О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
гр. София, 03.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2434 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. А. Ю., чрез адвокат М. Д. от АК – Б., срещу въззивно решение № 1550 от 03.04.2019 г. по в.гр.д.№ 987/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 2213 от 12.04.2016 г. по гр.д.№ 992/2014 г. на Районен съд – Разлог, с което като неоснователен е отхвърлен предявеният от С. А. Ю. срещу Община Якоруда иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на подробно описан недвижим имот, находящ се в [населено място].
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа оплаквания за неправилност на въззивния акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроса „Съществува ли правна възможност за придобиване по давност на недвижим имот частна общинска или държавна собственост в периода 01.06.1996 г. до 01.06.2006 г., с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС и § 1 от ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46 и бр. 105/2006) ?”, като счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 558 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 269/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. Поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Община Якоруда, е депозирал писмен отговор чрез адвокат П. С. от АК – Б., като е възразил, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че процесният имот е имал фактически характер на горски разсадник и преди 1989 г. е бил държавна собственост. Като такъв, през 1982 г., имотът е включен в регулационния план на [населено място] и за него са предвидени отделни УПИ в квартали 57 и 58. Няма данни по отношение на него да са заявени реституционни претенции. С влизане в сила на ЗМСМА през 1991 г., по силата на § 7, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, незастроените парцели, образувани от имота, са преминали в собственост на Община Якоруда. Доводът на ищеца, че не е установен характера на имота за времето преди 1991 г., е счетен за неоснователен. Подчертано е, че не са събрани доказателства, които да хвърлят дори сянка на съмнение, че преди 1990 г. имотът не е имал статут на държавна собственост, респ. – че негов притежател е бил физическо лице или друг субект, различен от Държавата. Показанията на С. К. (дъщеря на ищеца), че имотът бил закупен по времето на ТКЗС, са счетени от въззивния съд за изключително неопределени за времевия период, за продавача и за статута на имота. Преценени при условията на чл. 172 ГПК, същите не са кредитирани от съда за сочените от свидетелката обстоятелства, с мотив, че поради възрастта й същата не е била очевидец на събитията и пресъздава разкази на ищеца, които не се подкрепят от нито едно доказателство по делото.
Въззивният съд е приел, че характерът на имота като държавна, а след 1991 г. – общинска собственост, е отрицателна материалноправна предпоставка, която възпрепятства придобиването му по давност с оглед разпоредбата на чл. 86 ЗС (изм. ДВ, бр. 31 от 1990 г.), която гласи, че не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. С изменението на чл. 86 ЗС от ДВ бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост. За вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. и тъй като се брои по години, срокът за придобиване изтича на 01.06.2006 г. Към този момент, обаче, течението на давностния срок е спряно с § 1 ДР ЗС – първоначално за срок от седем месеца, а с последващите изменения на правната норма спирането течението на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г. При така изложените съображения въззивният съд е формирал извод, че вещно право върху имот частна държавна или общинска собственост не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 01.06.1996 г., но е спряно преди изтичането му – с § 1 ДР ЗС, за определен период от време, удължен до 31.12.2022 г.
Не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения от него въпрос.
В съответствие с Тълкувателно решение № 3 от 14.02.2018 г. по тълк.д.№ 3/2017 г. на ОСГК на ВКС е възприетото от въззивния съд, че течението на давностния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване по давност на имоти – частна общинска собственост е спряно с разпоредбата на § 1 от ЗР на ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г.) преди изтичането му и този срок не тече до 31.12.2022 г. Със задължителната практика е разяснено още, че започналият да тече от 01.06.1996 г. десетгодишен давностен срок изтича на 01.06.2006 г., а установеният с § 1 от ЗР на ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г.) мораториум е в сила от 31.05.2006 г., в съответствие с което е формираният от окръжния съд извод, че в полза на ищеца не е осъществено придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Наличието на задължителна практика по поставения от касатора въпрос и съответствието между нея и въззивния акт едновременно изключва възможността за допускане на обжалването както в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са представени две решения на ВКС (решение № 558 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 269/2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429/2012 г. на ВКС, ГК, II г.о.), по отношение на които в Тълкувателно решение № 3 от 14.02.2018 г. по тълк.д.№ 3/2017 г. на ОСГК на ВКС изрично е разяснено, че, съпоставени с решение № 127 от 25.11.2014 г. по гр.д.№ 3190/2014 г. на ВКС, ГК, II г.о., не формират противоречива практика на ВКС. Постановените с тези актове различни крайни резултати не се дължат на различно становище по въпроса за допустимостта да се придобие недвижим имот – частна държавна или общинска собственост на основание давностно владение, осъществявано в периода след 01.06.1996 г., а на спецификите на случаите по гр.д.№ 269/2010 г. и гр.д.№ 429/2012 г. от фактическа страна, с които настоящият казус не е аналогичен.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като законът не е приложен в смисъл, противоположен на вложения от законодателя, делото не е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нито обжалваното решение е постановено при нарушения на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските за защитата му пред ВКС – договорено и заплатено по банков път възнаграждение за един адвокат (л. 17 и 18).
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1550 от 03.04.2019 г. по в.гр.д.№ 987/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА С. А. Ю. ДА ЗАПЛАТИ на Община Якоруда разноски за защитата пред ВКС в размер на сумата 1 000 (хиляда) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: