ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 30
София, 29.01. 2020г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3179 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. А. М. от [населено място], приподписана от адвокат И..Г., срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 13.V.2019г. по в.гр.д. № 270/2018г.
Ответникът по жалбата Б. Д. Б. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК е заел становище, че тя е нередовна поради приподписването й от адвокат Г., въпреки отказа му от представителството, и тъй като подписът и съдържанието на пълномощното не били нотариално заверени, липсвал печат на адвокатската колегия и подпис на упълномощения, то не било по образец на НБПП. Бланкетно се сочи и нередовност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Изложени са и съображения по съществото на спора.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Несъстоятелни са изложените от ответника по касационната жалба съображения за нейната нередовност. Към жалбата е приложено пълномощно за приподписването й от адвокат Г.. Отказ от представителство поради неплащане на адвокатско възнаграждение адвокат Г. е заявил в първоинстанционното производство. В закона не са предвидени изисквания за нотариална заверка на подписа и съдържанието на адвокатското пълномощно, за подписването му от упълномощения адвокат, за полагане на печат на адвокатската колегия, за съставянето му по образец на НБПП.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение П. е отменил решението на ОС Пловдив от 12.ІV.2018г. по гр.д. № 2046/2017г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Д. А..М. да заплати на Б. Д.Б. 277486.33 щ.д., представляващи неизплатената част от получените от М. в заем 308000 щ.д. по договор от 14.VІІІ.2008г., със срок за връщането им 14.VІІІ.2018г., и е отхвърлен предявеният иск за разликата до 308000 щ.д.
Въззивният съд е приел за установено сключването между страните на договор за заем за процесната сума и че тя е предадена и ответникът я е получил със задължение да я върне на ищеца до 14.VІІІ.2018г., за което е представена разписка /с нотариално заверени подписи на страните, положени върху договора и разписката/. Взето е предвид, че искът е предявен през 2017г. преди уговорения падеж с твърдение за предсрочна изискуемост на вземането поради неплатежоспособност на ответника. Прието е, че в хода на въззивното производство падежът е настъпил /на 14.VІІІ.2018г./, на което обстоятелство ищецът се е позовал и то следва да бъде прието за част от предмета на спора. С оглед на това е направен извод, че е безпредметно да се извършва проверка за наличие на предсрочна изискуемост, съобразявайки в тази насока ТР № 8/2017г. на ОСГТК, според което позоваването на предсрочна изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, съществуването на претендираното вземане се установява към приключване на съдебното дирене при съобразяване на настъпилите след предявяване на претенцията факти. Като очевидно неоснователно е оценено възражението за подписване на договора със симулативна цел, защото ответникът през 2008г. искал да закупи имот в София и с оглед на това искал да покаже, че разполага с налични парични средства. Не се твърди от него да има писмени доказателства за това, изходящи от Б. или удостоверяващи негови изявления пред държавен орган, правещи вероятно твърдението за привидност на съгласието. Уговореното еднократно обезщетение в размер на 100 щ.д. в случай на неплащане на сумата не е косвено доказателство за симулативност, такова не е и недекларирането от ищеца пред НАП на заема. Взети са предвид от въззивния съд и данните по делото, включително признание на ищеца, за частично плащане от ответника по заема.
С протоколни определения, постановени в откритото съдебно заседание на 22.ІV.2019г., въззивният съд е приел, че не е налице промяна на обстоятелствата, при които Б.Б. е освободен от внасяне на държавна такса по делото, и е останвил без уважение искането на ответника по въззивната жалба М. Б. да бъде задължен да внесе държавна такса за въззивното обжалване и за образуването на делото.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по два въпроса в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, а именно: 1. допустимо ли е изявление на ищеца, съдържащо признание за получаване на суми за погасяване на част от дълга, направено за първи път пред въззивния съд, без това плащане да е потвърдено от ответника и без по делото да са събирани доказателства за основанията, на които са платени сумите, да бъде прието от въззивния съд като основание за частично отхвърляне на претенцията, или съдът следва да укаже на ищеца да направи частичен отказ или оттегляне на иска, едва след това да се произнесе по него, и 2. длъжен ли е въззивният съд преди да продължи производството да задължи ищеца да внесе дължимите държавни такси, ако за пръв път във въззивното производство се установят факти за значително завишено имуществено състояние на ищеца от това, което той е обявил при подаване на искането му за освобождаване от такси.
ВКС намира, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване. Въпросите са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на спора по делото. Съдът не е формирал изводи относно значението по делото на липсата на частичен отказ или оттегляне на предявения иск за погасената част от предявеното вземане. Следва да се посочи, че право на преценка и съответно на изявления в тази насока има само ищецът, като съдът няма правомощие и задължение дори да му дава указания за това. А поставеното по втория въпрос условие е неотносимо към приетото от въззивния съд, че не е налице промяна на обстоятелствата, при които Б. е освободен от заплащане на държавна такса. Така поставен, въпросът всъщност е твърдение за необоснованост на този извод, което не е основание за допускане на касационно обжалване.
При това положение не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ГО, № 74 от 13.V.2019г. по в.гр.д № 270/2018г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: