О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
С., 06.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение в закрито заседание в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова ч. гр. д. № 5231 по описа за 2016 год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. С. Т., чрез процесуалния представител адвокат М. Д., срещу определение № 5550 от 08.03.2016 г. по ч.в.гр. д. №12559/2015г. на Софийски градски съд. С него е оставена без уважение подадената частна жалба срещу определение от 03.07.2015 г. по гр.д. № 33618/2016 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по предявения от А. С. Т. против И. Б. Б. отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, с предмет 1/12 ид.ч. от собствеността на процесния имот.
Жалбоподателят поддържа недопустимост на обжалвания съдебен акт, като постановен от търговски, а не граждански състав на Софийски градски съд. Неправилността на обжалваното определение се обоснова с допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения, свързани с липсата на произнасяне по наведените с частната жалба оплаквания.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновават основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1-т. 3 ГПК. Частният жалбоподател поддържа произнасяне в противоречие със задължителната практика на ВКС /т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г.,ОСГК/ по въпроса: следва ли мотивите на въззивната инстанция да отразяват нейната решаваща, а не проверяваща дейност. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК се обосновава произнасяне в противоречие със съдебни актове, постановени в производства по чл.290 ГПК по въпросите: следва ли преценката за допустимост на предявения иск да се осъществи след указания по отстраняване на противоречиви твърдения в исковата молба /решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр.д. № 1260/2011 г., II г.о./; следва ли съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна /решение № 16 от 07.02.2014 г. по т.д. № 1187/2013 г., II т.о/; разполага ли въззивната инстанция с правомощието да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на чл.146 ГПК, при наведени във въззивната жалба възражения /решение № 40 от 15.09.2014 г. по т.д. № 1554/ 2013 г., II т.о/; основанието на предявен установителен иск за собственост, включва ли твърдения за придобиване собствеността от ищеца на конкретно правно основание /решение № 125 от 15.07.2013 г. по гр.д. № 14/2013 г., II г.о./; следва ли преценката за наличието на правен интерес при предявен отрицателен установителен иск за собственост да бъде осъществена, включително с оглед поддържаното от ответника, спрямо правата на ищеца /решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр.д. № 1260/2011 г., II г.о./. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпрос: формира ли сила на пресъдено нещо решението по отрицателен установителен иск за собственост, предявен за идеална част от правото на собственост по отношение на правата, надхвърлящи обема на исковата претенция.
Ответникът по частната жалба И. Б. Б. счита същата за неоснователна по съображения в писмено становище.
Частната касационна жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице и е процесуално допустима.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационната инстанция следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С определение от 03.07.2015 г. по гр.д. № 33618/2016 г. на Софийски районен съд, производството по предявеният отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК е прекратено поради липса на правен интерес. Предявеният отрицателен установителен иск е за правото на собственост върху 1/12 ид.ч. от недвижим имот. Ищецът е твърдял, че е собственик на 5/12 ид.ч. от него на деривативно придобивно основание – правни сделки, сключени с реституиран по реда на ЗСПЗЗ собственик. Ответникът е твърдял, че е собственик на целия имот на деривативно правно основание. Имотът е бил предмет на замяна по реда на ЗТПС, а праводателят му е станал собственик на основание съдебно решение по чл.19,ал.3 ЗЗД по гр.д.№4114/1957г. За да прекрати производството по делото, първоинстанционният съд е анализирал представените от ищеца доказателства и е приел, че правото му на собственост не е доказано. Въззивният съд е приел, че съгласно разясненията на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС ищецът следва да установи фактите, от които произтича правният му интерес. В случая липсва правен интерес от така заведения отрицателен установителен иск за ид.ч. от имота. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът притежава 5/12 ид.ч. от правото на собственост върху имота, а иска да се признае, че ответникът не е собственик на 1/12 ид.ч. от имота. Дори да бъде уважен така предявеният иск, то съдебното решение няма да има за последица разрешаване със СПН на спора за твърдяното от ищеца право на собственост на 5/12 ид.ч. от имота. Между страните по делото не се твърди наличие на съсобственост, а ответникът се легитимира като собственик на целия имот.
Доводите на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното определение са неоснователни. То е постановено от надлежен съдебен състав на въззивния съд, без значение дали последният разглежда преимуществено търговски или граждански дела.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение. Поставените процесуални въпроси относно правомощията на въззивната инстанция по отстраняване нередовности на исковата молба, съдействие на страните по изясняване на делото от фактическа страна и отстраняване на допуснатите от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по чл.146 ГПК са неотносими. Това е така, защото производството е било прекратено поради недопустимост на предявения иск,поради липса на правен интерес, а не поради неотстранена нередовност на искова молба. Въззивното производството в случая е по чл.274, ал. 2 ГПК, а не по реда на чл. 258 и сл. ГПК. При частните производства, въззивният съд не дължи отстраняване на допуснатите процесуални нарушения, свързани с доклада по делото, тъй като не разглежда по същество правния спор. Останалите въпроси също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на определението. Изводите на въззивния съд за липса на правен интерес от водене на така предявения отрицателен установителен иск за ид.ч. от недвижимия имот са в съответствие с ТР№8/2013г. по тълк.д.№8/2012г., ОСГТК, ВКС. С него се приема, че ищецът има правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост, когато притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Основният извод в разглеждания случай е, че липсва правен интерес от така въведения с отрицателен установителен иск спор за 1/12 ид.ч. от имота след като ищецът твърди собственост само на 5/12 ид.ч., без да твърди наличие на съсобственост с ответника, респ. конкуренция на права за една и съща идеална част, или че ответникът претендира по-голяма идеална част от реално притежаваната от него в съсобствената вещ. Ищецът не би могъл да получи защита на претендираните от него 5/12 ид.ч., щом отрече правата на ответника в обем от 1/12 ид.ч. Въпросът за пределите на силата на силата на пресъдено нещо е разрешен с формираната задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3. ГПК. Сила на пресъдено нещо се формира в рамките на заявената искова претенция по отношение на спорното право, индивидуализирано посредством основанието и петитума на исковата молба /Решение № 43 от 14.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6421/2013 г., II г. о., ГК, и др./.
При този изход на настоящото производство в полза на ответната страна следва да се присъдят поисканите разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева, съобразно приложения договор за правна помощ от 11.10.2016г.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 5550 от 08.03.2016 г. по ч.в.гр. д. №12559/2015г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА А. С. Т., [населено място], да заплати на И. Б. Б. сумата от 350 /триста и петдесет/ лева – разноски за настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: