О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 3/04.01.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3158 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 497/ 06.04.2016 г. по гр. д. № 3235/ 2015 г., с което Пловдивски окръжен съд, потвърждавайки решение № 3564/ 30.10.2015 г. по гр. д. № 20967/ 2013 г. на Пловдивски районен съд, отхвърля исковете на [фирма] срещу [община], както следва:
· да се признае за установено, че на основание договор за покупко-продажба по н. а. № 150/ 19.12.2009 г. [фирма] е собственик на 151 кв. м. от един поземлен имот (ПИ) в [населено място] и да се осъди [община] да предаде владението върху спорната реална част от ПИ (чл. 108 ЗС) и
· за сумата 3 496. 80 лв. – обезщетение за това, че [община] е лишила [фирма] да ползва собствената си реалната част от ПИ в периода 01.01.2010 г. – 30.11.2013 г.
Решението обжалва [фирма] с искане да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност по следните процесуалноправни въпроси, допълнени и уточнени в духа на заявените касационни оплаквания, съобразно указанията в приложението на чл. 280 ГПК в т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС: 1. Правилно ли е въззивното решение, с което искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен поради това, че ищецът не е собственик, въпреки че единственото възражение на ответника е да не владее вещта?; 2. Правилно ли е въззивното решение, с което искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен поради това, че ищецът не е собственик на имота, но изложените мотиви са различни от въведените от страните твърдения за относимите факти от значение за спорното право, включително от оплакванията във въззивната жалба? и 3. Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи съдебно-техническа експертиза по даден въпрос, ако той е от значение за делото? Касаторът счита въпросите обуславящи решението, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол извежда с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с решения на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които се позовава и със задължителните указания от т. 10. ТР № 1/ 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради това, че е в противоречие с чл. 108 ЗС, чл. 16, ал. 1 ЗУТ и чл. 59 ЗЗД, а неправилното приложение на материалния закон има за причина допуснатите съществени нарушения на чл. 131, ал. 2, т. 5, вр. чл. 133 и чл. 147, вр. чл. 6, ал. 2 ГПК и на чл. 195 ГПК. Претендира разноски.
Ответникът [община], ответник и по касационната жалба възразява, че въззивното решение съответства на практиката на ВКС, а по същество е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Решението е по иск за собственост и по съединения иск по чл. 59 ЗЗД, спрямо когото искът по чл. 108 ЗС е с обуславящо значение. Чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва цената на тези искове като релевантен критерий за възникване на правото на касационно обжалване по гражданските дела. Подадена е от легитимирана страна – ищецът, чиито искове са отхвърлени с въззивното решение. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатите въпроси въззивният съд е разрешил в съответствие с практиката, с която ВКС и извършвал казуално и нормативно тълкуване на приложените разпоредби. Съображенията са следните:
Обуславящият иск по чл. 108 ЗС касаторът е обосновал с твърденията, че по договор за покупко-продажба по н. а. № 150/ 19.12.2009 г. е собственик на един ПИ в [населено място], от който имот в последствие са образувани три, но абсолютното му вещно право е нарушено от това, че през 2009 г. върху един от новообразуваните ПИ са изградени улица и тротоар, без да е проведено административно производство по отчуждаване и без ищецът да е обезщетен. Претендирал е и обезщетение за ползите, от които е лишен като собственик на този имот в заявения период.
Ответникът по касация е признал, че върху спорният имот има улица и тротоар, строителството на които е проключва през 2007 г., но е оспорил исковете с възражението, че не той е възложил строителството и не владее ПИ, върху който са разположени.
В първоинстанционното решение исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД са отхвърлени със съображения, че улиците са общинска собственост по силата на закона (§ 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА).
Решението е било обжалвано от касатора. Във въззивната жалба той се е оплакал, че с оглед събраните доказателства строителството на улицата и тротоара да е извършено в периода 2005 – 2007 г., разпоредбата на § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА не намира приложение, а нейните предпоставки, които първата инстанция е приела за осъществени, не легитимират ответника по касация като собственик.
В своето решение въззивният съд изследва регулационния статут на спорния ПИ. От фактическа страна съдът е приел, че територията, върху която е разположен ПИ, закупен от касатора с договора по н. а. № 150/ 19.12.2009 г., влиза за пръв път в застроителния и регулационен план на [населено място] със заповед № 675/ 14.07.1982 г. на зам. председателя на ОбщНС, [населено място]. Изграждането на улицата е предвидено с тази заповед, издадена на основание чл. 75 ППЗТСИ (отм.). Със заповед № РД-09-144/ 08.08.1996 г. на кмета на [община], Район Източен, на основание чл. 32, ал. 1, т. 2 З. (отм.) е попълнена кадастралната основа в кв. 2 на [населено място]-Източна индустриална зона (ИИЗ) с нови имоти пл. № № 2040 и 2041 без изменение на регулацията. Попълването на кадастралната основа е извършено на основание решение на ПК за възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя в стари реални граници за Надежда М. и И. М.. През 2002 г. при действието на ЗУТ със заповед № ОА-2001/ 21.11.2002 г. на кмета на [община] е одобрен проект за изменение и допълнение на подробния устройствен план (ПУП), като е предвидено застрояването на част от кв. 2 по плана за ИИЗ, [населено място]. С тази заповед са образувани два нови урегулирани поземлени имота и е предвидено изграждането на нова задънена улица тупик с разширение за обръщане. Съгласно изменението на ПУП по тази заповед една част от имот пл. № 2040 в кв. 2 на ИИЗ, [населено място] от 151 кв. м. попада в уличната мрежа. Заповедта е съобщена на засегнатите собственици, вкл. на Надежда М. и И. М. и е влязла в сила на 19.02.2003 г. (аргумент от разписния лист).
С договор по н. а. № 156/ 19.05.2005 г. Надежда М. и И. М. продават на В. К. ПИ № 2040, включен в УПИ Резервен терен от кв. 2 по плана на [населено място], с площ от 4 057 кв. м.
Ответникът по касация възлага изпълнението на улицата и прилежащите тротоари на трето лице. Строителството е реализирано съгласно разрешение за строеж от 2005 г., а построеното е въведено в експлоатация с разрешение за ползване от 17.08.2007 г.
С договора по н. а. № 150/ 19.12.2009 г. касаторът купува от В. К. незастроения ПИ № 2040 с идентификатор 58684.527.114. с посочена площ от 4 057 кв. м. по н. а., а по кадастрална карта от 4 066 кв.м.
Със заповед № КД-14-16-381/ 16.03.2011 г. е предприето изменение на кадастралната карта, като имот с идентификатор 58684.527.114 е заличен, а върху него са разположени три имота, както следва: с идентификатор 56784.527.262. с площ от 3 864 кв. м., незастроен; с идентификатор № 56784.527.263 с площ от 70 кв. м., за електроенергийно производство и с идетификатор 56784.527.264 с площ от 151 кв. м. (процесният ПИ), който е застроен с улицата и тротоара.
При така установените факти въззивният съд е приел, че изграждането на улицата е било предвидено още с първата регулация на имота, от който имот впоследствие са образувани три; че към издаването на заповед № ОА-2001/ 21.12.2002 г. предходният застроителен и регулационен план не е бил приложен, а със заповедта от 2002 г. от ПИ, собственост на праводателите на праводателя на касатора, е определена площта от 151 кв. м., необходима за изграждането на улицата като част от обектите на общинската инфраструктура и е било осъществено изискванията на чл. 14, ал. 4 ЗУТ регулираните имоти да имат задължително лице (изход) към улица. Установявайки предпоставките на чл. 16, ал. 1 ЗУТ, въззивният съд достига до правния извод, че изменението на ПУП с влязлата в сила заповед от 2002 г. е породило отчуждително действие за процесния ПИ от 151 кв. м., нанесен като самостоятелен с идентификатор 56784.527.264. със заповедта от 2011 г. за изменение на КК на [населено място]. Приел е, че проведената административна процедура по чл. 16 ЗУТ легитимира ответника по касация като собственик на ПИ с идентификатор 56784.527.264, а договорът по н. а. № 150/ 29.12.2009 г. е без вещно-транслативен ефект за този ПИ, доколкото праводателят на касатора прехвърля с него права, каквито не са му били прехвърлени от неговите праводатели Надежда М. и И. М.. Счел е, че за този правен извод е без значение обстоятелството, за което страните не спорят, че бившите собственици на този ПИ не са били обезщетени. Добавил е, че тяхното право на обезщетяване за отчуждената част от имота е гарантирано от чл. 16, ал. 4 и 5 ЗУТ и се реализира след искане (заявление) за издаването на заповед, в която кметът на общината или друго упълномощено от него лице следва да определи имотното обезщетение чрез индивидуализирането на другия равностоен имот, който бившият собственик има право да получи по закон.
Настоящият състав на ВКС намира, че спецификата на административната процедура по чл. 16, ал. 1 ЗУТ, която приключва с вещно-отчуждително действие на влезлия в сила ПУП и нейните разлики с административната процедура по чл. 205 – 209 ЗУТ за принудително отчуждаване и обезщетяване на имоти за държавни и общински нужди по ЗДС и ЗОбС, са предмет на обсъждане с решение № 371/ 28.07.2010 г. по гр. д. № 1007/ 2009 г. на ВКС, ГК, IV-то отд. и с решение № 160/ 23.01.2015 г. по гр. д. № 2944/ 2014 г. на ВКС, ГК, II-ро отд. и двете по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Въззивното решение е съобразено с тази практика на ВКС, която настоящият състав на ВКС споделя. Настоящият състав споделя и практиката, според която разпоредбата на чл. 108 ЗС е императивна, доколкото е в публичен ред исковата защита на абсолютното вещно право на собственост, а съдът е длъжен да обезпечи правилното приложение на императивните разпоредби. В този смисъл, съдът е длъжен да съобрази събраните доказателства, които изключват легитимацията на ищеца като собственик на имота, предмет на иска по чл. 108 ЗС, и без ответникът да е направил такова възражение. Тези доказателства е длъжен да съобрази и въззивния съд, независимо от оплакванията в жалбата (в същия смисъл и т. 1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС). Никое от представените от касатора решения не дава различно разрешение, а това изключва всяко основание за допускането на касационния контрол по първите два повдигнати процесуалноправни въпроса.
Третият процесуално-правен въпрос не обуславя изводите на въззивния съд. Всички относими факти за разрешаването на правния спор са били установени още пред първата инстанция, вкл. и чрез доказателствата, събрани чрез заключенията на допуснатата по делото комплексна съдебно-техническа експертиза. Съответно въззивният съд е нямал задължението да допуска (служебно) експертиза, а за разлика от първата инстанция е извършил съвкупна преценка на събраните доказателства, прилагайки правилно материалния закон. Изложеното изключва общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол и по третия процесуално-правен въпрос.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за представителството му пред настоящата инстанция, определено в минималния размер от чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 497/ 06.04.2016 г. по гр. д. № 3235/ 2015 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] да заплати на [община] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 500 лв. – юрисконсултско възнаграждение за представителството пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.