О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
гр. София, 03.01.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 693 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 16574 от 22.11.2017 г., подадена от С. Г. Ч. и Й. Л. Ч. чрез адвокат Д. С. против въззивно решение № І-80 от 17.10.2017 г., постановено по в.гр.д. № 995/2017 г. на Окръжен съд – Бургас.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация са подали отговори на касационната жалба, както следва: Р. К. С. и И. И. К. – чрез адвокат Я. Д. от АК – Б. и Б. С. Б. – чрез адвокат Н. Д. от АК – П.. Възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК е потвърдено Решение № 54 от 12.04.2017 г. по гр.д.№ 69/2013 г. на Районен съд – Несебър, с което: (1) като неоснователен е отхвърлен първоначално предявения положителен установителен иск за собственост, предявен от С. Г. Ч. и Й. Л. Ч. срещу Р. К. С., И. И. Б. – К. и Б. С. Б. по отношение на следния недвижим имот: 1/2 ид.ч. – западна от ПИ № 61056.51.46 по КККР на [населено място], [община], Област Б., с площ на целия имот по кадастрална карта 657 кв.м., с административен адрес [населено място], [улица], трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м., при граници на поземления имот: поземлени имоти с идентификатори №№ 61056.51.504, 61056.51.45, 61056.51.49, 61056.51.48 и 61056.51.47, представляващ урегулиран поземлен имот VІІ-265 в кв. 3 по плана на [населено място], [община], урегулиран с площ от 610 кв.м., ведно с изградената в имота сграда – западен близнак, в „груб строеж” с изградени два етажа, представляваща по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], Област Б. Сграда с идентификатор № 61056.51.46.1, със застроена площ от 64 кв.м., на два етажа, предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, с обща застроена площ от 148,80 кв.м.; (2) отхвърлено е искането на С. Г. Ч. и Й. Л. Ч. срещу Р. К. С., И. И. Б. – К. и Б. С. Б. за отмяна на основание чл. 537, ал. 2, изр.последно ГПК досежно нотариален акт № 145, т.V, рег.№ 5220, д.№ 810/2010 г. на Нотариус Л. Ч. (рег.№ 600 на НК) и нотариален акт № 51, т. VІІ, рег.№ 4497, д.№ 1208/2008 г. на нотариус С. А. (рег.№ 208 на НК), както и (3) по предявения от Р. К. С. и И. И. Б. – К. насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС С. Г. Ч. и Й. Л. Ч. са осъдени да предадат на Р. К. С. и И. И. Б. – К. владението върху описания недвижим имот (земя и сграда), предмет на първоначално предявения положителен установителен иск за собственост.
Въззивният съд е приел, че към 2004 г. ищците С. и Й. Ч. са били собственици на сграда-западен близнак (изградена в „груб строеж”), както и на процесната 1/2 ид.ч. от терена, в който е разположена сградата. Като такива сключили предварителен договор с Е. И. В. за продажбата на имота. Купувачът по предварителния договор Е. И. В. предявил искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, въз основа на която е образувано гр.д.№ 398/2004 г. на РС – Несебър и която е вписана на 28.05.2004 г. С постановеното от РС – Несебър решение от 18.02.2005 г. претенцията била уважена, като предварителният договор би обявен за окончателен при условие, че купувачът Е. И. В. заплати на С. и Й. Ч. сумата 24 950 лв. – остатък от уговорената цена в общ размер 45 950 лв. Решението на РС – Несебър влязло в сила на 16.01.2008 г. и е вписано на 07.04.2008 г.
С молба от 24.03.2008 г. С. и Й. Ч. поискали влязлото в сила на 16.01.2008 г. решение по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да бъде обезсилено на основание чл. 297, ал. 2 ГПК /отм./ поради неплащането на остатъка от цената, възлизащ на 24 950 лв. Тази молба не е вписана. Последвало обезсилването на решението по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като решението за обезсилването е влязло в сила на 08.02.2011 г. и е вписано на 15.07.2011 г.
Междувременно (т.е. при наличието на влязло в сила и вписано решение за уважаването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и депозирана, но невписана молба за обезсилването му на основание чл. 297, ал. 2 ГПК /отм./, както и преди вписването на решението по нея) с договор от 10.04.2008 г. (оформен с н.а.№ 51/2008 г., който е вписан на 11.04.2008 г.) Е. В. и съпругата му М. Р.-В. продали имота на ответника по настоящото дело Б. Б. (син на М. Р.-В. от предходен брак). С последващ договор от 29.12.2010 г. (н.а.№ 145/2010 г., вписан на 30.12.2010 г.) Б. Б. продал имота на ответника Р. К. С. – по време на брака му с И. К..
В хода на настоящото дело, на 23.01.2014 г., били предявени и отделени в самостоятелното гр.д.№ 131/2014 г. по описа на РС – Несебър искове на С. и Й. Ч. с правно основание чл. 135 ЗЗД и чл. 26 ЗЗД, с които са атакувани сделките от 10.04.2008 г. и 30.12.2010 г. Постановеното от РС – Несебър първоинстанционно решение (с което е уважен иск по чл. 135 ЗЗД досежно сделката от 10.04.2008 г. и са отхвърлени останалите искове) е отменено и претенцията по чл. 135 ЗЗД е отхвърлена. Въззивното решение на ОС – Бургас е влязло в сила на 17.01.2017 г.
При произнасянето си по настоящото дело както РС, така и ОС съобразили факта на влязлото в сила решение по иска по чл. 135 ЗЗД, както и поредността на извършените вписвания, с оглед което и на основание чл. 88, ал. 2 ЗЗД е прието, че при сключването на договора от 10.04.2008 г. (вписан на 11.04.2008 г.) Б. Б. е договарял със собственик (а именно – Е. В. и съпругата му М. Р.-В.), предвид което е придобил собствеността върху процесните земя и сграда. Съответно – с договора от 29.12.2010 г. (вписан на 30.12.2010 г.) правото на собственост валидно е транслирано в полза на Р. С. и И. К.. Тъй като молбата по чл. 297, ал. 2 ГПК /отм./ не е била вписана, то постановеното обезсилване на решението за уважаването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е противопоставимо на трети лица (каквито са ответниците по първоначално предявения положителен установителен иск за собственост) едва след 15.07.2011 г. Собствениците Р. С. и И. К. не упражняват фактическата власт, поради което с атакуваното решение е уважен предявеният от тях срещу владеещите несобственици С. и Й. Ч. насрещен осъдителен иск по чл. 108 ЗС.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа с общо позоваване на чл. 280 ГПК – без да са поставени правни въпроси и без релевиране на конкретно основание за допускане на обжалването. Касаторите считат, че въззивният акт е неправилен, тъй като „решението за обявяване на предварителния договор за окончателен има стойност само когато купувача по него изплати остатъка от дължимата сума”, както и защото не е съобразено ТР № 25 от 25.05.1969 г. на ВС, ОСГК, „в което е записано изрично, че недобросъвестния купувач – трето лице не може да черпи права от сделката, когато решението за обявяване на предварителния договор за окончателен е обезсилено”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
На първо място отсъстват конкретно формулирани питания като общо основание за допускане на касационното обжалване съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Изложението на касаторите съдържа доводи за неправилно приложение на материалния закон, представляващи оплаквания за наличие на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче не могат да бъдат обсъждани в рамките на производството по селектиране на касационните жалби, тъй като имат отношение към законосъобразността на постановеното въззивно решение, а не към основанията за допускане на обжалването, уредени с чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно ТР по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе въпрос от текста на касационната жалба или от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, доколкото подобно действие е в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулирано питане не може да се прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска.
Отделно от изложеното, въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му, обективирана с Решение № 477 от 02.07.2012 г. по гр.д.№ 1317/2010 г. на ВКС, І г.о., чието тълкуване се споделя и от настоящия състав. Решението на съда по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД замества липсващото съгласие за сключване на окончателния договор и изискуемата съгласно чл. 18 ЗЗД нотариална форма за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти. По тази причина последиците на решението, с което е уважен иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, са идентични с тези на доброволно сключен договор за продажба, оформен с нотариален акт. Когато предварителният договор е обявявен за окончателен с решение на съда, основанието за придобиване на собствеността остава договорно и за правните последици са приложими разпоредбите на ЗЗД. Съгласно чл. 183 ЗЗД договорът за продажба е консенсуален и правните последици настъпват от момента на сключването му. Съответно – при обявяване на предварителния договор за окончателен с решение на съда, купувачът става собственик от момента на влизане на решението в сила, независимо дали към този момент е изпълнено задължението му да плати уговорената цена. Ако страните са се уговорили, че остатъкът на цената се дължи при сключване на окончателния договор, плащането следва да се извърши в двуседмичен срок от влизане на решението в сила. При неизпълнение на задължението на купувача, решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не се обезсилва по право, а по искане на кредитора. Ето защо решението на съда по чл. 297, ал. 2 ГПК /отм./ се приравнява по последици на разваляне на договора поради неизпълнение, поради което приложение намират правилата на чл. 87 и чл. 88 ЗЗД. Съгласно чл. 88, ал. 2 ЗЗД развалянето (съответно – обезсилването по реда на чл. 297, ал. 2 ГПК /отм./) не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба, респ. – на молбата по чл. 297, ал. 2 ГПК /отм./.
Касационната жалба е депозирана на 22.11.2017 г., т.е. след изменението на чл. 280 ГПК със ЗИД ГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г. Приложимата редакция на процесуалния закон не предвижда възможност касационното обжалване да се допусне при констатирано противоречие между въззивното решение и друго решение на съдилищата (извън практиката на ВКС, визирана с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). По тази причина с произнасянето по ТР № 25 от 25.05.1969 г. на ВС, ОСГК не може да се обоснове касационно основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК (ред. след ЗИД ГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г.). Следва да се отбележи още, че възприетото от въззивния съд тълкуване на закона в никаква степен не се намира в противоречие с ТР № 25 от 25.05.1969 г. на ВС, ОСГК, което при това е неотносима съдебна практика, доколкото третира въпроси, преклудирани с постановеното решение по претенцията по чл. 135 ЗЗД.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторите дължат да заплатят на ответниците по касация разноски за защита пред ВКС, които в случая възлизат съответно на сумата 500 лв. за Р. К. С. и И. И. К. (л. 36 и л. 37) и сумата 1 200 лв. за Б. С. Б. (л. 34).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № І-80 от 17.10.2017 г., постановено по в.гр.д. № 995/2017 г. на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА С. Г. Ч. и Й. Л. Ч. ДА ЗАПЛАТЯТ на Р. К. С. и И. И. К. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защитата им пред ВКС.
ОСЪЖДА С. Г. Ч. и Й. Л. Ч. ДА ЗАПЛАТЯТ на Б. С. Б. сумата 1 200 (хиляда и двеста) лева – разноски за защитата му пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: