1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 30
гр. София, 20.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 2166 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
„Първа инвестиционна банка“ АД обжалва решение № 135 от 31.05.2019 г. по в.гр.д. 109/19 г., Апелативен съд – гр. Варна, с което е отменено решение № 898 от 21.11.2018 г. по т.д. 417/18 г. на Окръжен съд – гр. Варна и вместо него е признато за установено по иска на И. Р. И. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД, че ипотечното право на банката, произтичащо от учредена договорна ипотека върху апартамент № 4, с площ от 76,65 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10135.3506.1594.1.4.23, находящ се на първи надземен етаж в сграда [населено място],с.о. Пчелина, заедно с избено помещение № 4 и паркомясто № 3 с площ 19,27 кв.м. идеални части от подземен гараж с площ 305,80 кв.м, представляващ самостоятелен обект с идентификатор на същия адрес и е постановено заличаване на ипотеката, учредена с нотариален акт № 147 , том 5, регистрационен № 7786 /24.6.2015 г. по описа на Службата по вписванията.
Излага съображения, че решението е необосновано, защото съдът бил игнорирал факта, че именно плащането на кредитното задължение е основното за спора обстоятелство като липсата на погашения по дълга води до логичната липса на основание за заличаване на обезпечаваща го ипотека. Фактическият състав на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД не бил осъществен изцяло и поради това съдът направил необоснован извод. Нормата на чл. 75, ал.2 от ЗЗД изисквала добросъвестно изпълнение и получаване сумата от кредитора. Освен това банката не била се възползвала от сумата. Съдът не бил обсъдил подробно изложените аргументи, че след като средствата постъпват по сметка на продавача и към датата на постъпването им банката няма изискуемо вземане с настъпил падеж или изрично искане за предсрочно погасяване преди падежа, средствата по сметката са на негово разположение и разпореждане. Банката нямала законово или договорно основание да ограничава правото на разпореждане с авоарите по сметката. Неоснователно съдът бил приел, че „невъзможността на кредитора да усвои средствата по сметката не може да се вмени във вина на ипотекарния длъжник, тъй като същият не е знаел и не е могъл да знае, че на длъжника по договора за кредит ще му бъде разрешено от ответника да изтегли преведените суми. Дори да се приемело, че ищецът е целял погасяване на чуждо задължение чрез отпуснатия му кредит от „Алианц банк България“ АД, то това не било станало по надлежния ред.
Искът с правно основание чл. 179, ал. 1 от ЗЗД бил недопустим и съдът не бил обсъдил възраженията на банката в тази насока. Заличаването ставало само въз основа на съдебно решение. Следвало да има уважен иск относно съществуването на ипотеката, а не като предмет на такъв иск. Липсвали данни ипотеката да е недействителна. По делото не били събрани доказателства за факти, които могат да бъдат подведени под посочената норма. Същевременно ищецът не бил направил твърдение по чл. 75, ал. 2 от ЗЗД, което се приемал от съда. Моли да се отмени решението.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК сочи следните основания:
Сочи, че искът е недопустим и съответно решението е недопустимо, защото съгласно чл. 179, ал.1 от ЗЗД когато заличаването се иска не от кредитор, то може да се извърши само въз основа на влязло в сила съдебно решение. Това следвало да е решение, с което е установено, че задълженията по ипотеката са погасени или че ипотечното право не съществува. Следователно заличаването на ипотеката е последица от уважаването на иска относно съществуването на ипотеката, а не като предмет на такъв иск.
Сочи също така, че решението е очевидно неправилно.
1. Следва ли съдът когато обсъжда събраните по делото гласни и писмени доказателства, мотивирайки извода си за наличието на предпоставките по чл. 75, ал. 2 от ЗЗД да посочи защо извежда определен извод от възприетата от него релевантна за спора фактическа обстановка, да аргументира, мотивира и съпостави изводите си с доводите и възраженията на двете страни в спора, а не само на тази страна, чийто доводи уважава.
2. Дали плащането, извършено от ипотекарен приобретател по банкова сметка с титуляр главния длъжник по изпълнението има погасителен ефект спрямо кредитора, ако кредиторът – обслужващата го банка :
– Не е уведомен за постъпили средства по разплащателна сметка на клиента
– Не разполага с възможност да усвои средствата от сметката поради ненастъпил падеж /изискуемост/ на вземането
– Не е сезиран с искане за доброволно предсрочно погасяване на дълга преди договорените падежни дати за погасяване
3. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД при ясно определени и регламентирани между страните в договора за банков кредит: падеж на вземането, условия за предсрочно погасяване, условия за заличаване на учредената ипотека
4. Съставлява ли поетият от ипотекарния кредитор писмен ангажимент за заличаване на ипотека при погасяване на дълг, поет към длъжника по заемното правоотношение, овластяване по смисъла на чл. 75 , ал.2 от ЗЗД ?
Моли да се допусне до касационно обжалване съдебното решение.
Ответникът И. Р. И. оспорва касационната жалба. По отношение искането за допускане на решението до касационно обжалване счита, че не е недопустимо съдебното решение, искът също бил допустим. Именно предявеният иск бил предпоставка на заличаването на ипотеката. Налице било съответствие със съдебната практика на посоченото решение. Липсвала квалификация на допълнителното основание за допускане на решението на касационно обжалване. По отношение на първия въпрос – не бил изпълнен общият критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, както и по втория правен въпрос. Третият въпрос бил формулиран казуистично, а не като правен въпрос и отговорът бил в зависимост от конкретните обстоятлества по делото. По отношение на четвъртия въпрос, също намира, че е казуистичен , изисква конкретна преценка на доказателствата. Освен това въпросът бил некоректно зададен. Счита, че съдът е направил извод по чл. 75, ал.2 от ЗЗДА, а не поради овластяване на лицето. Сочените от касатора решения не били свързани с поставени от касатора въпроси и били постановени при различна фактическа обстановка. Моли да не се допуска до касационно обжалване решението. На 25.11.2019 г. е постъпила молба, с която представля доказателства за осъществена правна помощ, както и договор , съдържащ и разписка за заплатено адвокатско възнаграждение. Претендира разноски в случай, че съдът не допусне касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид доводите, посочени от страните и за да се произнесе взе предвид следното:
Съобщение с препис от решението е връчен на касатора „Първа инвестиционна банка“ АД на 07.06.2019 г. Касационната жалба е подадена на 05.7.2019 г. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК.
С обжалваното съдебно решение Апелативен съд гр. Варна е отменил по въззивна жалба на И. Р. И. решение № 898 от 21.11.2018 г. по т.д. 417/18 г. на Окръжен съд – гр. Варна и вместо него е признал за установено по иска на И. Р. И. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК и чл. 179, ал.1 от ЗЗД , че ипотечното право на банката, произтичащо от учредена договорна ипотека върху апартамент № 4, с площ от 76,65 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10135.3506.1594.1.4.23, находящ се на първи надземен етаж в сграда [населено място],с.о. Пчелина, заедно с избено помещение № 4 и паркомясто № 3 с площ 19,27 кв.м. идеални части от подземен гараж с площ 305,80 кв.м, представляващ самостоятелен обект с идентификатор на същия адрес и е постановено заличаване на ипотеката, учредена с нотариален акт № 147 , том 5, регистрационен № 7786 /24.6.2015 г. по описа на Службата по вписванията.
Въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 124 от ГПК, предявен от И. И. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД е допустим като с оглед изложените обстоятелства е формулирано и искането да се установи погасяване на ипотечното право и заличаване на ипотеката на основание така постановеното съдебно решение. Прието е, че между „Първа инвестиционна банка“ АД и „ЖСК Пчелина“ ЕООД е сключен договор за банков кредит за довършителни работи в сградата. Учредена е договорна ипотека върху имотите, както и върху други обекти в същата сграда. Учреден е и договор за финансови обезпечения със залог върху вземанията на „ЖСК Пчелина“ ЕООД върху всички налични по банковите сметки в банката. Съгласно договора за кредит, банката е заявила съгласие за частично заличаване на учредената в негова полза ипотека при продажба на ипотекираните имот и погасяване на задължения по главницата в размер на минимум 800 лв.на кв.м. застроена площ на жилищата и минимум 6000 лв за всяко от паркоместата. След сключване на предварителния договор с ответника е издал удостоверение, в което е изразил готовност да даде съгласие за заличаване на учредената в негова полза ипотека върху имотите, при конкретно посочени условия, минимално погасяване на главницата по договора за банков кредит в размер на 76 312 лв за апартамента и за паркомястото 6 000 лв. Сключил е договор за банков кредит с “Алианц банк България“ АД, по който бил договорен кредит в размер на 82 000 лв с цел закупуване на имотите. Усвояването на този кредит било представянето на писмо за размера на средствата за пълното погасяване и закриване на задължението и поет ангажимент за заличаване на ипотеката върху имотите. И. И. е сключил договора за продажба с „ЖСК Пчелина“ ЕООД с цена на имотите 82 000 лв. След това е учредил втора по ред ипотека на „Алианц банк България“ АД за обезпечение на вземането й. На 23.10.2015 г. е превел по сметка на продавача „ЖСК Пчелина“ ЕООД при „ПИБ“ АД сумата от 82 000 лв. Прието е от заключението на вещото лице, че средствата по отпуснатия банков кредит на „ЖСК Пчелина“ ЕООД са се отчитали по разплащателна сметка при банката, по която не е имало просрочени задължения, падежирали вноски по главница, лихви, такси. Постъпили именно по тази сметка са 93 980,87 лв , включително 82 000 лв от И. И. с посочено основание ППНИ ап. 4, ПМС СО Пчелина , и други. Вещото лице посочва, че от С. П. (упълномощен от „ЖСК Пчелина“ ООД) са изтеглени 69 200 лв с нареждане разписка, а 13 900 лв са изтеглени на ПОС терминал. Предвид разкритите отношения въззивният съд е направил извод, че изпълнението на задължението не е направено на кредитора. Но са налице предпоставките на чл. 75, ал.2 от ЗЗД и с оглед издаденото удостоверение за банката, по което са изпълнени условията, и заплащането на сумата по сметка в банката. Прието е, че купувачът на имотите е бил добросъвестен и не би могъл да знае, че сумата не би могла да погаси задължението на неговия договорител-продавач към банката му кредитор. Изпълнението било осъществено по начин, прието от страните по договора. Разплащателната сметка е съществувала и ищецът е бил със съзнание, че извършвайки превода на сумата, посочена в издаденото то банката удостоверение, банката е могла да се удовлетвори. Това е обусловило извод, че е погасено задължението към банката със заплащането стойността на имота, за която банката е дала съгласие и при липса на задължение следва да се приеме, че не съществува и обезпечението – учредената ипотека. Предвид това е уважил иска с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и на това основание е уважил ии искът за заличаване на ипотеката с правно основание чл. 179, ал. 1 от ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК Върховният касационен съд на Р България може да допусне въззивното решение до касационно обжалване когато може да се направи извод, че има вероятност решението да е нищожно или недопустимо. А също така ако касаторът се е позовал на основание за очевидна неправилност. Другите, предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК са: касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. Въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед тези разяснения в конкретния случай формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси следва да се преценят дали отговарят на посочените предпоставки.
По отношение сочената недопустимост на съдебното решение като основание за допускане на решението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 , пр. 2 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че предпоставката, предвидена в закона на соченото основание е касационният съд да установи вероятност съдебното решение да е недопустимо. В настоящия случай не се установява такава недопустимост. Недопустимостта на съдебното решение има вероятност да се установи, ако решението не отговаря на изискванията делото да се реши по същество, така както е разяснено в ППВС 1/85 г. когато липсва право на иск или не е надлежно упражнено. Освен това съдът да е разгледал иск, който не е предявен като е възприел различно от предявеното основание.
В случая искът е допустим. Налице е интерес от установяване несъществуването на ипотечно право за банката спрямо ищеца, доколкото ищецът е станал собственик на недвижимия имот. След като е предявен иск за установяване несъществуването на ипотечно право, то е налице и интерес от предявяване на иска с правно основание чл. 179 ал. 1 от ЗЗД, за заличаване на ипотеката именно на основание решението за установяване, че правото на банката не съществува спрямо ищеца относно посочените недвижими имоти. В този смисъл доводите на касационния жалбоподател са неоснователни. Относно правния интерес от предявяването на иска по чл.124 ал.1 от ГПК, вр. чл.179 от ЗЗД е налице задължителна практика, обективирана в решение № 431 от 08.11.0211 г. по гр.д. 1759/10 г., IV ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, с което е прието, че във всички случаи, когато кредиторът отказва да даде съгласие за заличаване на ипотеката, въпреки че обезпеченото с нея задължение е изпълнено, може да бъде предявен отрицателен установителен иск, че ипотеката е погасена и в този случай заличаването на вписването става въз основа на влязлото в сила съдебно решение, с което се постановява това заличаване, която настоящият състав на ВКС изцяло споделя. В решение № 153/29.12.2016г. по т.д. № 896/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, се приема, че правният интерес на собственика на имота, ипотекиран като обезпечение на чуждо задължение, да установи по исков реда, че задължението на длъжника не съществува, произтича от изричната норма на чл. 151 от ЗЗД, предвиждаща правото на собственика на имота, ипотекиран като обезпечение на чуждо задължение, да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага длъжникът. С оглед на това е прието, че установителният иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК, вр. чл.179 от ЗЗД, предявен от собственика на ипотекирания имот, е допустим. В трайната непротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение № 942 от 30.12.2014 г. по ч. т. д. № 2164/2014г., на ВКС, ТК, I т. о., определение №840 от 29.11.2010г. по ч.т.д.№ 722/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., последователно се приема, че при спор относно съществуването на вземането, обезпечено с ипотеката, лицето, претендиращо самостоятелни права върху ипотекирания имот има правен интерес от предявяването на иска по чл.179 ал.1 от ЗЗД. Ето защо в случая настоящият съдебен състав не намира да е налице вероятност обжалваното съдебно решение да е недопустимо поради липса на основание за това. Съдът е разгледал точно фактите, надлежно е упражнено правото на иска и наличие на правен интерес от търсената защита. По тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението поради основанието по чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК.
По отношение соченото основание по чл. 280, ал.2 , пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност, посочено изрично от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК като основание за допускане на решението до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав не намира, че се е осъществило с постановеното съдебно решение. В постоянната практика на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК не е идентично с основанието по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение, поради допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон. За да е налице очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съдебен акт следва да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото в случая не е налице. Трябва да е налице необсъждане или фрагментирано обсъждане на доказателствата или логическа несвързаност на решението. Може да е налице прилагане на несъществуваща правна норма или такова нарушение на принципи и правила, които да обуславят извод за такава очевидна неправилност. В случая постановеното решение на Апелативен съд – гр. Варна не може да обуслови извод за очевидна неправилност на съдебното решение.
По отношение на предпоставките по чл. 280, ал.1 от ГПК, посочена в правния въпрос 1, формулиран от касатора, настоящият съдебен състав намира, че така посоченото основание не е налице. Действително съгласно чл. 236 от ГПК, така както е разяснен в задължителната и в константната практики на Върховния касационен съд, изразена в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от Тълкувателно решение 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и константната практика на Върховния касационен съд, изразена в решение № 192 от 29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г., I ТО на ВКС, съгласно които “непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК“. Това е сторено и в конкретния случай. Ясни са мотивите, последователно обсъдени са в тяхната хронология и взаимна връзка, направени са логическите връзки между всички осъществили се факти, като е дадено заключение с оглед действието на чл. 75 от ЗЗД. В този смисъл не е налице осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по посочения въпрос. Поради това, че не се установява наличието на разрешаване на така посочения правен въпрос, то не е налице предпоствака за допускане на касационно обжалване.
По отношение на въпрос 2. Терминът, използван във въпроса, „ипотекарен проибретател“ следва да разкрие фигурата на лице, закупило недвижим имот от лице, което в правоотношение с кредитор има положението на ипотекарен длъжник. Но конкретно зададения въпрос е свързан с фактите, които се сочат от касатора. Правният въпрос, който може да е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване следва да е формулиран и посочен от касатора и да е включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил волята на съда за изхода на делото. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/2009 г. материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното дело, но не и за възприемане на конкретните факти по делото. Така както е поставен въпрос 2 от касатора е свързан с конкретна фактическа обстановка, а не представлява разрешен от въззивния съд въпрос. Поради това не представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. При липса на общо основание за допускане на решението до касационно обжалване не следва да обсъждат допълнителните основания за допускане на решението до касационно обжалване.
По отношение на поставения въпрос 3 относно приложението на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД въззивният съд е приел, че по силата на договора между банката и длъжника „ЖСК Пчелина“ ООД, кредиторът е дал съгласие жилищата и други обекти, предмет на договора за ипотека, да се продават при цена не по-ниска от посочената, в случая 82 000 лв общо за жилище и паркомясто. В случая е извършена именно такава продажба на цена, която е приета от банката. Прието е от съда, че е извършено плащане по сметка, по която се отчита кредитът, уговорена между продавача като кредитополучател и банката. Но сумата от тази сметка е усвоена според посоченото от съда на основание заключението на вещото лице е осъществено не от банката, а от кредитополучателя (продавач на ищеца). При така установените факти и с оглед изрично издаденото от банката удостоверение, въззивният съд е приел, че купувачът И. Р. И. е изплатил цената на жилището, която е равна на стойността, изискуема съгласно уговореното между длъжника и банката като условие за погасяване на кредита на продавача към банката и заличаване на ипотеката относно конкретния имот. По този начин съдът е приел, че е погасено задължението по отношение на този имот към банката. Въззивният съд е приложил нормата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД и е приел според действителния й смисъл, че е налице плащането по разплащателна сметка с титуляр длъжник на банката е овластено от кредитора лице да получи това плащане, тъй като условията са приети и одобрени от кредитора и е организирал приемане на изпълнение. Прието е, че плащането по изрично посочената сметка, по която се погасява кредита освобождава, от задължение и съответно поради липса на задължение и обезпечението, учредено за конкретния имот длъжника. Налице е погасителен ефект при такова плащане и съдът не се е отклонил от константната практика на Върховния касационен съд. Освен това е прието, че длъжникът е добросъвестен. Посочването изрично на сметка, по която да плати изключва знанието му, че банката не би могла да се удовлетвори, без да е настъпил падеж на задължението на кредитополучателя. Така даденото разрешение от въззивния съд съответства на правилото, изведено в практиката на ВКС с решение № 114 от 17.1.2010 г. по т.д. 839/10 г., ВКС, 1 ТО, съгласно което “По силата на чл.75, ал.2 ЗЗД длъжникът се освобождава от задължението, ако добросъвестно е изпълнил към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението. Длъжникът следва да е със съзнание, че изпълнява на кредитора като е положил дължимата грижа и от всички факти по изпълнението може да се направи извод, че подвеждането му е резултат на обективни условия…. Специфичните правила за изпълнение по чл.75 ЗЗД предвиждат, че ако вземането не е получено лично от кредитора, но същият го е потвърдил, възползвал се е от него, изпълнението е отишло в негова полза или че за него възниква право на иск срещу лицето, получило изпълнението, то изпълнението има погасителен ефект.“ Изложената теза от касатора са липса на падеж на задължението на кредитополучателя към момента на плащането не може да се свърже с погасителния ефект. Отношенията между банката и кредитополучателя и усвояване на сумите от продажбата на имоти от банката не са свързани с добросъвестността на купувача. Купувачът е платил като с оглед ипотеката на недвижимия имот е платил по указаната му сметка. Относно обстоятелството как се усвояват сумите от тази сметка не е бил в известност. Така приетите факти от въззивния съд не може да се свържат с разрешаване на поставения въпрос в отклонение от практиката на Върховния касационен съд. Липсва посочена практика на Върховния касационен съд, която да обуслови извод за наличие на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По отношение на поставения въпрос 4 следва да се има предвид, както вече бе посочено, че въззивният съд не е приел наличието на овластяване по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Въззивният съд подробно е разгледал предпоставките по чл. 75, ал. 2 от ЗЗД и след конкретна преценка на фактите е направил заключение, че е налице погасителен ефект на задължението относно дълга, който е обезпечен с ипотека, което означава, че за този недвижим имот ипотеката не би следвало да има правно действие, защото със стойността на имота е погасен дългът, обезпечен с ипотека и е уважил отрицателният установителен иск. Въззивният съд е приел добросъвестност на приобритателя на недвижимия имот – ищецът по делото, плащане по указаната му сметка, липса на знание, че банката не може да усвои сумата от тази сметка, както и изпълнение изискванията на банката и съобразно съгласието на банката, че задължението към нея ще се погаси в този размер, посочен в удостоверението. Поради това е направил извод, че е налице погасяване на задължението по договора за кредит в размер, равен на продажната стойност на апартамента и паркомястото и поради това изпълнение следва да се заличи ипотеката частично за този имот. В този смисъл въззивният съд не е посочил, че удостоверението, издадено от банката съставлява овластяване по смисъла на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД, а е разгледал в съвкупност всички обстоятелства за да направи извод, че ищецът, изпълнявайки по посочената сметка с титуляр продавачът по сделката, открита при банката – кредитодател, е изпълнил точно към лице, което според обстоятелствата се явява овластено да получи плащане. В този смисъл въззивният съд не е дал отговор на въпроса, че писменият ангажимент за погасяване на ипотеката, сам по себе си, не е овластяване по смисъла на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД. Ето защо посоченият въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд. При отсъствие на общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, още повече, че не е посочено и допълнително основание по чл. 280, ал.1 , т. 1-3 от ГПК.
При този изход на спора ще следва да се произнесе по разноските. Ответникът за първи път е формулирал искане за присъждане на разноски с молба, подадена до ВКС на 25.11.2019 г., след насроченото закрито съдебно заседание, по което е извършено произнасянето на съда по реда на чл. 288 от ГПК. Действително преди постановяване на определение по чл. 288 от ГПК, но искането не е направено своевременно. Нормата на чл. 80 от ГПК изисква в срока за отговор на процесуалното действие да се представи и списък с разноски. Това не е сторено в случая с отговора по чл. 287, ал. 1 от ГПК и не следва да се присъждат направените от него разноски, за които след е направено искане и са представени доказателства.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 135 от 31.05.2019 г. по т.д. 109/19 г. Апелативен съд – В..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И. Р. И. за присъждане на разноски за настоящето производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: