О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
София, 21.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.10.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1185 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Х. И. С. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 833 от 19.05.2011 год., по т.д.№ 880/2010 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 1686 от 15. 04.2010 год., по гр.д.№ 1327/2007 год. за прогласяване нищожността на договор за ипотека, сключен с нот.акт № 200, т.І, рег. № 2536, н.д.№ 176 от 23.05.2006 год. на нотариус М. П., вписана в службата по вписванията вх.№ 29423, акт № 96, том ХХІІ,дело № 18094 от 23.05.2006 год., учредена върху недвижим имот, представляващ двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 115.40 кв.м., заедно с 72.61% ид.ч. от мястото, в което е построена сградата, съставляващо УПИ ХХІХ-561, кв.82 по плана на [населено място], местност „О. купел”, целият с площ 697 кв.м., при конкретно посочените съседи, по предявения от М. П. и Б. А. срещу [фирма] и касатора, като ответник, иск по чл.170, във вр. с чл.167, ал.3 ЗЗД, като на осн. чл.115, ал.2 ЗС на ищците е даден 6-месечен срок за отбелязване на постановеното въззивно решение в регистъра по вписванията, считано от датата на влизането му в сила.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок е обоснован с липсата на активна легитимация на ищците, поради което се иска обезсилването му и прекратяване на производството по делото. Алтернативно поддържаното касационно основание по т.3 на чл.281 ГПК е за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, позовавайки се отново на съдържащите се в обстоятелствената част на касационната жалба оплаквания, касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по отношение на значимия за изхода на делото въпрос на материалното право – „Валиден ли е договорът за ипотека на конкретен недвижим имот, сключен от несобственик”.
Като израз на визираното противоречие са посочени: решение на Първомайския районен съд № 67/2009 год., по гр.д.№ 217/2008 год. ; решение № 83 от 15.10.2010 год., по гр.д.№ 131/2010 год. на Бургаския апелативен съд, както и определение на Софийски окръжен съд по ч.гр. д.№ 46/2008 год..
Същевременно, според касатора, касационният контрол следва да бъде допуснат и по отношение на обусловилия изхода на делото въпрос на материалното право, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: „ Пропускането на срока за вписване на решение по чл.108 ЗС и липсата на официално удостоверение за вписване на исковата молба, водят ли до недействителност на договора за ипотека, на осн. чл.170 ЗЗД?”.
Ответниците по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК са възразили както срещу наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване, така и срещу основателността на визираните касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че активната материалноправна и процесуалноправна легитимация на ищците по настоящето дело се обуславя от принадлежността на вещното право на собственост върху процесния недвижим имот, върху който тежи наложената ипотека, като с оглед възникналия между страните правен спор относно действителността на същата при пропускане на срока за вписване на решението по чл.108 ЗС и липсата на официално удостоверяване на вписването на исковата молба по този иск е изложил съображения, че доколкото праводателя на ответницата-първоначалният купувач [фирма] е закупил имота от несобственик – Държавата, представлявана от Областния управител на Област София, то той не е придобил собствеността върху него и обстоятелството, че исковата молба на наследниците на първоначалния собственик А. А., на който по силата на чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ собствеността върху този имот е била възстановена от 1997 год., основана на чл.108 ЗС е била вписана към датата на така осъществената продажба – 15. 07. 2003 год., сочи, че тя е била произвела своето оповестително действие към същия този момент.
Следователно фактът, че към датата на извършване повторната продажба на имота от първоначалния купувач -ЮЛ на ответницата С., делото по иска на настоящите ищци с правно основание чл.108 ЗС е било висящо, вкл. и към датата на учредяване на процесната ипотека, е достатъчен, за да обоснове правен извод, че публичното оповестяване на спора за собствеността на процесния недвижим имот е било надлежно осъществено, поради което пропуснатият срок за вписване на осъдителното решение по предявения ревандикационен иск, влязло в сила на 28.11.2006 год., според съжденията на въззивния съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, не би могло да отмени предупредителното за купувачите и всяко трето лице действие на вписаната искова молба.
Затова и пропускането на срока по чл.115, ал.2 ЗС не може да санира нито липсата на собственост върху ипотекирания имот, принадлежащ на ищците, нито може да отмени приложението на императивната разпоредба на чл.167, ал.3 ЗЗД, постановяваща, че ипотека може да се учреди само върху имоти, които при сключване на договора, принадлежат на лицето, което я учредява.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че формулираните от касатора материалноправни въпроси, като релевантни за крайния изход на делото, попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК- главна обща предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на първия от тях не е осъществено поддържаното от касатора селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Цитираните с касационната жалба съдебни актове са без изрично отбелязване, съобразно установения за това административен ред да са влезли в сила, поради което, по арг. от т.3 на ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, не могат да бъдат възприети за включващи се в съдебната практика на съдилищата, която обективно би могла да е източник на противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК . Приложената в тази вр. справка за свършените в ПРС дела не е надлежно заверена, поради което няма правната характеристака на писмено доказателства, удостоверяващо, че цитираното първоинстанционно решение влязло в сила.
Що се касае до определението на СОС, то съгласно посочената по- горе задължителна практика – ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, въобще не се сключва в практиката на съдилищата, която би могла да бъде преценявана с оглед визирания критерий за селекция.
Недоказано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържано по отношение на втория формулиран въпрос на материалното право.
Съгласно разясненията в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, соченото основание е налице тогава, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е предпоставено било от непълнота или неяснота на конкретна законова разпоредба, било от необходимост да бъде изоставена неправилна практика по приложението на закона, респ., правилна, но създадена при други обществено икономически отношения и правов порядък. В случая, както разпоредбата на чл.167, ал.3 ЗЗД, така и тези на чл.170 ЗС и на чл.115, ал.2 ЗС са ясни и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието им чрез корективно тълкуване, а по поставения от касатора въпрос на материалното право е налице и трайна непротиворечива съдебна практика на съдилищата, принципно изразена още с решение № 18 от 18-19.ХІ.1963 год., по гр.д.№ 19/63 год. на Пленума на ВС, която няма основание да бъде изоставена, за да бъде възприета различна и според която вписването има този ефект, че след извършването му всички правни сделки с имота не могат да се противопоставят на лицето, което го е извършило, като след изтичане на предвидения в чл.115, ал.2 ЗС 6-месечен срок, даден на ищеца да отбележи решението си, ако това не бъде направено, вписването губи действието си, но само за времето и сделки след тази дата и тя изключва въобще приложението му.
По отношение на въведения довод за недопустимост на обжалвания съдебен акт, настоящият съдебен състав намира, че той е неоснователно.
Вярно е, че, съгласно постановките в ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, независимо от поставения от касатора правен въпрос, като самата преценката за допустимост подлежи на осъществяване едва с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба, но в случая такава вероятност за недопустимо произнасяне от въззивния съд не е налице.
Освен, че липсата на материална легитимация на ищците по предявен установителен иск за нищожност на учредената договорна ипотека е въпрос, касаещ основателността на същия, а не неговата допустимост,то последователно в практиката си, включително създадена при новия процесуален ред, ВКС е застъпвал становището, че от естеството и предназначението на ипотека- законна или договорна/ чл.167, ал.3 ЗЗД/ следва, че тя може да бъде учредена само върху имот, принадлежащ на лицето, в чиято тежест се учредява. Затова, ако последната е учредена върху имот, който не принадлежи на лицето, в чиято тежест се учредява, респ. чийто дълг обезпечава,тя е недействителна, по арг. от чл.170 ЗЗД и за последното е налице правен интерес от предявяването на установителен иск за прогласяване нищожността и.
Израз на тази практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил са служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 419 от 07.04.2006 год., по гр.д.№ 3099/2004 год., на ІV-Б г.о. на ВКС; решение № 1029 от 14.07.1999 год., по гр.д.№ 337/99 год. на V-то г.о. на ВКС, както и постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 553 от 20. 12.2011 год., по гр.д.№ 1166/2011 год. на ІV-то г.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала заплащане на деловодните разноски, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, но по делото липсват доказателства за реално извършени такива в производството по чл.288 ГПК, поради което искането, макар и своевременно заявено следва да бъде оставено без уважение, като недоказано.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 833 от 19.05.2011 год., по т.д.№ 880/2010 год., по касационната жалба на Х. И. С. от [населено място] с вх.№ 7359/26.09.2011 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: