О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
гр.София, 04 януари 2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Н. гр. д. № 4712 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ищците Б. Б. П.-П. и В. К. П. от [населено място], чрез пълномощника им адв. В. В.-Ц. от САК, обжалват в срок въззивното решение от 25.06.2015 год. по гр. д. № С-2/2015 год. на Софийски градски съд, с което в производство по чл. 196 и сл. ГПК /отм./ е оставено в сила първоинстанционното решение от 18.06.2014 год. по гр. д. № 8589/2004 год. на Софийския районен съд. С него са отхвърлени исковете им против ИА „В.кл. и в.-п. д.” и М. на о., при участието на държавата като контролираща страна, за предаване на владението върху 8.384 % ид. ч. от недвижими имоти: УПИ с пл. № 536 в кв. 145 по регулационния план на [населено място], м. „Л.” с площ по скица 21 218 кв. м., а по документ за собственост 20 797 кв. м., и УПИ с пл. № 535 в кв. 145 по същия план, с площ по скица 5 916 кв. м., а по документ за собственост от 5 732 кв. м., при посочените съседи.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат неговата отмяна и вместо това делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или се постанови решение по същество, с което предявеният иск за собственост бъде уважен. Претендират присъждане на направените по делото съдебни разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Касаторите считат, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно задължението на съда да назначи други вещи лице или при отказ да обоснове същия при противоречие между приети по делото съдебно-технически експертизи и при направено оспорване от страната във връзка с компетентността на вещите лица, както и за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото релевантни доказателства, както и доводите и възраженията на страните, имащи значение за правилното решаване на спора, в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в цитираните и представени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – Р 191 от 6.08.12 год. по гр. д. № 1175/12 год. ІІ г. о., Р № 267 от 4.03.14 год. по гр. д. № 30/13 год. І г. о., Р № 542 от 7.02.12 год. по гр. д. № 1083/10 год. ІV г. о., Р № 37 от 29.03.12 год. по гр. д. № 241/11 год. І г. о. и Р № 796 от 2.02.10 год. по гр. д. № 1660/09 год. І г. о. Касаторите се позовават на приложението на чл. 157, ал. 2, предл. 3 от отменения ГПК, по реда на който се разглежда делото, съгласно която разпоредба назначаването на нова експертиза е обусловено само от оспорване на заключението, както и на задължението на съда сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената задача, при положение, че за изясняване на някои въпроси са необходими специални знания.
И.а. „В.к. и в.-п.д.” и Д., представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, в писмени отговори оспорват наличието на релевираното основание за допускане на касационно обжалване, респ. оспорват касационната жалба като неоснователна. Последното становище е заявено и от М. на о. в представения писмен отговор с искане въззивното решение да се остави в сила.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените ревандикационни искове по отношение на претендираната идеална част от спорните имоти, въззивният съд приел, че към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ национализираните имоти не съществуват във вида и размерите, в които са били отчуждени с оглед реализираното мероприятие – построяване на резиденция /представителна сграда/, обслужващи сгради и парк /озеленяване/, в територията на което попадат същите. Установено е от множеството технически експертизи, вкл. и това на в. л. инж. Д., приети по делото, че обектът „Р. Л.” представлява такъв с особен статут, с оглед изградените подземни съоръжения, които се селектират по ЗКИ, т. е. касае се до секретен обект. Основното предназначение на изградените подземни комуникации е осигуряване надеждна защита и охрана на делегации, посещаващи обекта. С оглед на реализацията на това мероприятие, за което са отредени имотите, което не може да се приема само като сгради и прилежащ към тях терен, а като едно единно такова в архитектурно и композиционно единство от сгради и територия с изградена надземна и подземна инфраструктура, /последната с особен статут на секретен обект/, то посочените от вещите лица инж. П. и инж. Д. свободни площи извън прилежащите такива към построените сгради, не могат да бъдат обособени като самостоятелни имоти с оглед реституцията им. Същите нямат самостоятелно предназначение с оглед специфичния характер на реализираното мероприятие.
Въззивният съд е изложил и съображения относно статута на имота като публична държавна собственост с оглед предоставянето му на ведомства за изпълнение на техните функции, съгласно чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС, което изключва възможността за възстановяване на собствеността по ЗВСВОНИ, като се е позовал на Р № 4 от 11.03.98 год. по конст. д. № 16/97 год. на КС на РБ, както и на цитираната съдебна практика, вкл. и на решението № 61 от 26.05.2014 год. по гр. д. № 7685/13 год. на ІІ г. о. на ВКС относно специфичните представителни функции, произтичащи от властнически правомощия с оглед довода на касаторите, че резиденцията не се ползва за осъществяване само на властически функции.
С оглед липсата на тази от предпоставките за възстановяване на собствеността върху национализираните от дружеството „Б. П.” имоти, в което съдружник е била наследодателката на първия касатор М. П., с притежаван дял от 25.15 % от капитала, свързана с обекта на реституцията, съдът приел, че ищците не се легитимират за собственици на твърдяната от тях идеална част от имотите, на основание реституция, наследяване и покупко-продажба /последната не е произвела вещноправен ефект с оглед обекта на разпореждането/, поради което и предявените искове за собственост са неоснователни. Всъщност това е решаващият въпрос – дали одържавените имоти по ЗНЧИМП /отм./ са били възстановени на правоприемниците на съдружника М. П. с влизане в сила на реституционния закон – ЗВСВОНИ /обн. ДВ бр. 15/21.02.92 год./, а оттук и последващата разпоредителна сделка с дела на един от тях в полза на двамата ищци по време на брака им, с оглед преценка за наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 1, вр. с чл. 1, ал. 1, с. з. и конкретно тази, свързана с обекта на реституцията – отнетият имот да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Отрицателният отговор е обосновал отхвърляне на предявените искове за собственост, поради което и поставените от касаторите процесуалноправни въпроси, свързани с допускане на експертиза при оспорване на представената такава и за задължението на съда да обсъди събраните доказателства и доводите на страните представляват по своята същност доводи за допуснати процесуални нарушения, обусловили твърдяната неправилност на решението, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обособяването на самостоятелни УПИ от терена на реализираното комплексно мероприятие със специфично предназначение за представителни функции на държавните ведомства или липсата на такава възможност е факт, който се установява със съответните допустими и относими доказателствени средства, като оспорването на експертизата за установяването му, /допусната по искане на същата страна/ не представлява правен въпрос, който да е обусловил решаващия извод на съда за отхвърляне на иска за собственост. Не е такъв и този, свързан със задължението на съда за преценка на събраните доказателства и доводите на страните, като израз на един от основните принципи в правораздаването, поради което и липсата на формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК представлява достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Изводът за липсата на предвидената в чл. 2, ал. 3 ЗВСВОНИ предпоставка за реституция, отнасяща се до имота – теренът не съществува във вида, в който е бил към момента на отчуждаването му с оглед реализираното мероприятие и неговия особен статут, е обоснован от въззивния съд в резултат на преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства, а не от въпроса дали при несъгласие на страната с представеното заключение съдът е могъл да назначи нов състав, съгласно чл. 157, ал. 2, предл. 3 ГПК. Видно от данните по делото съдът е допуснал няколко технически експертизи, вкл. и във въззивното производство, като е изложил и съответните съображения по повод оспорване на последната такава, поради което и поддържаният от касаторите довод в изложението им представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от горните съображения, възможността за обособяване на отделен обособен обект от незастроената част от отчуждения имот като предпоставка за възстановяване на собствеността е относима за хипотезата, в която е отчужден незастроен имот, съгласно разясненията в ТР № 1/95 год. на ОСГК на ВС, т. А.2, какъвто не е настоящият случай, поради което и доводите в тази насока в контекста на заключенията на експертизите са неотносими.
В заключение следва извода, че поставените в изложението на касаторите процесуалноправни въпроси са неотносими към предмета на спора и направения извод за липсата на една от предпоставките за възстановяване на собствеността върху терена на имота – същият не съществува във вида и до размерите, в които е бил отчужден с оглед осъщественото мероприятие. Поради това и представената съдебна практика не е относима, а релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
С оглед изхода на настоящето производство разноски следва да се присъдят на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, с оглед заявеното в писмения отговор искане за това, като същите се определят на основание чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения на сумата от 500 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Останалите ответници по касация не са претендирали разноски, поради което такива не им се присъждат.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3 от 25.06.2015 год. по гр. д. № С-2/2015 год. на Софийски градски съд по подадената от Б. Б. П.-П. и В. К. П., чрез пълномощника им адв. В. В.-Ц. от САК, касационна жалба.
Осъжда Б. Б. П.-П. и В. К. П., двамата от [населено място], [улица] да заплатят на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: