О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
София, 06.01.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 294/2015 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 120 от 30.10.2014 г. по в т. д. № 146/2014 г. на Силистренски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Дуловски районен съд решение № 53 от 26.03.2014 г. по гр. д. № 217/2013 г., са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 14 520.92 лв., представляваща сбор от неплатена цена по сключени между страните договори за покупко-продажба на горива по фактура № 1513/31.08.2012 г. и фактура № 1608/30.09.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.02.2013 г. до окончателното й погасяване, както и вземане в размер на сумата 125.42 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от забавата до 21.02.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 131/2013г. на Дуловски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и поради необоснованост. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивната инстанция за дължимост на исковите суми, като твърди, че същият противоречи на събраните по делото доказателства. Счита, че решаващият състав неоснователно е пренебрегнал факта на издадени разходни касови ордери № 49 и № 72 към процесните две фактури, установяващи плащане на сумите по тях, както и че превратно е тълкувал заключението на изслушаната в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, приемайки, че неотразяването на плащането на закупените горива в счетоводството на дружеството-продавач означава, че същите не са заплатени.
Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с твърдението, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Фискалният касов бон представлява ли доказателство за плащане, ведно с разходен касов ордер и дали се явява годно доказателствено средство, ако не е отразен в счетоводството на кредитора”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 21.01.2015 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата, обаче, е процесуално допустима само в частта, касаеща иска за сумата 11 105 лв. по фактура № 1608 от 30.09.2012 г., тъй като същият е с цена над определения в чл. 280, ал. 2 ГПК (в редакцията към датата на подаване на касационната жалба) лимит за търговските дела – 10 000 лв. В останалата част, по отношение на иска с предмет вземане, произтичащио от договор за търговска продажба, обективиран във фактура № 1513 от 31.08.2012 г. и акцесорната претенция за мораторна лихва върху тази сума, жалбата е недопустима, тъй като искът е с цена 3 415.92 лв., т. е. под посочения в закона минимален размер.
По касационната жалба в допустимата й част:
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за сумата 11 105 лв. по фактура № 1608 от 30.09.2012 г., въззивният съд е приел за доказано съществуването на твърдяното от ищеца вземане, произтичащо от неизпълнение на задължението на ответника за плащане цената на доставено гориво по посочената фактура. Като неоснователно е преценено възражението на касатора за погасяване на това негово задължение предвид липсата на ангажирани годни доказателства. В тази насока решаващият състав е съобразил обстоятелството, че ответникът по иска не е представил описаните в отговора на исковата молба разходни касови ордери, както и че допуснатата по негово искане счетоводна експертиза не установява твърдението му за извършено плащане на процесната сума. С оглед развитата във възражението по чл. 414 ГПК защитна теза, като допълнителен аргумент в подкрепа на формирания извод за липса на плащане съдът е посочил, че в хипотезата, когато времето на предаване на стоката не съвпада с времето на плащане на цената (както е в случая) фискалният бон, сам по себе си, не е доказателство за плащане.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на качеството „обуславящ” за изхода на конкретното дело, по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, произтича от обстоятелството, че поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос съдържа твърдението на самия касатор за представени разходни касови ордери, което не съответства на данните по делото. Цитираните в отговора на исковата молба два разходни касови ордера изобщо не са приобщени към доказателствения материал, тъй като са унищожени (липсват) и именно поради това на съдебно-счетоводната експертиза е поставена задача да установи има ли отразяване на плащане по тях в счетоводството на двете страни, като такова е констатирано само при ответника, но не и при ищеца. Следователно, доколкото разходните касови ордери не са част от събраните доказателства, то и въпросът дали фискалният бон „ведно” с тях представлява годно доказателство се явява ирелевантен за изхода на правния спор и не може да обуслови допускането на касационния контрол. Отделно от това, следва да се отбележи, че такъв контрол не би могъл да бъде допуснат на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса за доказателствената стойност на разходния касов ордер и фискалния бон вече е налице задължителна съдебна практика – представеното от самия касатор решение № 81 от 31.05.2010 г. по т. д. № 675/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Съответствието на обжалваното решение с тази практика, обаче, не следва да се преценява, предвид неотносимостта на поставения въпрос към изхода на спора.
С оглед изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, поради липсата на искане от страна на ответника по касация, съдът не се произнася по отговорността за разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 120 от 30.10.2014 г. по в т. д. № 146/2014 г. на Силистренски окръжен съд в частта по отношение на иска за сумата 11 105 лв. по фактура № 1608 от 30.09.2012 г. и на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху тази сума за периода от забавата до 21.02.2013 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 120 от 30.10.2014 г. по в т. д. № 146/2014 г. на Силистренски окръжен съд в останалата му част.
В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, настоящото определение може да бъде обжалвано пред друг тричленен състав на ВКС, Търговска колегия в едноседмичен срок от връчване на препис на страните. В останалата му част – определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: