имота в негово лице. Въззивният съд при задълбочена преценка на събраните по делото доказателства приел, че не е установено по несъмнен начин спокойно, необезпокоявано и непрекъснато владение на имота от страна на ищците до датата 12.04.2010 год., когато са го посетили и са установили твърдяното нарушение, с оглед липсата на доказателства за основанието да осъществяват такова, както и въз основа на неубедителните показания на ангажираните свидетели /установяващи факти към 2001 год./, но дори и да се приеме, че същите са установили владение върху имота през септември 2009 год., поставяйки ограда от западната му страна, катинар и табели /с оглед признанието на такъв факт от ответното дружество/, то твърдяното отнемане на владението им е осъществено най-късно през м. март 2010 год., когато ответното дружество е назначило охрана на имота – св. И. Я.. Поради това и от тази дата тече срока за предявяването на иска по чл. 76 ЗС, който е изтекъл преди 12.10.2010 год., когато е постъпила исковата молба в съда. Изложени са подробни съображения относно кореспонденцията на показанията на свидетелите, ангажирани от ответното дружество, с представените писмени доказателства.
Следователно, релевантният въпрос за изхода на делото е изтичането на преклузивния шестмесечен срок от отнемане на владението, като установяване на факта на владението и този на отнемането му по поддържания начин /чрез насилие/ е в тежест на ищците, сега касатори. Въззивният съд е приел, че от събраните доказателства не се установява първата предпоставка, а дори и да се приеме наличие на владение от страна на ищците, отнемането му от ответника е станало преди повече от шест месеца преди предявяването на иска.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, касационният съд следва да изхожда от формулираните от касаторите въпроси от значение за изхода на делото, като не е длъжен и не може да извежда такива въпроси от твърденията им, както и от сочените от тях факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и настоящият състав счита, че поставените в изложението процесуалноправни въпроси не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по своята същност представляват доводи за неправилност на направения от съда извод поради твърдените процесуални нарушения, а не процесуалноправни въпроси, произнасянето по които да е обусловило този извод. Обсъждането им предполага наличие на основание за допускане на касационното обжалване, като релевираните такива по тези правни въпроси не са налице поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Приетият за безспорен и ненуждаещ се от доказване факт в определението на първоинстанционния съд от 28.09.2011 год. относно владението на имота от ответното дружество след датата 12.04.2010 год. и до настоящия момент /датата на съдебното заседание/ е относим към основателността на иска, доколкото се осъществява такова владение от ответника, но не и относно неговата допустимост, обусловена от спазване на предвидения в закона преклузивен срок за предявяването на иска по чл. 76 ЗС. Отделно от това самите ищци не са поддържали твърдение, че датата 12.04.2010 год. е датата на нарушението, довело до отнемане на владението им, поради което и е следвало да установят съобразно доказателствената тежест за това този релевантен момент. Същият е бил и спорния по делото въпрос, както правилно е приел въззивният съд. Затова и поставените процесуалноправни въпроси за значението на протоколното определение на първоинстанционния съд са неотносими към въпроса за наличие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а и въззивният съд не е приел обратното при решаване на спорния въпрос за момента на отнемане на владението.
Въпросът, свързан с приложението на чл. 183 ГПК също не представлява правен въпрос, който да е обусловил изхода на делото, тъй като оспорването на представените и от двете страни частни документи е по реда на чл. 193, ал. 3 ГПК, въз основа на който е извършена и преценката на решаващия съд. Доводите на касаторите в тази насока представляват оплакване за неправилност поради нарушение на процесуалните правила при направената преценка на тези доказателства, но не и правен въпрос, обосноваващ наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Затова и не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, а представената съдебна практика към изложението е неотносима.
Поради същите съображения не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – формулираните като материаноправни въпроси относно съотношението между датата на установяване на владението от страна на ответника и датата на отнемането му от ищеца и дали същите съвпадат представляват предмета на спора за защита на спорното право. Решаването на този въпрос предполага обсъждане на доказателствата и доводите на страните, с оглед поддържаните тези на страните, но не предполага правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поради тези съображения не са налице основания за допускане на касационното обжалване, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 68 от 24.01.2014 год. по гр. д. № 2813/2013 год. по описа на Варненския окръжен съд по подадената от [фирма], [населено място] и М. П. М., чрез адв. М. Т. и адв. С. Б., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: