О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
София, 03.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 06.12.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1343 /16 година,
за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Й. Г. И. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 294 от 16.02.2016 г., по т.д.№ 3599/2015 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 03.07.2015 г., по гр.д.№ 4132/2014 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу ЗАД [фирма], гр.София пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./за разликата над 22 000 лв. до пълния заявен размер на исковата сума от 50 000 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, като касаторът излага подробни писмени съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Поддържа, че възприетото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП, във вр. с чл.51, ал.2 ЗЗД и свързаните с него конкретни въпроси на материалното право, значими за изхода на делото: 1.”Неправомерно ли е поведението на пешеходец, движещ се по пътното платно, съгласно изискванията на чл.108, ал.2 ЗДвП, когато е силно затруднено използването на наличен тротоар или банкет и използването му застрашава физическото здраве на пешеходеца, предвид индивидуалните му качества / възраст, ръст, физически възможности/?” ; 2. „Следва ли такова поведение да се окачестви като обстоятелство, допринасящо за настъпване на даден вредоносен резултат?”; 3.”Кои са хипотезите на „обективна невъзможност за използване на наличен тротоар или банкет”, заложени в разпоредбата на чл.108, ал.2,т.1 ЗДвП?”, е в противоречие както със съдебната практика, обективирана в решения/ неприложени/ на различни по степен съдилища в страната: № 176 от 23. 07. 2013 г., по в. гр. д.№ 1435/2012 г. на Бургаския окръжен съд; № 585 от 20.11.2015 г., по в.гр.д.№ 747/15 г. на Пазарджишкия окръжен съд и № 21 от 09.05.2014 г., по в.гр.д.№ 37/2014 г.на ТОС, така и със задължителната практика на касационната инстанция, израз на което е решение № 43 от 16. 04. 2009 г., по т.д.№ 648 / 2008 г.на ІІ т.о. на ВКС.
Следващият материалноправен въпрос, който жалбоподателят счита за обуславящ изхода на делото е свързан „с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди” и той според съдържанието на изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е разрешен в обжалвания съдебен акт в противоречие със задължителните постановки в т.11 на ППВС № 4/68 г.
Ответникът по касационната жалба не е взел становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение по предявения пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ въззивният съд е приел, че съобразно тежестта и характера на уврежданията на ищцата, претърпените болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, прогнозите за отзвучаването им и неблагоприятните за емоционалното и психическо състояние на пострадалата последици от множество трайни пожизнени и груби козметични белези по целия десен крайник, остатъчните пожизнени белези по левия долен крайник във вр. с взета донорна кожа, които, според заключението на изслушаната съдебно- медицинска експертиза, не могат да бъдат премахнати пластично, както и възрастта на която е била към датата на процесното ПТП – 69 г., справедливо по см. на чл.52 ЗЗД се явява обезщетението от 25 000 лв., а не от 22 000 лв., какъвто е определеният от СГС паричен еквивалент на неимуществените и вреди. Преценявайки събраните по делото доказателства във вр. с поведението на пострадалата при процесното пътно- транспортно произшествие и неговия механизъм, установен от заключението на изслушаната авто-техническа експертиза, решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че увредената е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, тъй като е безспорно, че към момента на удара се е движила по пътното платно, вместо по съществуващите тротоари в района на пътния инцидент, в нарушение на чл.108, ал.1 ЗДвП. Поради това, сравнявайки поведението на участниците в движението с оглед установените от ЗДвП правила, които всеки от тях е длъжен да спазва и останалите конкретни обективни и субективни фактори към момента на деликта, Софийски апелативен съд е определил приноса на ищцата за настъпване на вредоносния резултат на 12% .Изложени са съображения, че само по себе си наличието на непочистена снежна покривка с дебелина от 30-40 см. не прави използването на съществуващия на мястото на инцидента тротоар обективно невъзможно по см. на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП, а само силно затруднява придвижването на пешеходци по него, поради което последното не е основание за движението им на почистената част от пътното платно, особено при безспорно установената зимна пътна обстановка – натрупване на значителни купчини сняг от двете страни на пътното плътно и паркирани там завишен брой автомобили, затрудняващи бързото преминаване при възникнала опасност от моторно-превозно средство плътно до лявата граница на пътя.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че първият от поставените от касатора материалноправни въпроси, свързан с приложението на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП, във вр. с чл.51, ал.2 ЗЗД , като включващ се в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Недоказани по отношение на същия са поддържаните селективни основания.
Възприетото от въззивната инстанция разрешение е в пълно съгласие както с цитираната от касатора задължителна практика на ВКС, така и със служебно известното на настоящия съдебен състав решение по чл.290 и сл. ГПК № 118 от 27.06.2014 г., по т.д.№ 3871/2013 г. на І т.о., с което е даден отговор на конкретния формулиран от касатора правен въпрос, свързан с приложението на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП, във вр. с чл.51, ал.2 ЗЗД, който настоящият съдебен състав изцяло споделя. Същият е в смисъл, че при определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралела и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата по ЗДвП, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта.Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, ще определят и приноса му за настъпването на вредите.
При наличие на задължителна съдебна практика по приложението на конкретната законова разпоредба, с която решаващият състав на въззивната инстанция изцяло се е съобразил при преценка основателността на въведеното от ответника защитно възражение, основано на чл.51, ал.2 ЗЗД, освен, че изключва да е налице селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, прави, съгласно т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС неприложим критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
При наличие на формирана задължителна практика на касационната инстанция, по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост да бъде променена не намира приложение, според т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и основанието за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделено е, че последното визирано основание е посочено от жалбоподателя бланкетно – чрез възпроизвеждане на законовия му текста, което е в несъответствие със задължителните разяснения в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно вложеното в него съдържание от законодателя – обстоятелство достатъчно, за да не бъде обсъждано от състава на касационната инстанция като допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация.
Останалите поставени от касатора въпроси са обусловени от конкретните факти и обстоятелства по делото, поради което са фактологически и не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до твърдяното противоречие на възприетото от въззивния съд разрешение във вр. с приложението на чл.52 ЗЗД, то следва да се посочи, че формулировката „приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди” няма характер на правен въпрос по см. на задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Нещо повече, съобразено в тази му част съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК налага извод, че касаторът всъщност оспорва законосъобразността на определения от въззивния съд размер на определеното обезщетение за неимуществени вреди, позовавайки се на нарушаване принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД. При отсъствие на конкретен правен въпрос, обаче, свързан с принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, който да обоснове общото главно основание по чл.280, ал.1 ГПК доводите на жалбоподателя в същността си представляват оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт на въззивната инстанция, което като основание за касация по чл.281, т.3 ГПК, не подлежи на разглеждане в производството по чл.288 ГПК, имащо за предмет селектиране на касационните жалби. Липсата на общото основание за достъп до касация изключва и възможността за извършване проверка относно съобразяване практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/68 г., поради което и предвид задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за състава на касационната инстанция отсъства задължение да се произнесе по основателността на въведеното по отношение на „този въпрос” селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство и предвид изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на касационната инстанция не присъжда такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 294 от 16.02.2016 г., по т.д.№ 3599/2015 г.,
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: