О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
София, 06.01.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 824 по описа за 2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба от [фирма] чрез адвокат С. А. срещу решение № 164/28.06.2013 г. на Сливенски окръжен съд /С./, гражданско отделение по в.гр.д. № 259/2013 г. в отменително-уважителната му част.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор.
[фирма] не взима становище по касационната жалба.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Сливенски районен съд /СлРС/ е предявен установителен иск по чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК от [фирма] срещу [фирма] и [фирма] за дължимост от ответниците на ищеца при условие на солидарност на 9936.96 евро с лихви и разноски, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. СлРС е уважил иска за 2484.24 евро само срещу [фирма] и е отхвърлил иска за разликата до предявения размер срещу този ответник, а изцяло срещу [фирма]. По жалба на [фирма] срещу решението на СлРС в отхвърлителната му част, но само касателно [фирма], С. е отменил първоинстанционното отхвърлително решение в обжалваната му част и е уважил иска срещу [фирма] изцяло – за 9936.96 евро при допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението си с решение № 309/09.09.2013 г. С. е приел, че е сключен договор за лизинг от 10.07.2008 г. с лизингодател [фирма], лизингополучател [фирма] и [фирма], обезпечил пред лизингодателя задължението на лизингополучателя чрез поръчителство. Лизингополучателят е погасявал редовно месечните си вноски до м. декември 2009 г. Последно плащане е извършено на 09.04.2010 г., с което е погасил лизингови вноски с падеж от 08.01.2010 г. и 05.01.2010 г. С покана от 20.01.2011 г. лизингодателят е поканил лизингополучателя да погаси в срок до 01.02.2011 г. наличните си задължения по договора с отправено предизвестие, че при непогасяване на задълженията в дадения срок лизингодателят ще счита договора за прекратен без допълнително да се отправя предизвестие. Лизингополучателят е предложил на лизингодателя споразумение за прекратяване на договора, като бъде освободен от заплащане на останалите лизингови вноски срещу прехвърляне собствеността на платформа, монтирана от него върху лизинговата вещ /товарен автомобил/. Лизингодателят е уведомен, че в случай на несъгласие с това предложение лизингополучателят се позовава на т.20.3 от договора за лизинг и ще счита договора за прекратен, поради неплащане на три поредни вноски. Според С. уговорката в т.20.3 от договора е за прекратяване на договора без уведомление при неплащане от страна на лизингополучателя на три поредни лизингови вноски и на тази клауза според С. не би могъл да се позовава лизингополучателя, доколкото клаузата визира неизпълнение от негова страна. Според С. правото да развали договора е на изправната по договора страна срещу неизправната такава, поради което лизингополучателят [фирма] не би могъл да счита договора за развален на основание т.20.3 от договора. Според С. договорът е прекратен, считано от 02.02.2011 г., когато е изтекъл дадения от лизингодателя срок за заплащане на задълженията по него с отправената покана. Договорът е прекратен занапред, което обуславя дължимост на задълженията на неизправната страна до развалянето му. С. е посочил останалите неиздължени лизингови вноски, претендирани от ищеца от № 16 до № 23 включително, които според съда се дължат, като всички вноски са с падеж преди приетото прекратяване на договора на основание т.20.3 /02.02.2011 г./. Като допълнителен довод съдът се е позовал и на чл.236 ал.2 ЗЗД /арг. от чл.347 ал.2 ТЗ/, доколкото лизингополучателят продължил да ползва вещта до 14.04.2011 г. въпреки противопоставянето на наемодателя. По тези съображения С. след отмяна на решението на СлРС в отхвърлителната му част срещу [фирма] е постановил друго решение, уважаващо иска срещу [фирма] над сумата от 2484.24 евро до пълния му предявен размер от 9936.96 евро.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В настоящия случай касаторът формулира следните въпроси: 1. „Към кой момент и какъв е редът за прекратяване на процесния договор за лизинг при наличието на изрично постигнато в клаузите на същия общо съгласие на страните по него за преустановяване на облигационната връзка помежду им, когато са налице конкретно уговорените условия за това?” 2. „При какви условия и в какви граници подлежат на тълкуване по реда на чл. 20 от ЗЗД договорните клаузи, приети от съконтрахентите по взаимно тяхно съгласие, обективирано в сключения помежду им договор?” 3. „Допустимо ли е съдът да изключва приложението на договорна клауза, при настъпване на условията за нейното приложение и които тя предвижда, когато същата не противоречи на императивните норми на закона и на добрите нрави и между страните липса спор за прилагането й?” 4. „Допустимо ли е съдът да прави преценка за правото на всеки от съконтрахентите да се позовава на договорна клауза, съдържаща уговорено от страните прекратително условие за действието на лизинговия договор, изразяващо се в неплащането на три последователни лизингови вноски, изхождайки само от съображения за добросъвестност при изпълнение на задълженията по договора, когато самият договор не поставя такава зависимост и въпросът за добросъвестното поведение при изпълнение на задълженията по договора не е бил повдиган в хода на делото от никоя от страните и не е предмет на правния спор?”
Така формулираните въпроси са във връзка със спора, но изискват ново тълкуване с оглед неприета от С. фактическа обстановка и договорени права в процесния договор относно прекратяване на същия. Като решаващ съд С. е обсъдил събраните по делото доказателства и е изложил подробни съображения относно тълкуване на приложения договор , извършено при спазване разпоредбата на чл.20 ЗЗД. С поставените въпроси касаторът не визира нарушения при това тълкуване с оглед изискванията на закона /чл.20 ЗЗД/, а иска влагане в договорната клауза на съдържание което липсва и конкретно на договореното в чл.20.3 от договора относно възможност за прекратяване на договора при неплащане на три лизингови вноски. В този смисъл формулираните въпроси не са обуславящи изхода на спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК с оглед събраните по делото доказателства и извършеното им обсъждане и тълкуване от решаващия съд. Желанието на касатора за друг изход на спора не е основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Цитираната съдебна практика не обуславя допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК, тъй като касае обективно неидентични казуси, не се излагат съображения за наличие на хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на С. в обжалваната му отменително-уважителна част. Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски на ответната страна, тъй като не са поискани такива, нито са представени доказателства за направени разноски от тази страна пред ВКС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 164/28.06.2013 г. на Сливенски окръжен съд, гражданско отделение по в.гр.д. № 259/2013 г. /допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива му с решение № 309/09.09.2013 г. / в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.