4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
С., 09.05.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:Е. В.
Б. Б.
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 936/ 2010 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Х. А. К. – ЕТ с фирма “Х. К. -35” – [населено място], [община] срещу Решение № 200 от 5.ІV.2010 г. по гр.д. № 2958/ 2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 170 от 21.VІІІ.2009 г. по гр.д. № 178/ 2006 г. на Благоевградски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от Х. А. К. – ЕТ с фирма “Х. К. – 35” – [населено място], [община] срещу Професионална гимназия по икономика и туризъм ”Проф. д-р А. З.” – [населено място] иск за 41 489 лв. – възнаграждение по договор за строителство, със законната лихва от 19.ІХ.2006 г. и иск +за 34 198 лв. – обезщетение за забавено плащане, с оплакване за неправилност и необоснованост на решението. В Мотиви по касационна жалба жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушения по процесуалноправен въпрос в противоречие с: т.1 и т.4 на П.7/1965 г. на ПлВС, съгласно което въззивният съд е длъжен да обсъди всички посочени от страните основания за отмяна и всички доказателства, на които се обосновават, т.3 на ТР№1/17.VІІ.2001 г. по гр.д.№ 1/ на ВКС, ОСГК, съгласно която въззивната инстанция е решаващ, а не проверяващ съд, което произтича от положението й на втора инстанция по същество и т.3 на ТР №2/2004 г. по т.д.№ 2/2004 г. на ВКС, ОСГК, съгласно която необосноваността е самостоятелно основание за отмяна и се изразява в опорочаване на фактическите констатации по спора, и жалбоподателят изразява несъгласие с изложените в обжалваното решение мотиви. Сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС: 1. при търговски сделки се прилага чл. 293 ал. 3 ТЗ, посочената разпоредба материализира принципа, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, както и че неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската сделка, не води автоматично до нищожност, като страната не може да се позове на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението – Р.№ 529/14.Х.2008 г. по т.д.№ 240/2008 г., Р.№1442/2.ХІІ.2003 г. по т.д.№411/2003 г., Р.№ 71/22.VІ. 2009 г. по т.д.№11/2009 г., всички на ВКС. 2. Относно прекъсването на давността с признаване на вземането от длъжника – сочи Р. №1847/16.VІІ.1957 г., Р.№220//27.І.1969 г. по гр.д.№ 2209/1968 г. и Р.№ 349/16.V.2005 г. по гр.д.№349/2004 г., всички на ВКС, съгласно които за прекъсването на давността е достатъчно признание на длъжника, без изрично да се фиксират източника и размера му и признанието може и да не съдържа изложение на фактическия състав, от който произтича задължението, но трябва да съдържа изявление за съществуване на вземането на кредитора. Жалбоподателят иска да се приеме за разглеждане касационната жалба на основание чл. 280 ал. 1 ГПК и да се отмени въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба Професионална гимназия по икономика и туризъм ”Проф. д-р. А. З.” – [населено място], по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, както и по същество касационната жалба, а ответникът по жалбата Министерство на образованието и науката – трето лице – помагач на страната на ответника – не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което са отхвърлени осъдителни искове и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв. (чл. 280 ал. 2 ГПК, редакция Д.в. бр.59/2007г.), и намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът за възнаграждение по договор за строителство, съдът е приел, че страните са постигнали устно съгласие за вида на възложените СМР и за дължимото възнаграждение и не е налице писмен договор, тъй като в Договора от 25.V.1999 г. е посочено, че се сключва съгласно условия на договаряне, като неразделна част от договора, за каквито ищецът не излага твърдения и каквито не представя. Съдът е посочил, че в съставените от страните Протокол №1 от 25.ІХ.1999 г., Протокол от 22.VІ.2000 г. и Протокол от 18.ІХ.2000 г., се съдържат изпълнените от ищеца СМР и цената, която ответникът се е задължил да плати. По съображения, че договорът е сключен при действието на ЗОП (отм.) и възложител е юридическо лице на бюджетна издръжка, че съгласно чл. 3 ал. 1 т. 3 б. ”а“ ЗОП (отм.) предоставянето на услуги за поддръжка, текущ и основен ремонт на сгради, машини и съоръжения, съставлява обект на ОП и договорът за възлагането й се сключва в писмена форма по реда на същия закон, и съгласно чл. 7 ал. 1 ЗОП (отм.), разпоредбите на закона се прилагат задължително при възлагане на ОП за услуги по чл. 3 ал. 1 т. 3, които към датата на обявяване на процедурата, имат стойност над 30 000 лв. без ДДС, съдът е приел, че договорът е нищожен поради противоречие със закона, тъй като няма данни да е взето решение за провеждане на процедура за възлагане на ОП, съответно да е проведена една от предвидените в закона процедури. Изложил е и съображения, че искът е погасен по давност – тъй като възнаграждението става изискуемо с приемане на изпълнените СМР, които са приети с посочените три протокола, от датата на последния – 18.І.2000 г. до датата на предявяване на иска 19.ІХ.2006 г., е изтекъл 5-годишният давностен срок и е неоснователно възражението на ищеца за прекъсване на давността по чл. 116 б. ”а” ЗЗД, тъй като с Протокола от 16.VІІІ.2004 г., директорът на Техникума е признал изпълнението на описаните СМР, но не и размера на дължимото възнаграждение.
По изложения процесуалноправен въпрос: безспорна и трайноустановена е съдебната практика, посочена и от жалбоподателя, за задължението на съда да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства, и доводите на страните, съгласно чл. 12 и чл. 235 ал. 2 ГПК. Изложеният процесуален въпрос е релевантен за делото. Но въззивният съд не е процедирал неправилно и не е налице неизпълнение на служебните задължения на съда, засягащо правото на защита и правото на участие в делото на жалбоподателя, по начин разрешението на процесуалния въпрос, да се е отразило на правилността на решението. Въззивният съд е обсъдил доводите на страните и релевантните за спора доказателства, изложил е свои съображения по предявените искове и е изпълнил задълженията си на инстанция по същество и несъгласието на жалбоподателя с направените изводи, е основание за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване. Така постановеното решение е в съответствие със задължителната съдебна практика по изложения процесуалноправен въпрос – не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
По изложените материалноправни въпроси: по приложението на чл. 293 ал. 3 ТЗ при търговски сделки. Въпросът може да е важен, но не е релевантен за делото – нито страната е изложила доводите си, основани на посочената разпоредба, нито в решението се съдържат съображения по приложението на чл. 293 ал. 3 ТЗ в случая, когато договорът е нищожен поради сключване на устен договор за строителство, без проведена процедура за възлагане на обществена поръчка, при несъобразяване на изискванията на ЗОП (отм.).
По приложението на чл. 116 б. ”а” ЗЗД – въпросът не е релевантен за делото. Какъвто и да е отговорът на въпроса прекъсната ли е давността с подписването на Протокола от 16.VІІІ.2004 г. от директорът на Техникума, тъй като искът е неоснователен по изложените в решението съображения, решаването на въпроса за прекъсването на давността, не обуславя изхода на делото.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК, поради което Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 200 от 5.ІV.2010 г. по гр.д. № 2958/ 2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: