ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 30
София, 16.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 722 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Окръжна прокуратура Х. чрез прокурор Н.В. срещу въззивното решение на Хасковския окръжен съд от 18.10.2016г. по в.гр.д. № 627/2016г.
Ответникът по касационната жалба Г. П. Ж. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Г.Г. е заел становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 18.10.2016г. Х. по въззивна жалба само на ответника е потвърдил решението на РС Харманли от 08.06.2016г. по гр.д. № 951/2015г., с което Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Г. П.Ж. 9000лв. /при претендирани 10000лв./ обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 13.06.2014г. до окончателното изплащане и разноски по делото.
Въззивният съд, споделяйки фактическите и правни изводи на първоинстанционния, е приел за установено, че с прокурорско постановление от 14.10.2013г. Ж. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.309 ал.1 НК – съставяне на неистински частен документ /договор за покупко-продажба на бетонобъркачка/, който употребил пред служители на Агенция „Митници“, за да докаже, че е закупил вещта, и за престъпление по чл.313 ал.1 НК – за потвърждаване неистина в писмена декларация за придобиване на собственост върху бетонобъркачката, като му е взета мярка за неотклонение „подписка“; с постановление от 07.11.2013г. Ж. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.316 вр. с чл.309 ал.1 НК – за това, че пред митнически служители се ползвал от посочения частен документ, за да докаже, че е закупил бетонобъркачката, като от него за самото съставяне не може да се търси отговорност, и по чл.313 ал.1 НК – за потвърждаване на неистина в писмена декларация за придобиване собственост върху вещта, и му е взета мярка за неотклонение „подписка“; с влязло в сила като необжалвано прокурорско постановление от 13.12.2013г. обвинението по чл.313 ал.1 НК е прекратено, а с влязло в сила на 13.06.2014г. решение по АНД №№ 231/2014г. на РС Свиленград ищецът е оправдан по обвинението по чл.316 във вр. с чл.309 ал.1 НК.
Взети са предвид показания на свидетели, имащи преки и непосредствени впечатления от здравословното и психическо състояние на ищеца, въз основа на които е прието за установено, че през периода, през който Ж. бил обвиняем, той се чувствал зле, наблюдавала се промяна в отношението на близки и познати спрямо него, обвинението се отразило на здравето и на психическото му състояние, променил се много като човек, отказвал да излиза на срещи с приятели, обтегнали се отношенията със съпругата му, на работа бил неспокоен, затворен, раздразнителен, често му се налагало да посещава лекари и започнал редовно да пие лекарства заради проблеми с кръвното налягане; тъй като живеели в малък град, за случилото се с ищеца бързо се разбрало, което се отразило на психическото му състояние, в заведение хората говорели, че ищецът е измамил клиент; по време на нощни дежурства свидетел засичал ищеца да отива да търси медицинска помощ, а в други случаи му отговарял по телефона, че се намирал на река М., за да гледа водата, търсел усамотение на работното си място и в домашна обстановка, започнал да пие, случаят се отразил и на работата на фирмата –транспортни фирми в града започнали да отбягват ищеца за обслужване на автомобилите им в сервиза му, в града започнало да се говори, че фирмата мами клиентите, поради което ищецът станал лесно раздразним.
При тези обстоятелства искът е оценен като доказан по основание – ищецът изпитвал неудобство, притеснения, срам от обвиненията, чувство на унижение по причина, че съзнавал, че не е извършил вменените му деяния, установено е влошаване на здравословното и психическото му състояние, нежелание да се среща и да контактува с приятели и познати, непълноценност да работи, явна и непредизвикана раздразнителност и др.негативи. Не е споделено възражението на ответника за несъбрани достатъчно доказателства за претърпени морални вреди, вкл. за здравословното състояние на ищеца.
При определяне размера на обезщетението за вредите е съобразено и че Ж. е бил с повдигнато обвинение около 9 месеца, търпял е негативите на наказателното производство около 2 години, който период е достатъчен, за да настъпят сериозни промени и в неговия социален и семеен живот, необходимостта през този период не по собствено желание да се явява пред разследващите органи, прокуратурата и съда, за да участва в извършването на различни процесуални действия.
В касационната жалба се сочи необсъждане от въззивния съд на възраженията, заявени във въззивната жалба, относно свидетелските показания, дадени от близки на ищеца – приятел, съдружник и негов работник, при което показанията следвало да се обсъждат с оглед на другите доказателства, които не установявали претърпени морални вреди; не била доказана причинната връзка между влошаването на здравословното и финансовото състояние на ищеца и воденото срещу него наказателно производство; при определяне размера на обезщетението съдът не се съобразил с индивидуалните характеристики на случая – наказателното производство приключило в рамките на 8 месеца от момента на ангажиране на наказателната отговорност до влизане в сила на оправдателния акт, обвинението било за леко престъпление и била взета най-леката мярка за неотклонение, обществено-икономическите условия; размерът на присъденото обезщетение бил прекомерен, доколкото случаят не се отличавал по сложност от обичайните. Иска се намаляване на размера на обезщетението.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на така постановеното решение не следва да бъде допускано.
Единственият поставен от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос е за прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, по който решението противоречало на ППВС № 4/1968г. и на ТР № 3/2005г. на ОСГК, съгласно които размерът се определял по справедливост с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Противно на твърдението на касатора, така поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие със сочената задължителна съдебна практика. Съдът е взел предвид всички установени по делото конкретни релевантни за случая обективни обстоятелства – продължителност на наказателното производство, характера, вида и тежестта на деянието, за което е вмененото обвинение, тежестта на наложената мярка за неотклонение, както и цялостното неблагоприятно въздействие на наказателното производство върху личността на ищеца, на физическото и емоционалното му състояние, на социалния му статус, на отношенията му в обществото, и е приел, че те обосновават наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди и пряката им причинна връзка с незаконното обвинение за две престъпления. Следва да се отбележи, че касаторът във въззивната си жалба не е релевирал възражение, касаещо преценката и кредитирането на показанията на разпитаните свидетели /заявено е било оплакване за необоснованост – че от събраните по делото доказателства, включително разпитите на тримата свидетели, не се доказали твърденията на ищеца за претърпени неимуществени вреди от незаконното обвинение/, при което и по силата на чл.269 ГПК въззивният съд е бил ограничен при произнасянето си само по посоченото в жалбата. При това положение и с оглед недопустимостта касационният съд служебно да преценява наличието на въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 ГПК /в редакцията преди последното изменение на разпоредбата/ /виж ТР № 1/2009г. на ОСГТК/, не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 900лв. изплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 22.12.2016г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Хасковския окръжен съд, първи въззивен граждански състав, № 422 от 18.11.2016г. по гр.д № 627/2016г.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РБ да заплати на Г. П. Ж. от [населено място] 900лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: