ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 30
София, 08.01.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5210 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на ст.юрисконсулт Ив.А. като процесуален представител на НАП срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд /В./ от 25.ІV.2014г. по в.гр.д. № 394/2014г.
Ответникът по касационната жалба В. Т. П. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Д.Д. е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 25.ІV.2014г. В. е потвърдил решението на В. от 09.ХІІ.2013г. по гр.д № 4359/2012г., с което е прието за установено по отношение на НАП, че В. Т.П. като управляващ и представляващ [фирма] не дължи на ответника 6792лв., представляващи присъдени съдебни разноски по адм.д. № 736/2001г. на ОС Бургас, за събирането на които е образувано изпълнително дело № 8033 в съдебноизпълнителна служба при В..
За да постанови решението, въззивният е взел предвид, че процесната сума е присъдена на НАП с влязло в сила на 05.ІІІ.2003г. решение по посоченото административно дело, че за събирането на сумата на 20.Х.2003г. е образувано изп.д. № 6146/2003г. на СИС при РС Бургас с искане за налагане на запор на банковите сметки на длъжника, по което е изискана справка за дължими данъци и други държавни вземания и са му изпратени призовки за доброволно изпълнение, че с влязло в сила на 28.І.2011г. постановление производството по изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК. Взето е предвид и че въз основа на същия изпълнителен лист и за същото вземане по молба на ответника от 11.І.2012г. е образувано изпълнително дело при СИС при В.. Прието е, че с оглед разпоредбата на чл.116 б. „в” ЗЗД давността не е била прекъсната по първото образувано изпълнително дело – образуването на такова, извършването на справки по него и връчването на покана за доброволно изпълнение не са изпълнителни действия, не е налице прекъсване на давността и поради прекратяването му по аналогия на образувано исково производство и прекратяването му, при което е текла давността по чл.117 ал.2 ЗЗД. При това положение вземането по влязлото в сила решение по административното дело към датата на образуваното на 12.І.2012г. ново изпълнително дело вече е било погасено по давност с изтичането на 5 годишния срок по чл.117 ал.2 ЗЗД /към месец март 2008г./ при липсата и на признание за него. Дори да се приеме хипотетично, че давността е прекъсната с образуването през 2003г. на първото изпълнително дело, последното извършено по него действие е от м.ноември 2003г. и взискателят не е проявил повече никаква активност по него, при което производството е прекратено по силата на закона съгласно чл.330 ал.1 б. „д” ГПК /отм./, съответно чл.433 ал.1 т.8 ГПК, още през ноември 2005г., от тогава е започнала да тече нова 5 годишна давност, изтекла през ноември 2010г., като е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на производството и кога. Новата давност тече от предприемането на последното изпълнително действие. И в този случай искането за предприемане на изпълнителни действия с образуването на новото изпълнително дело е направено след погасяването на вземането по давност. Като неоснователно е оценено възражението на ответника, че последното изпълнително действие по първото изпълнително дело е от 22.Х.2005г., тъй като не се установява връчване на тази дата на ищеца на призовка за доброволно изпълнение.
В изложението на НАП по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. прекъсва ли давността по чл.110 ЗЗД с образуването на изпълнително дело на основание чл.116 б. „в” ЗЗД и с оглед на това погасено ли е по давност вземането на ответника – в противоречие с практиката на ВКС /ППВС № 3/1980г. и решения на негови състави, постановени по реда на чл.290 ГПК/; 2. изпращането на покана за доброволно изпълнение /на 22.Х.2005г., от която дата течал двугодишният срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК /чл.330 ал.1 б. „д” ГПК отм./ и делото се считало прекратено екс леге на 22.Х.2007г., от когато започвала да тече новата петгодишна давност, изтичаща на 22.Х.2012г., т.е. след образуването на новото изпълнително дело/ счита ли се за изпълнително действие, относимо към чл.433 т.8 ГПК /чл.330 ал.1 б. „д” ГПК /отм./ – в противоречие с едно решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, които са от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващатна воля на съда. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да посочи въпросите, обусловили правните изводи на съда по предмета на спора. С оглед на това и предвид правото на защита на насрещната страна касационният съд няма правомощие служебно да изведе въпросите от твърденията на касатора в изложението му или в касационната му жалба /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай вторият поставен от касатора в изложението му въпрос е неотносим към изхода на спора, защото е основан на твърдение за връчена призовка за доброволно изпълнение на 22.Х.2005г., каквото въззивният съд е приел, че по делото не е установено да е осъществено, произнасянето по което не е заявено като основание за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос в изложението принципно е съществен, но сам по себе си не е от значение за спора по настоящото дело. Въпросът се отнася само до един от решаващите изводи в атакуваното решение /че с образуването на първото изпълнително дело давността не е прекъсната/. Не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване произнасянето от въззивния съд и по въпросите, обусловили останалите сами по себе си решаващи изводи, че давността изобщо не е прекъсната и поради прекратяването на изпълнителното производство по първото изпълнително дело по аналогия на последиците от прекратяване на исково производство, както и че дори да се приеме, че давността се прекъсва с образуването на първото изпълнително дело, производството по него е прекратено екс леге през м. ноември 2005г., от когато е започнала да тече нова давност, изтекла през м.ноември 2010г., т.е. преди образуването на 12.І.2012г. на второто изпълнително дело.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, ГО, пети състав, № 631 от 25.ІV.2014г. по гр.д № 394/2014г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: