О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
София, 19.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 193 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. А. Р. чрез адвокат П. М. срещу решение № 294/06.10.2016 г. на Пловдивски апелативен съд /П./, гражданско отделение, трети състав по в.т.д. № 345/2016 г., с което е потвърдено решение на Смолянски окръжен съд /СмОС/, отхвърлящо иск на настоящия касатор срещу Г. П. Б. за присъждане на сумата от 31960.20 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в неизплатен ликвидационен дял от имуществото на [фирма] на основание чл.45 ЗЗД и при условията на евентуалност иск по чл.59 ЗЗД за същата сума.
Касаторът поддържат оплаквания за неправилност и основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Г. П. Б. оспорва допускането й и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред СмОС са предявени искове от Г. Р. срещу Г. Б. за присъждане на сумата 31960.20 лв., претендирана с главния иск на основание чл.45 ЗЗД за причинени имуществени вреди, изразяващи се в неизплатен ликвидационен дял от имуществото на [фирма] и по евентуалния иск по чл.59 ЗЗД като равностойност на неизплатен ликвидационен дял от същото СД, с която сума ответникът Б. неоснователно се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца Г. Р.. Във връзка с посочените и претендирани вреди по главния иск, респ. като неоснователно обогатяване по евентуалния иск ищецът твърди, че ответникът е причинил същите при изпълнение на задълженията си като ликвидатор на [фирма], съдружник на което е бил и ищецът. Исковете са отхвърлени от СмОС, чието решение е потвърдено от П.. За да потвърди отхвърлителното решение на СмОС, П. е приел, че и двата иска – по чл.45 ЗЗД и по чл.59 ЗЗД са погасени по давност. Съображенията на П. за този извод са свързани с установени по делото безспорни обстоятелства, че страните по делото са съдружници в [фирма], като Г. Б. е бил назначен за ликвидатор на дружеството с решение на СмОС за времето от 05.02.1992 г. и е бил такъв до 09.05.1997 г., когато е освободен от длъжност. С последващо решение от 10.08.1999 г. на СмОС Г. Б. отново е назначен за ликвидатор на дружеството и е бил такъв до 30.06.2006 г., на която дата окончателно е освободен като ликвидатор и на негово място е назначена Д. П.. Срещу дружеството е открито производство по несъстоятелност, дружеството е обявено в несъстоятелност, производството е спряно, поради липса на средства за същото, с решение № 68/27.02.2014 г. по т.д. № 65/2012 г. на СмОС, влязло в сила на 07.03.2014 г. като необжалвано, производството по несъстоятелност на дружеството е прекратено, тъй като в срока по чл.632 ал.2 ТЗ не е поискано възобновавянето му и дружеството е заличено от Търговския регистър. Доколкото с исковете се претендират вреди, респ. неоснователно обогатяване във връзка с неизплатен от ответника на ищеца ликвидационен дял от имуществото на [фирма], в което са били съдружници и във връзка с дейността на Г. Б. като ликвидатор, според П. началният момент, от който започва да тече давността за вземането от непозволено увреждане – основание по главния иск, е 30.06.2006 г. – датата на която Б. окончателно е преустановил дейността си като ликвидатор, поради освобождаването му и е изтекъл на 30.06.2011 г., а искът е предявен на 06.03.2015 г., т.е. след изтичането на петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД. Доколкото ищецът е твърдял, че неоснователното обогатяване на ответника е свързано с присвояване на имущество от него като ликвидатор от неизплатения ликвидационен дял на ищеца, според П. все от датата на освобождаване на Б. като ликвидатор – 30.06.2006 г., от която дата тече и изискуемостта на вземането за неоснователно обогатяване, от същата дата тече и погасителния петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Давността е изтекла на 30.06.2011 г., а евентуалният иск е предявен след този срок – на 06.03.2015 г.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В случая в изложението си касаторът твърди противоречие в решението на П. със задължителна съдебна практика, постановено по реда на чл.290 ГПК – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и с влязло в сила решение на П. между същите страни, но на друго основание все във връзка с неизплатен ликвидационен дял – основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Касаторът излага доводи, свързани с различния резултат по настоящото дело и приложените решения, но при наличие на установени различни обстоятелства и факти, както и различни основания за постановяването им, поради което не е налице допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК. В случая нито има данни, нито е обсъждано от П. останало неразпределено имущество между съдружниците на [фирма], каквито данни и съображения са изложени по т.д. № 774/2008 г. с решение № 152/19.10.2009 г. на ВКС; нито има данни за неизвестност на извършителя, както е обсъждано в решение № 308/30.04.2010 г. и решение № 737/30.04.2010 г. на ВКС. Неотносимо е и решение № 380/13.10.2011 г. на ВКС към настоящия казус, доколкото не е обсъждано, че деликтът съставлява същевременно и престъпление по глава VІІ от Особената част на НК, обсъждано по същото дело. Обективно неидентичен е и казусът, обсъждан с решение № 54/09.03.2004 г. на П., макар да касае правото на изплащане на ликвидационен дял, вреди от неизплащането на какъвто се претендират и по настоящото дело, доколкото основанието на предявения иск пред П. е по чл.271 ТЗ и искът е предявен срещу Г. Б. и [фирма], отхвърлен е като преждевременно предявен и неоснователен, а по настоящото дело П. се е произнесъл по искове само срещу Г. Б. с правно основание чл.45 и чл. 59 ЗЗД, свързани с неизплатен ликвидационен дял, но неоснователни, поради погасяването им по давност. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът свързва с въпроси, формулирани в пет пункта, за които въпроси счита, че отговорът на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Така изложените съображения не визират хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съобразно дадените указания в т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се посочи, че формулираните въпроси в този им вид не са обсъждани от П. в обжалваното решение, тъй като касаят право на съдружник в СД да получи ликвидационен дял при определени условия /първи въпрос/, наличие или липса на окончателен ликвидационен баланс /втори въпрос/ и то неизготвен от ликвидатора /трети въпрос/, пасивната легитимация по иск за претендирано неоснователно обогатяване /четвърти въпрос/ и възможната защита за неизплатен ликвидационен дял /пети въпрос/. Както се посочи по-горе П. е отхвърлил така предявените искове като погасени по давност, без да обсъжда обстоятелствата и доводите, съставляващи формулираните пет въпроса в изложението на настоящия касатор и мотивиращи основания по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а посочването на този текст сам по себе си не обосновава приложението му.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на П..
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените и поискани разноски в размер на 1800 лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 294/06.10.2016 г. на Пловдивски апелативен съд, гражданско отделение, трети състав по в.т.д. № 345/2016 г.
ОСЪЖДА Г. А. Р., [населено място], [улица], вх. Г, ап. 28 да заплати на Г. П. Б., [населено място], [улица]бл. КЦ-11, вх. А, ап. 4 сумата 1800 лв. /хиляда и осемстотин лева/ адвокатски хонорар.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.