7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
гр. София, 15.05.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2266 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. О. Л., срещу решение № 153 от 07.06.2017г. по в.т.д. № 452/2016г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 34 от 22.02.2016г. по т.д. № 194/2014г. на Пазарджишки окръжен съд и касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата 3275 лева – разноски за първата инстанция и сумата 4200 лева – разноски за втората инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение на основание чл.694, ал.1 ТЗ е признато за несъществуващо по отношение на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност на [фирма] вземането на кредитора [фирма], което вземане е включено под № 7 в одобрения от съда с определение № 703 от 12.11.2014г. списък на приетите предявени вземания в размер на 80 349,99 лева, представляваща част от общата сума в размер на 617 500 лева, дължима по силата на договор за търговски заем от 10.07.2008г., предоставен от заемодателя [фирма] на [фирма].
Касаторът поддържа, че решаващите изводи на въззивния съд са напълно необосновани и са изградени върху негодни писмени доказателства и/или върху заключения по изслушаната съдебно-икономическа експертиза, която е работила с тях. Излага съображения, че по делото не е представен договор за цесия, поради което посоченото в споразумението от 30.01.2010г. твърдение за такъв не обвързва по какъвто и да било начин страните, т.е. липсва реално прехвърляне на вземания от [фирма] на [фирма]. Поддържа, че с оглед установеното обстоятелство, че [фирма] дължи на [фирма] непогасен заем в размер на 80 350 лева, е без значение обстоятелството, че не са взети коригиращи счетоводни операции за уточнения на разчетите веднага, а по-късно, доколкото това не е било необходимо поради липса на промяна в общия размер на задълженията и вземания помежду им. Поддържа, че съдът не следва да обосновава изводите си върху представените с исковата молба справки от счетоводството на [фирма], заверени от бившия синдик „вярно с информация от електронен носител „Флашка“, тъй като са с неизвестен автор, в тях няма подпис на лицето, което ги е изготвило и поради това не се ползват нито с материална, нито с формална доказателствена сила. Твърди, че към въпросния електронен документ, записан във „Ф. – памет“, не е добавен квалифициран електронен подпис, поради което същият не се счита за подписан. Сочи, че в случая не може да намери приложение чл.13, ал.4, изр.2 от Закона за електронния документ и електронния подпис, тъй като липсва съгласие /а и насрещни страни/ обичайният електронен подпис да се счита за обвързващ. Твърди още, че представените като писмени доказателства – записи от главна книга, оборотна ведомост и салда по сметки на [фирма] не са представени в установения в ГПК вид, тъй като притежават няколко удостоверявания за вярност, без при това да е ясно кой е техният първоизточник, кога, от кого и в какво качество са представяни. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в пълен обем защитните възражения на страните, като при това обсъди събраните по делото доказателства, представяйки преценката си относно това кои кредитира и кои- не?“. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.3 от Постановление № 1 от 13.07.1953г. на ПВС и последвалата съдебна практика, напр. т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, като не е обсъдил в пълен обем доводите му за неправилност на първоинстанционното решение, в това число относно доказателствената стойност на част от представените пред първата инстанция писмени доказателства, както и на изготвеното на тяхна основа заключение на вещото лице.
Ответникът [фирма] /н./, представляван от особения представител адв. Г. Д., представя отговор, в който поддържа, че касационната жалба е основателна. Излага доводи за необсъждане поотделно и в тяхната съвкупност на събраните доказателства, от които се установява по безспорен начин, че процесното задължение в размер на 80 349,99 лева съществува към [фирма]. Твърди още, че допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са довели до необоснованост на изводите му.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като във връзка с обосноваване наличието на основание по чл.280, ал.1 ГПК касаторът не е посочил в изложението си конкретно кои негови доводи от въззивната жалба и доказателствената стойност на кои точно от представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства са останали необсъдени от въззивния съд. Счита, обратно на изложеното от касатора, че въззивният съд е обсъдил доводите за неправилност на решението, посочени във въззивната жалба, и всички относими към тези доводи доказателства и възражения на въззивника – касатор в настоящото производство. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Синдикът на [фирма] – И. Л. К. не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно, че между [фирма] – като заемодател, и [фирма] – като заемател, е сключен договор за търговски заем от 10.07.2008г. за сума в размер на 300 000 евро с левова равностойност 617 500 лева, предоставена на отделни траншове в периода от 10.07.2008г. до 11.12.2009г., който заем следва да бъде върнат в срок до 31.12.2010г. Посочил е, че процесното вземане в размер на 80 349,99 лева е част от вземането в общ размер на 617 500 лева. Приел е, че това вземане е предмет на тристранно споразумение от 30.04.2010г., сключено между страните по договора за заем и третото лице [фирма], в раздел Първи, т.4 от което се съдържа волеизявление на кредитора [фирма], че е прехвърлил на нов кредитор /цесионер/ [фирма] вземанията, които има към длъжника [фирма] / [фирма]/ в общ размер на 647 951,81 лева, в която се включва невърнатата главница по договора за търговски заем, както и сумата 14 408 лева начислени договорни лихви. Посочил е, че съгласно раздел Втори, т.6 от споразумението новият кредитор [фирма] придобива вземанията на предишния кредитор [фирма] към длъжника [фирма] в общ размер на 647 951,81 лева, след което е извършено прихващане с придобитото чрез цесия вземане в общ размер на 647 951,81 лева с вземането, което длъжникът [фирма] има към новия си кредитор [фирма] в размер на 1 687 252 лева. Въззивният съд е изложил съображения, че тристранното споразумение е тристранен договор – спогодба, която има установителна част, в която страните констатират съществуващите между тях вземания и задължения като основание и размер към датата на сключването му и същевременно има конститутивно действие, тъй като в него се съдържа двустранен договор за цесия на процесното вземане, произтичащо от договора за търговски заем. Приел е, че в споразумението се съдържат волеизявления на стария и на новия кредитор за това, че първото дружество е прехвърлило на второто вземанията си към длъжника [фирма] в размер на 647 951,81 лева /включващи процесното вземане/ и се съдържа волеизявление на цесионера [фирма], че по повод на цедираното вземане се е съгласил да заплати на цедента неговата цена. Въззивният съд е обсъдил възраженията във въззивната жалба и е приел, че не е необходим отделен договор за цесия, тъй като същият е обективиран в тристранното споразумение, съдържащо съвпадащи волеизявления на цедента и на цесионера, и ефектът на извършената цесия е отчетен, като в раздел Трети, т.8 от споразумението страните по цесионния договор са констатирали, че [фирма] има вземане към цесионера [фирма] в размер на 647 951,81 лева. Счел е, че с оглед участието на длъжника в споразумението, същият следва да се счита за уведомен за извършената цесия в деня на неговото подписване. Предвид изложеното е достигнал до извод, че към момента на постановяване на определението по чл.692, ал.4 ТЗ, а и към датата на депозиране на молбата за предявяване на вземането от [фирма], подадена по чл.685 ТЗ на 04.05.2011г., това дружество не е носител на процесното вземане, което е прехвърлило на цесионера, и след цесията, обективирана в тристранното споразумение от 30.04.2010г., вземането към длъжника има нов титуляр : [фирма], като липсват данни договорът за цесия да е бил развален или прекратен.
Въззивният съд е обсъдил и приел за доказано и твърдението в исковата молба, че прехвърленото вземане е погасено чрез взаимно прихващане, като след извършеното прихващане несъстоятелното дружество [фирма] има вземания към [фирма] в общ размер на 1 039 300,52 лева С оглед на това е заключил, че към датата на споразумението от 30.04.2010г. процесното вземане не само е сменило титуляра си, но веднага след това новият кредитор е извършил прихващане между новопридобитото си вземане със задълженията, които самият той има към несъстоятелнотото дружество, и е настъпил погасителният ефект на прихващането по чл.104, ал.2 ЗЗД по отношение на цялото прехвърлено вземане.
Въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че по-късно представеният анекс от 15.03.2011г. представлява частен диспозитивен документ, чиято доказателствена сила се отнася единствено до факта на направеното писмено изявление и неговото авторство, както и че, след като се касае до анекс към тристранно споразумение, би следвало същият да бъде подписан и от трите страни. Приел и, че не става въпрос за анекс, а за отделен договор между цедента по договора за цесия и длъжника, с което тези страни, които са „свързани лица“, са решили да предложат „ново основание“ на едно вече прехвърлено вземане. Изложил е съображения за непротивопоставимост на този анекс на цесионера, както и че той е придобил процесното вземане, възникнало именно по силата на договор за търговски заем, посочен и в тристранното споразумение като правопораждащо основание. Добавил е, че в молбата по чл.685, ал.1 ТЗ кредиторът [фирма] е предявил процесното вземане за сумата 617 500 лева, представляваща главница по договор за заем от 10.07.2008г. и сумата 14 408,33 лева, представляваща договорна лихва към 30.04.2010г., а вземане за получени доставки в общ размер на 80 350 лева изобщо не е било предявено пред съда по несъстоятелността. С оглед на това е приел, че съдът не е бил длъжен да обсъжда съдебно-икономическата експертиза в частта й, с която същата е следвало да отговори на въпроса дали са съществували задължения на несъстоятелното дружество към [фирма] по получени доставки, които, при това, не са били индивидуализирани. Въззивният съд е посочил още, че тристранното споразумение е подписано от Г. С. в качеството му на изпълнителен директор на двете дружества [фирма] и [фирма], поради което дружествата са „свързани лица“ по смисъла на §1, т.3 от ДР на ТЗ. Взел е предвид, че това е лицето, подало декларация пред НАП за съществуващи ликвидни задължения към 31.12.2010г. на [фирма], към която е изготвен списък на кредиторите, в който е посочено, че деклараторът има непогасени задължения към [фирма] в общ размер на 18 798 лева, от които 18 183 лева по фактурирани доставки и сумата 1615 лева по договор от 10.05.2010г. С оглед на това е счел, че процесното вземане не е включено поради това, че е прехвърлено от [фирма] и дружеството вече не е кредитор на вземането, възникнало от договора от 10.07.2008г. за търговски заем.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и всички събрани по делото доказателства. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд се е произнесъл по направените от въззивника твърдения и възражения, в това число е изложил съображения във връзка с доказателствената стойност на събраните по делото доказателства. Основал е решаващите си изводи на представеното по делото тристранно споразумение и на обсъждане на съдържащите се в него волеизявления на страните, както и на молбата по чл.685, ал.1 ТЗ, с която е предявено процесното вземане, и подадената от изпълнителния директор на [фирма] декларация през НАП за съществуващи ликвидни задължения към 31.12.2010г., с оглед на което е счел за неотносимо заключението на СИЕ в частта й, с която е следвало да отговори на въпроса дали са съществували задължения на несъстоятелното дружество към [фирма] по получени доставки. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника [фирма] следва да се присъдят разноски в размер на 4200 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 153 от 07.06.2017г. по в.т.д. № 452/2016г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], комплекс „ЕСТЕ“ № 2811 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], адв. С. Д. Д. сумата 4200 лева /четири хиляди и двеста лева/ – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: