О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№3
София, 05.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.12.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 691 /2015 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 289 от 30.10.2014 год., по в.т.д.№ 376/2014 год., в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 264 от 14.03.2014 год., по т.д.№ 2385/2013 год. за отхвърляне на предявения от „В.”О. срещу касатора, като ответник, иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 12 576.63 лв. до сумата 12 948.48 лв., претендирана като обезщетение за забава върху главницата от 40 609 лв., за периода 18.08.2010 год. – 07.03.2013 год., както и в частта, с която са потвърдени горепосоченото решение на първостепенния съд и допълнително решение № 441/30.04.2014 год., по същото т.д. в тяхната осъдителна част.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК достъпът до касационно обжалване е обоснован с предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Позовавайки се отново на оплакването в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон, касаторът поддържа, че съждението на Варненския апелативен съд, според което процесният договор за присъединяване, в частта за задължението на потребителя да изгради електрическите присъединителни съоръжения, следва да се разглежда като договор за строителство/ изработка/ по възлагане на ответника – разпределително дружество, е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 7 от 04. 02. 2014 год., по т.д.№ 59/2013 год. на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на визирания селективен критерий. Алтернативно е изразил и несъгласие с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че правото на строеж относно процесния трафопост е било валидно учредено в полза на ответника – настоящ касатор, поради което при отсъствие на спор в тази насока, въведеното с отговора на исковата молба възражение за договорно неизпълнение от страна на „В.”О. е неоснователно и не може да породи освобождаване на [фирма] от отговорност за дължимата парична престация за цената на изградените за присъединяването съоръжения. Изложени са съображения, че силата на чл.63, ал.1 ЗС, в случая правото на строеж се е трансформирало в право на собственост върху изградения обект – трафопост, с титуляр ответното търговско дружество, поради което поетото от ищеца задължение за прехвърляне собствеността върху последния на суперфициаря с допълнителен договор е невъзможно. Затова в тази си част същото, като договорна клауза, не обвързва валидно страните. Невъзможността за изпълнение задължението на ищеца относно прехвърляне правото на собственост върху изградения обект на ответника, като суперфициар, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, не обхваща действителността на останалите договорни клаузи, вкл. постигнатата уговорка за изпълнение строителството на обекта от ищцовото търговско дружество и породените помежду им отношения следва да се счетат за подчинени на правилата на договора за изработка/ строителство/, с възложител ответника и възнаграждение, съобразено с обичайните пазарни цени, изчислени от независим оценител.
Като неоснователно е преценено и възражението за противоречие на сключеното между страните допълнително споразумение от 07. 04. 2008 год. към договор за присъединяване на обект на независим потребител към електроразпределителната мрежа № І-37/2005 г., с императивните разпоредби на закона. Съображенията на решаващия съд са, че макар и процесните отношения да са се уреждали от чл.20 от Наредба № 6/ 09. 06. 2004 год./ отм./, то изискванията на същата са спазени, доколкото с учреденото на ответника право на строеж и реализирането му от ищеца е прехвърлено и правото на собственост върху К.. Що се касае до въведеното от законодателя изискване на форма, то според Варненския апелативен съд, съответно приложение, в случая, намира разпоредбата на чл. 293, ал.3 ТЗ и действията на ответното АД, изразяващи се в подписване на допълнителното споразумение за уреждане финансовите взаимоотношения между страните по спора и във фактическото приемане и ползване на изградените от ищеца присъединителни съображения са достатъчни, за да се отрече същият да е оспорил валидното придобиване на правата върху същите тези съоръжения.
Като допълнителен аргумент за основателност на претендираното обезщетение за забава решаващият състав на въззивния съд е посочил валидно сключеното между страните допълнително споразумение към договора за присъединяване, явяващо се и самостоятелно основание за установяване вземането на ищцовото търговско дружество в посочения в него размер. Поради това и обстоятелството, че ответникът ТД [фирма], не е престарил дължимата главница в указания от съконтрахентите срок е възприето за достатъчно, за наличие на предпоставките на чл.86, ал.1 ЗЗД, като конкретният размер на присъдените суми е съобразен с периода на длъжниковата забава и законната лихва за този период.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно. В случая касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, който включващ се в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск, да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, какъвто характер, според задължителните указания в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не притежава едно или друго съждение, в съобразителната част на постановения съдебен акт. Липсата на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК сама по себе си изключва достъпа до касационен контрол, без да се подлага на обсъждане допълнителната процесуална предпоставка – поддържаното от жалбоподателя селективно основание.
Нещо повече, дори да се приеме, че с оглед съдържанието на изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК такъв правен въпрос, макар и непрецизно формулиран, е поставен от касатора и доуточнен от състава на касационната инстанция в съответствие с правомощията и, разяснени с ТР № 1/20101 год. на ОСГТК на ВКС, същият се свежда до възможността договорът за присъединяване, в частта му досежно задължението на потребителя да изгради електрически присъединителни съоръжения, да притежава правната характеристика на договор за строителство/ изработка/, с възложител [фирма], то той не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради отсъствие на самостоятелно обуславящо значение за крайния правен резултат по делото. Предявеният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД е приет за основателен от въззивната инстанция не само поради осъществени от ищеца задължения по договор за изработка, на какъвто частично и в несъответствие с цитираната задължителна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, е приравнила договора за присъединяване към електроразпределителната мрежа, но и поради наличие на постигнато между страните допълнително споразумение към последния – самостоятелно основание за установяване на претендираното от присъединеното лице вземане срещу разпределителното предприятие в посочения в същото размер.
Що се касае до обосноваността на така изградените правни изводи, която всъщност касаторът оспорва, тя не подлежи на касационен контрол в производството по чл.288 ГПК, като ирелевантна за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 1800 лв., реално заплатено и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение по приложения договор за правна защита и съдействие № 264485/13.02.2015 год., сключен с адв.М.Ц.- АК- В..
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 289 от 30.10.2014 год., по в.т.д.№ 376/2014 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ТД [фирма], [населено място] да заплати на „В.”О., гр.В. сумата 1800 лв./ хиляда и осемстотин лева/ , деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: