О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
гр. София, 03.01.2019 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Никова ч. гр. д. № 3308 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 6999 от 13.08.2018 г. на [фирма] чрез адвокат М. Д. от АК-В. срещу Определение № 599 от 31.07.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 484/2018 г. на Окръжен съд – Хасково.
Ответници по касация не са конституирани, тъй като исковата молба е върната преди връчването на преписи от нея.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:
С атакуваното определение е потвърдено Определение № 809 от 05.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 1117/2018 г. на РС – Хасково, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба поради процесуална недопустимост на предявените от [фирма] срещу НАП, ПИБ, [фирма] и ЧСИ Н. К. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 109 ЗС. Първоинстанционният съд е приел, че е длъжен да следи служебно за наличието или липсата на абсолютните положителни процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск във всяко положение на делото. Една от тях е правният интерес от търсената защита, като нейното отсъствие или отпадането й в хода на процеса води до неговата недопустимост. В случая ищецът е обосновал наличието на интерес от предявените искове с твърдения за предприети действия по принудително изпълнение по изп.д.№ 1422/2016 г. по описа на ЧСИ Н. К. върху подробно описано в исковата молба учредено в негова полза право на строеж. Съдът е посочил, че при тези обстоятелства ищецът може да се защити срещу незаконния изпълнителен процес чрез обжалване действията на съдебния изпълнител (чл. 435 – 438 ГПК) или по исков ред (чл. 439 – 441 ГПК). Обърнал е внимание, че в уточняващата молба от 22.05.2018 г. изрично е заявено, че петитумът на предявения отрицателен иск е да се приеме за установено, че ответниците (явяващи се взискателите /първоначален и присъединени/ и органа, провеждащ принудителното изпълнение /ЧСИ/) „не разполагат с права и не могат да черпят такива” от вписана възбрана върху имот 174005 и вписана възбрана върху правото на строеж на ищеца в този имот. Така заявеното искане е преценено като несъответно на уредения с чл. 440, ал. 1 ГПК иск с произтичащата от това недопустимост на претенциите. Съобразено е още, че дори да се приеме, че се касае за нередовности на исковата молба, указания за отстраняването им са дадени с разпореждане № 2922 от 08.05.2018 г. и евентуалното повторно даване на указания на ищеца за отстраняването им би нарушило прогласения в чл. 9 ГПК принцип за равнопоставеност на страните в гражданския процес, като би поставило една от тях в привилегировано положение спрямо противната и би превърнало съдът в неин помощник. Упражнявайки правомощията си по чл. 278 ГПК, въззивният съд е приел, че предявените искания с исковата молба и уточняващата молба са недопустими, тъй като не обективират надлежно защитими субективни права по българското законодателство.
Допускането на касационното обжалване се претендира с доводи, че е вероятно въззивното определение да е нищожно или недопустимо, евентуално – очевидно неправилно, както и по въпроса „Допустимо ли е след вписване на исковата молба, разпоредено редовно от съда и изпълнено от страната, съдът да прекрати делото поради липса на правен интерес ?”, като не се сочи допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Конкретно формулираният въпрос няма обуславящ характер, тъй като въззивният съд не се е произнасял по него. Освен това не е посочено и обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Трите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК са заявени от касатора бланкетно, без аргументация защо се поддържа тяхното наличие, като при това не се констатира съществуването им. Въззивното определение е валидно – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. Въззивното определение е и процесуално допустимо – постановено е в отговор на надлежно сезиране с частна жалба и в рамките на сезирането. Твърдяната от касатора липса на мотиви не е налице, а дори да съществуваше не би имала за последица недопустимост на акта (Решение № 355 от 3.10.2012 г. по гр.д.№ 35/2012 г., ВКС, I г.о.; Решение № 248 от 11.06.2012 г. по гр.д.№ 572/2011 г., ВКС, IV г.о.). Определението не е и „очевидно неправилно”, тъй като не страда от пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. С понятието „очевидна неправилност” законодателят е обозначил състояние, при което неправилността на съдебния акт е проявена по начин, че може да бъде констатирана от касационната инстанция, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предявеният от касатора установителен иск е недопустим поради заявения с него предмет, за който не е предвидена защита в българското законодателство. Независимо от изложеното в обстоятелствената част, формулираният петитум ясно свидетелствува, че в случая не е предявен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, а освен това такъв би бил недопустимо насочен срещу органа, провеждащ принудителното изпълнение. По отношение на втория иск както районният, така и окръжния съд правилно са посочили, че съгласно действащото българско законодателство защитата срещу незаконни действия на съдебния изпълнител се реализира по пътя на обжалването, а не посредством иск по чл. 109 ЗС. Районният съд е дал достатъчно ясни указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК за отстраняване в срок на констатираните от него нередовности на исковата молба, които ищецът е могъл да отстрани. Правилно е прието, че повторното даване на същите указания би нарушило принципа на равенство на страните в гражданския процес по чл. 9 ГПК (така – Решение № 315 от 07.12.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 3555/2008 г., IV г.о.; Решение № 195 от 04.07.2012 г. по гр.д.№ 632/2011 г., ВКС, I г.о.). Дори и без направеното от ищеца изрично искане за вписване на исковата молба, с оглед оповестително-защитното действие на вписването съдът следи служебно за вписването на искова молба по исковете по чл. 114 ЗС, между които попада и искът по чл. 124, ал. 1 ГПК (чл. 114, ал. 2 ЗС вр.чл. 114, ал. 1, б. „в“ ЗС вр.чл. 112, б. „з“ ЗС и ТР № 3 от 19.07.2010 г. по тълк.д.№ 3/2009 г., ВКС, ОСГК ), поради което е длъжен да даде указания за нейното вписване, ако такова не е извършено. Същевременно, съдът следи служебно и за допустимостта на предявения иск, при това – при всяко положение на делото (Решение № 448 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 479/2011 г., III г.о.), включително и след вписване на исковата молба, като при констатация за недопустимост е длъжен да я върне и да прекрати производството (чл. 130 ГПК).
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 599 от 31.07.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 484/2018 г. на Окръжен съд – Хасково.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: