6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
гр.София, 13.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 11.12.19 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3522/19 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. А. и Я. А. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №867/18 г. и по допускане на обжалването. Въззивното решение се обжалва в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу Агенция „Пътна инфраструктура” искове по чл.49 ЗЗД, за обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищците със смъртта на техния син В. А. при настъпило поради съществени неравности на пътя ПТП, за разликата над присъдените им по 24 000 лв. до претендираните от всеки ищец 250 000 лв.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроси от предмета на спора – относно критериите, въз основа на които следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди, за да съответства на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и за определяне на приноса на пострадалия, като предпоставка за намаляване на обезщетението по чл.51, ал.2 ЗЗД. Намират, че по първия от въпросите въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – ППВС №4/68 г. Касационно обжалване на въззивното решение според касаторите следва да се допусне и по двата въпроса на осн. чл.280, ал.1,т.3 ГПК, поради уникалността на казуса и за да се уеднакви практиката с оглед точното прилагане на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД – за да не стигат различните съдилища до различни изводи, което ще доведе и до развитие на правото. За допускане на обжалването касаторите се позовават и на чл.5 ГПК, като намират, че в нарушение на принципа за законност в сходни случаи се присъждат обезщетения по чл.52 ЗЗД с големи разлики в размера. Намират също с аргументи, почерпани от решение на КС по к.д.№4/2009 г., че поставените въпроси по приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД следва да се разгледат за създаване на казуална практика на ВКС, с оглед значимостта на случая.
По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките на чл.49 ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на ответника Агенция „Пътна инфраструктура” за понесените от ищците вреди. ПТП, при което е загинал синът на ищците, е настъпило на главен път, включен в републиканската пътна мрежа, управлявана от ответника. На него е възложено задължението да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските пътища – чл.19, ал.1,т.1 и чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/. Ответната агенция е възложител на работа по поддръжка на пътя, съгл. договор от 8.06.2006 г. за извършване на рехабилитация на пътя, с изпълнители Холдингово дружество „Пътища 1”АД и „Пътстрой Габрово” АД. Противоправното поведение на изпълнителите, на които е възложена работата се изразява в това, че пътно тяло при км.83 + 300, м. „Функата” не е направено по начин, по който да се преодолеят подлежащите геоложки структури, определени като неподходящи в констативен акт от 1.11.13 г. Не са извършени такива по вид и обем работи за укрепване на подлежащите и прилежащи земни структури, с които да се преодолее свличането на земните маси и образуването на неравности по пътното платно, най-изразени в лентата за движение в посока [населено място], по която е пътувал с управлявания от него лек автомобил „Тойота Корола” пострадалият син на ищците. Началото на посочения пътен участък по посока на движението на автомобила е сигнализирано със знак А4 „Място с концентрация на ПТП” и указателна табела за дължината на опасния участък – 1500 м. След това, в същата посока, е поставен пътен знак А26 „Забранено е движението със скорост над 60 км./ч.” и пътен знак А12 „Неравности по пътното платно”. Непосредствено преди района на свлачището, където неравностите на пътното платно са най-силно изразени, е поставен пътен знак А26 „Забранено движение със скорост над 50 км./ч.”
Процесното ПТП е настъпило на 3.09.14 г. , след навлизане на лекия автомобил в последния най-опасен участък със скорост 82-83 км./ч., вместо с максимално допустимата до 50 км./ч. Там лекият автомобил загубил своята устойчивост, навлязъл в лентата за насрещно движение и се ударил в насрещно движещия се товарен автомобил „Ивеко”. Загинали водачът / син на ищците/ и пътуващият с лекия автомобил пътник. Според заключението на автотехническата експертиза, ако водачът на автомобила се е движил с разрешената скорост до 50 км./ч., е могъл да преодолее неравностите, да стабилизира автомобила и да продължи движението в неговата посока и лента.
Неимуществените вреди за ищците, според въззивния съд са в причинна връзка както с действията на ответника, както възложител на работата при констатираните съществени неравности/ деформации/ на пътя, така и с поведението на починалия водач на лекия автомобил, който е допринесъл за вредоносния резултат в значителна степен, определена от въззивния съд на 80 % съпричиняване. Обезщетението за неимуществени вреди е определено на по 120 000 лв., за всеки ищец – родител на починалия водач, при отчитане на конкретните обстоятелства на случая, както е указано в ППВС №4/68 г. Такива в случая са младата и активна възраст на пострадалия /21 г./ близкородствената му връзка с ищците/техен единствен тогава син, живял в едно домакинство с тях, на когото ищците възлагали надежди и в чието бъдеще инвестирали/, тежките психически изживявания на двамата родители, обществено-икономическите условия в страната. Така определеното обезщетение е намалено на осн. чл.51, ал.2 ЗЗД, съответно на обективния принос на пострадалия за вредоносния резултат, изразен в посоченото по-горе процентно съотношение, и исковете са уважени за по 24 000 лв., присъдени на всеки от ищците, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 3.09.2014 г.
При данните по делото, въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по въпросите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на осн. чл.52 ЗЗД. В ППВС №4/68 г. е указано, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При причиняването на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
Конкретните обстоятелства на случая са установени по делото и обсъдени в мотивите на въззивното решение, в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС.
Не противоречат на практиката на ВКС и изводите на въззивния съд по приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. В ППВС№17/63 г. е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. От значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина.
Законодателят в чл.51, ал.2 ЗЗД е приел, че и при съпричиняването на вредоносния резултат с участието на самия увреден виновно действалото лице следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения. Касае се до определяне на размера на отговорността на виновния причинител на вредите, и то само за вредите, причинени на увредения. Не някаква вина на увредения за самоувреждането му е от значение в случая, а само вината на другото лице, причинител на вредите. Когато се определя отговорност за вреди, определя се такава само за причиняването на вреди на другите (чл. 45 ЗЗД). Самоувредилият се не отговаря пред себе си за вредите, които си е причинил. Поведението му е дотолкова от значение при прилагането на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото може да се направи разграничение по размер между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя, и вредите, причинени от увредения – ТР №88/62 г. ОСГК.
Въззивният съд е обосновал наличието на причинна връзка между поведението на водача на лекия автомобил и настъпилия вредоносен резултат и е определил степента на съпричиняването с оглед данните по делото.
Въззивното решение съответства по поставените от касатора правни въпроси на практиката на ВКС, поради което не се установява осн. за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Наличието на многобройна и последователна съдебна практика по въпросите на непозволеното увреждане/ вкл. по поставените от касатора въпроси и за сходни с процесния случаи на обезщетяване на вреди от смърт, причинена при ПТП/ изключва наличие на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г.. В този смисъл са и част от мотивите на цитираното от касатора решение по к.д. №4/09 г. на КС на РБ, а именно: „Така, макар че само тълкувателните решения според закона имат задължителен характер за съдебните и административните органи, при прилагане на тълкувания с тях нормативен акт трайната непротиворечива практика на съда по множество съдебни актове по конкретни дела, без да притежава задължителната сила на тълкувателните решения, формира убеждението у съдиите за дължимостта на съдържащото се в нея повтарящо се тълкувателно разрешение. Затова при повтаряне на едно и също тълкуване на прилагания закон не се налага издаване на тълкувателно решение.
В този контекст следва да се разбира разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която визира първия от критериите за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – въззивният съд да е решил съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, която се определя не само от тълкувателните му решения, но от неговото еднообразно правоприлагане по конкретни дела. Единната практика на ВКС в този смисъл е ориентирът, съобразно който ще се преценява правилността на обжалваното въззивно решение, и ако такава не съществува или тя е противоречива или погрешна, ВКС по повод на упражнявания от него касационен контрол е длъжен да реализира създаването и унифицирането на тази практика.”
По наведените с изложението доводи за неправилност на изводите на въззивния съд по съществото на спора и за неправилност на въззивното решение, като осн. по чл.281,т.3 ГПК, ВКС не се произнася в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. е прието, че осн. по чл.280, ал.1 и тези по чл.281,т.3 ГПК са различни и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №867/18 г. от 13.02.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: