О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
София, 05.01.2011 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Радостина Караколева
Мариана Костова
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 535 по описа за 2010 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. дружество „ЖМБ-1” чрез адвокат С. П. срещу решение № 35/20.01.2010 г. на Софийски апелативен съд /САС/ по гр.д. № 1601/2009 г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване сочи хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата – „У. Б.” АД оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
Останалите страни: ищецът М. Ж. Б. и третите лица помагачи – Т. К. Д., Я. Т. Д. и В. Й. С. не взимат становище.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Софийски градски съд /СГС/ са предявени искове от „ЖМБ-1” АД и М. Ж. Б. срещу „Е. Ви Би Б. Б.” АД, сега „У. Б.” АД. Първият ищец претендира 80000 лв. – обезщетение за ползване без основание на собствения му имот – 4/5 идеални части от партерен етаж, мецанин и мазе в жилищна сграда в гр. София, ул. „Т.” № 6, 18000 лв. ДДС и 10000 лв. законна лихва за забава. Вторият ищец претендира 20000 лв. – обезщетение за ползване на собствената му 1/5 идеална част от имота, описан по-горе за определен период от време и 2500 лв. законна лихва. Исковете са отхвърлени изцяло от СГС, чието решение е оставено в сила от С. – решение № 33/25.04.2008 г. Решението на С. е отменено от ВКС, поради нарушения на съдопроизводствените правила с решение № 17/23.06.2009 г. по т.д. № 479/2008 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на С.. При новото разглеждане на делото, с решение № 35/20.01.2010 г. по гр.д. № 1601/2009 г. – предмет на настоящата касационна жалба, С. отново е оставил в сила отхвърлителното решение на СГС. С. е приел, че предявените искове са по чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД – за претендирано обезщетение и лихва за забава за ползване от Б.ата на чужд имот без основание. С. е приел, че в случая не са налице елементите от фактическия състав на субсидиарния иск за неоснователно обогатяване за чужда сметка. Приел е, че ищцовото дружество е установило собствеността си върху процесния имот и e доказало обедняването си в резултат на лишаването му от възможността да ползва притежавания недвижим имот, съобразно размера на квотата от правото на собствеността върху него. Но липсват останалите елементи от фактическия състав на неоснователно обогатяване – ползване без основание на процесния имот от Б.ата и обогатяване за чужда сметка. Процесният имот е отдаден под наем с договор от 26.10.1993 г. между ”С.” АД – праводател на „У. Б.” АД от една страна и от друга страна – Я. Д., М. Б., В. С., Т. Д. като съсобственици на имота и “Е. 2” ООД като лице, овластено от четиримата /като съдружници в дружеството и съсобственици на 4/5 идеални части от процесния недвижим имот/ да ги представлява в отношенията им с Б.ата и да получава наемната цена от тяхно име. По силата на първоначалния договор на Б.ата е предоставен за ползване част от процесния имот за срок от 10 години при месечна наемна цена в размер на 160 000 неденоминирани лв., платими по Б.овата сметка на дружеството. Последвали са анекси и допълнителни споразумения. На проведено през 1993 г. общо събрание на “Е. 2” ООД са приети решения за приемане на нови съдружници и за увеличаване на капитала на дружеството чрез апортиране на притежаваните в съсобственост от съдружниците му общо 4/5 идеални части от процесния недвижим имот, които обстоятелства са вписани по партидата на дружеството с регистърно решение от 21.03.1994 г. по ф.д.№ 7791/1992 г. на Софийски градски съд. С решение от 16.08.1999 г. е вписано преобразуването на “Е.-2” ООД в “ЖБМ-1” АД и поемането на активите и пасивите му при условията на универсално правоприемство. По решение на наемодателите от 23.07.1997 г. са оттеглени пълномощията на “Е. 2” ООД да ги представлява в наемните отношения с Б.ата, последната е уведомена писмено за овластяване на „Е. плюс” ООД за получаване на наемната цена. Установено е, че през целия исков период Б.ата е изплащала договорения наем – на вписаните в договора като овластени лица или наемодатели. Следователно, банката е ползвала имота с наемен договор и не се е обогатила за чужда сметка, тъй като е плащала договорения наем. С. е приел, че новият приобретател на имота не е встъпил в наемното правоотношение по силата на чл.237 ЗЗД. Доводите на С. са свързани с установеното по делото, че Б.ата не е уведомена за промяната на собствеността повече от три години, последвалите анекси и допълнителни споразумения с нея не съдържат никакви данни за промяната. Според С., за да придобие качеството на наемодател и правото да получава наемна цена, приобретателят трябва своевременно да съобщи на наемателя за станалата промяна в собствеността, което в случая не е сторено.
Искът на М. Ж. Б. е разгледан като евентуално съединен и е отхвърлен, тъй като Б. е съдружник в ищцовото дружество, но след апортирането на имота в същото е изгубил правото на собственост върху внесеното имущество и не е материално-правно легитимиран да претендира обезщетение за внесения като апортна вноска имот.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е от значение за изхода на конкретното дело и същият следва да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторът не формулира въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Навежда доводи за прилагане на чл.237 ал.2 ЗЗД от С. в противоречие с решение № 664/1992 г. на ВС. Само поради липсата на формулиран въпрос няма основание да се приеме, че са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.2 ГПК /така и т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОС на ГК и ТК на ВКС/. Следва да се посочи още, че позоваването на чл.237 ал.2 ЗЗД от С. в случая е обусловено от конкретно приета фактическа обстановка, различна от приетата в цитираното решение № 664/1992 г. Доводите на С. във връзка с чл.237 ал.2 ЗЗД са свързани с приетата фактическа обстановка, обусловила извод, че новият приобретател на имота не е всъпил в наемното правоотношение, тъй като Б.ата не е уведомена за промяната на собствеността, а за да придобие качеството на наемодател и правото да получава наемна цена, приобретателят трябва своевременно да съобщи на наемателя за станалата промяна в собствеността. Възраженияга на касатора в тази насока биха били относими при проверка за правилността и обостноваността на обжалваното решение по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Това е така, защото законодателят разграничава основанията по чл.280 и чл.281 ГПК и последователността за произнасяне по тях.
Няма основание за наличие хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която поддържа касаторът. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. За наличие хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът визира отговорите на два въпроса, по които нямало изградена единна съдебна практика – съдбата на наемния договор при промяна собствеността на отдадения под наем имот и наличието на обогатяване при плащане на ненадлежен кредитор. Отговорите и на двата въпроса са обусловени от конкретно приета фактическа обстановка във всеки конкретен случай, каквато е и съдебната практика по приложимите в случая разпоредби на чл.237, чл.65 и чл.59 ал.1 ЗЗД.
С оглед на изложеното съдът счита, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ВКС и няма основание да се допусне касационно обжалване на решението на С..
Съдът присъжда разноски на ответната страна – „У. Б.” АД, платими от „ЖМБ-1” АД в размер на 2610 лв. на основание чл.78 ал.8 ГПК – юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 35/ 20.01.2010 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. № 1601/2009 г.
ОСЪЖДА „ЖМБ-1” АД, гр. София, бул. „Ц. шосе” № 105 да заплати на „У. Б.” АД, гр. София, пл. „С. Н.” № 7 сумата 2610 /две хиляди и шестстотин и десет/ лв. разноски по делото за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.