О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
София, 04.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2964 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по жалбата на С. о. чрез адв. А. Д., против решение № 1918 от 7 март 2016 г., постановено по гр.д. № 4739/2015 г. по описа на Софийския градски съд, с което се потвърждава решение № 775 от 19 януари 2015 г., постановено по гр.д. № 1441/2014 г. по описа на районния съд в гр. София за осъждането на общината да заплати на основание чл. 49 ЗЗД на Н. Е. Р., с адрес в [населено място], сумата от 60 лева имуществени вреди и сумата от 8000 лева неимуществени вреди, изразили се във физическа болки и страдания, както и психически стрес и уплаха вследствие ухапване от куче на 08.11.2013 г., и в тежест на касатора са определени разноски.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на въззивното решение според чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че щом безстопанственото куче е проявило непредизвикана агресия и е наранило човек, то общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения по надзор по Закона за закрила на животните, и че ако безстопанствено куче е нападнало безпричинно човек, то предприетите от общината мерки са се оказали неефективни и безрезултатни поне по отношение на конкретното безстопанствено куче, което ответната община има задължение да надзирава. Намерено е противоречие в твърденията на съда, че от една страна са предприети мерки за изпълнение на законовите задължения, а от друга че има противоправно бездействие, след като законодателят е предвидил вземането на конкретни мерки, но не е възложил постигането на конкретни цели и не е въздигнал непостигането им в противоправно бездействие; целта на законодателя не е липсата на безстопанствени кучета в столицата, а прилагането на стратегия за тяхното настаняване в приюти, кастриране, обезпаразитяване и др. Посочено е, че в нарушение на процесуалните правила се приема от съда, че общината не е оспорила в отговора по чл. 131 ГПК, че кучето е безстопанствено, поради което направеното в тази връзка възражение във въззивната жалба е счетено за преклудирано. Касаторът намира, че за да се ангажира отговорността му, ищецът следва да е доказал, че вредите са му били причинени именно от безстопанствени кучета, а не въобще от куче, а недоказаността на този факт води до неоснователност на предявения иск. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди е счетен за несправедлив по критериите на ППВС № 4/1968 г., като не са съобразени редица изрично посочени обстоятелства. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат въпроси по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата Н. Е. Р. от [населено място] не взема становище по касационната жалба.
Въззивният съд споделя изводите на първата инстанция за установената фактическа обстановка и препраща към тях по реда на чл. 272 ГПК. Счетено е, че не е оспорено в отговора по чл. 131 ГПК от общината обстоятелството, че кучето е било безстопанствено, и направеното в тази връзка възражение с въззивната жалба е преклудирано. Приема се, че липсата на стопанин е отрицателен факт, който се твърди от ищцата и по общите правила за доказването общината следва да докаже обратния положителен факт – че кучето е имало стопанин, което не е направено в рамките на производството. Сочи се практика на ВКС, според която когато нападението е извършено на обществено място и наоколо не е имало хора, които да покажат признаци, че са стопани на кучето, то това е индиция, че се касае за безстопанствено куче. Като цел на закона съдът приема безстопанствените кучета да не се намират в свободно състояние в населените места (чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ), основната мярка за надзор е настаняването на кучетата в приюти и само по изключение се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети, като след като безстопанствено куче е проявило непредизвикана агресия и е наранило човек, само по себе си това означава, че общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ, и предприетите мерки са се оказали неефективни и безрезултатни поне по отношение на конкретното безстопанствено куче. Претърпените от ищцата вреди по вид и количество са счетени за установени чрез експертиза, гласни и писмени доказателства. За да бъде определен справедлив размер на обезщетението са съобразени психическите преживявания на ищцата и продължителността им във времето, болките и страданията от нанесената рана и наложилата се хирургическа намеса.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не водят до допускане на касационното обжалване.
На първо място се пита самият факт на нападение над физическо лице от безстопанствено животно и наличието на предприети мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета могат ли да обосноват извод за установено неизпълнение на задълженията на Столична община и ангажиране на отговорността й. Касаторът приема, че законодателят е предвидил вземането на конкретни мерки за предотвратяването на агресивно поведение на кучетата към хора и животни, без да възлага постигането на конкретна цел и без да въздига непостигането й в противоправно бездействие, като в този смисъл са цитирани решение № 488 по гр.д. № 899/2010 г., ІV г.о., и решение № 368 по гр.д. № 2045/2015 г., ІV г.о. Въпросът е поставен спрямо мотив в обжалваното решение, изваден от контекста му. Преди него съдът подробно е изложил своето тълкуване на правилата на чл. 47, ал. 1 и ал. 3, чл. 41, ал. 1, § 5 ПЗР ЗЗЖ, като приема, че цялостният смисъл на сочената уредба е вземането под надзор всички безстопанствени кучета и настаняването им в приюти, като допускането кучетата да бъдат връщани на местата, от които са взети, е само по изключение. Съдът акцентира върху чл. 47, ал. 3, изр. второ ЗЗЖ – кучетата са под надзора и грижите на общините, след което е възприето, че чрез взетите от общините мерки следва да се гарантира безопасното поведение на кучетата спрямо хората, независимо от вида на тези мерки. При тези съображения е заявено, че проявата на непредизвикана агресия и нараняването на човек само по себе си означава, че общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ. В първото от цитираните от касатора решения – решението по гр.д. № 899/2010 г., ІV г.о., ВКС разрешава въпроса за възможността да се отговаря за вреди от бездействие, без изрична законова уредба на задължение за предприемане на конкретно действие, тъй като спорният проблем е бил възможно ли е община да отговаря по смисъла на ЗЗЖ преди приемането на закона. Въпрос по приложението на текст от ЗЗЖ не е разрешаван. Ето защо даденото общо тълкуване от страна на ВКС в тълкувателната част на решението, че ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение, не е дадено във връзка с изрично поставения за тълкуване въпрос, а и дори да е така, то не е по нормите на ЗЗЖ. Във второто сочено решение на ВКС – решение по гр.д. № 2045/2015 г., ІV г.о. се отговаря на въпроса дали нараняването на човек от безстопанствени кучета при предприети мерки от общината по ЗЗЖ само по себе си може да обоснове извод за противоправно бездействие като основание за отговорност по чл. 49 ЗЗД. Даденият отрицателен отговор обаче не е повлиял на изхода на спора, тъй като по съществото му е прието, че общината не е доказала възраженията си за изпълнение на нормативните задължения по ограничаване и контрол на популацията на безстопанствените кучета. В настоящия случай съдът е възприел друго разрешение – при тълкуване на правилата на закона е прието, че основната мярка по възложения на общината надзор е настаняването на кучетата в приюти. Правен въпрос във връзка с приложението на нормите на ЗЗЖ не се поставя. Не представлява такъв и общото позоваване на касатора в края на обосновката по този въпрос – съществен бил материалноправен въпрос относно точното съдържание на нормативно вменените задължения на общинската администрация и изисква ли се постигането на конкретна цел, на конкретен резултат по отношение на безстопанствените кучета и релевантността на тяхното изпълнение, без да се уточни във връзка с кои решаващи изводи на съда се поставя общото питане.
На второ място се поставя проблемът за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните по делото, да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения. Питането е провокирано от заявеното в обжалваното решение, че обстоятелството, че кучето е било безстопанствено, не е оспорено от ответника в отговора по чл. 131 ГПК, поради което направеното във въззивната жалба възражение в тази насока е счетено за преклудирано. Изводът на въззивния съд не се основава на верни обстоятелства – изрично на стр. 2 от отговора на исковата молба (л. 22 от първоинстанционното дело – гръб) е оспорено, че твърдяното увреждане е причинено от безстопанствено куче и са изложени твърденията на касатора, че кучето е домашно. Независимо от неверността на заключението в съответната му част, въпросът не обосновава допускането на касационното обжалване. Така в определението на съда от 19 август 2014 г. по чл. 140, ал. 1 ГПК съдът сочи, че е оспорен видът на животното, нанесло увреждането, но не указва на ищцата, нито впрочем на ответника, чия е тежестта на доказване на съответното обстоятелство. В публичното заседание от 13 октомври 2014 г. страните не са изложили възражения срещу доклада и той е обявен за окончателен. Доказателства за това дали кучето е било безстопанствено, не са събирани. Въззивната жалба не съдържа оплаквания във връзка с доклада по делото, а са заявени оплаквания по преценката на събраните доказателства във връзка с това дали животното е било безстопанствено. Изрично в т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК приема, че регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила; за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. ВКС разпорежда, че в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В разглеждания случай съдът е допуснал нарушение на съдопроизводството, като е направил непълен доклад, срещу което неправилно процесуално действие страната е следвало да възрази, а при неприемането от страна на съда на съответното искане за допълване на доклада – да посочи порока във въззивната си жалба. Тъй като на страните не е указвана тежестта за доказване на съответното обстоятелство и доказателства не са събирани, оплакването във въззивната жалба за липсата на установяване, че кучето е безстопанствено, не би могло да доведе до различен от възприетия извод по съществото на спора. Затова, при принципно положителният отговор на поставения въпрос, следва да се приеме, че той не води до допускане на касационното обжалване, а съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със сочената от касатора практика (решение № 210 по гр.д. № 6605/2013 г., ІV г.о., и решение № 101 по гр.д. № 1740/2014 г., І г.о.) не следва да бъде преценявано.
Третият въпрос – какво по съдържание доказване следва да бъде проведено досежно безстопанствения характер на кучето и от коя от страните, не поставя проблем, по който тълкуването на закона да затруднява. По приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК е постановена изобилна и еднопосочна практика както на ВКС, така и на другите съдилища. Всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения, фактите, от които черпи благоприятните за себе си правни последици. Тезата на касатора за значението на поставения въпрос се гради върху твърдението, че кучето е безстопанствено, за което обаче, както е посочено по-горе, тежестта за доказване не е разпределена и обстоятелството не е станало предмет на доказване, поради което и въпросът не е обуславящ за изхода на спора. При невярното възприемане за липса на оспорване на съответния факт, само с оглед пълнотата на изложението съдът е посочил, че липсата на стопанин е отрицателен факт, който се твърди от ищцата и по общите правила на доказване ответната община следва да докаже обратния положителен факт – че кучето е имало стопанин, което не било направено в рамките на производството. Независимо дали е вярно виждането на съда, че релевантният факт е отрицателен, в съгласие с описания вече принцип за установяване на фактите по действащия съдопроизводствен ред, е правилно посочено, че общината принципно следва да докаже, че кучето е имало стопанин, и то във връзка с изрично изявено възражение. Предвид изложеното, липсва необходимост от преглед на посочената многобройна съдебна практика, обосноваваща според касатора основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Накрая се поставя проблемът за определянето на размера на сумата на обезщетението, която справедливо репарира претърпените вреди. Касаторът счита, че по този въпрос въззивното решение нарушава практиката на ВКС, изразена в ППВС № 4/1968 г., като не са отчетени съществените за размера на обезщетението обстоятелства: след изтичането на период от три месеца след инцидента ищцата се е възстановила напълно и няма настъпили никакви извънредни усложнения, доколкото развитието на некротичен флегмон на кожата произтича от характера на травмата, която е благоприятна за развитие на вторична инфекция, т.е. това не е извънредно развитие на оздравителния процес, а очаквано такова; активно лечение е провеждано за период от 28 дни, а след това има само препоръки за контролни прегледи, наблюдение и превръзки, както изрично е посочило вещото лице; не може да се правят изводи за наличието на „силен стрес” въз основа на свидетелски показания от лица, които няма данни да притежават компетентност на медици, а стресът, както и психиката на ищцата не са били предмет на изследване от експерт, поради което наличието на такъв не може да се приеме за установено по делото; квалифицирането на тримесечния период на възстановяване като дълъг е неправилно и необосновано, тъй като това е срокът от датата на инцидента до пълното възстановяване на ищцата без усложнения в състоянието й и той в никакъв случай не е дълъг; за ищцата няма настъпили трайни и съществени последици или усложнения, които да са се отразили на физическото й здраве или бита й. В процесния случай въззивният съд приема за установени вида и обема на претърпените от ищцата неимуществени вреди, интензивността и продължителността на понесените от нея болки и страдания, включително преживения значителен шок, като болките и страданията са във връзка с раната от ухапване и наложилата се хирургическа интервенция, както и в силната психическа травма от преживяното. При условията на чл. 272 ГПК съдът е препратил към мотивите на първата инстанция за фактическата обстановка. Така основа за заключението за справедлив размер на обезщетението са дали установените факти за претърпяното лечение на нанесената рана, развитието на вторичната инфекция и връзката между двете, нормалният за възстановяването след операцията период, претърпените от ищцата болки при и непосредствено след инцидента, промените в поведението на ищцата дори седем месеца след ухапването. При тези обстоятелства неоснователно се приема от касатора, че след изтичането на периода за заздравяване на физическото увреждане ищцата се е възстановила напълно, тъй като не са отчетени и другите последици за живота й. Периодът на лечение е точно съобразен от съда. Видно от мотивите на първата инстанция, свидетелските показания са възприемани с оглед на тяхната непосредственост и нито един от свидетелите не е претендирал да дава медицински заключения за психическото състояние на ищцата. Неосновано на данните по делото е и виждането, че за ищцата няма настъпили трайни и съществени последици или усложнения, които да не са се отразили на бита й – напротив, свидетелите сочат съществена промяна в живота и поведението й. Предвид посоченото следва да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на постановките на р. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и не се обосновава допускане на касационното обжалване и по този последен посочен проблем.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1918 от 7 март 2016 г., постановено по гр.д. № 4739/2015 г. по описа на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: