8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
София, 20.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми април две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1404/2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадени са касационни жалби от [фирма] против решение № 465 от 18. 11. 2014 г. и решение № 4 от 6. 01. 2015 г. по чл. 247 ГПК, постановени по гр. д. № 391/2014 г. на Смолянския окръжен съд в частта, с която са уважени предявените от В. М. Г., Р. М. Б., С. М. П., М. М. Г., И. М. Ч. и Л. М. Г. против [фирма] искове по чл. 108 ЗС и в частта, с която възражението на [фирма] за признаване право на задържане до заплащане на увеличена стойност на имота от извършени в същия подобрения не е уважено за разликата над сумата 2575 лв. до сумата 22000 лв. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационните жалби В. М. Г., Р. М. Б., С. М. П., М. М. Г., И. М. Ч. и Л. М. Г. изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за разглеждане на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, при преценка за наличие на основания за допускане до касационно разглеждане на въззивното решение, съобрази следното:
С обжалваното решение окръжният съд, като въззивна инстанция, след частична отмяна на решението на районния съд, е уважил предявените от В. М. Г., Р. М. Б., С. М. П., М. М. Г., И. М. Ч. и Л. М. Г. против [фирма] искове с правни основания чл. 108 ЗС, като е признал за установено по отношение на дружеството, че ищците са собственици на недвижим имот с площ от 1160 кв.м., за който е отреден УПИ ХVІ-1192, в кв. 113 по плана на [населено място] от 1987 г., частично изменен със заповед № 98/5. 05. 2000 г. на кмета на общината, и същото е осъдено да им предаде владението върху имота. В полза на [фирма] е признато право на задържане на имота до заплащане от ищците на сумата 2575 лв., представляваща увеличена стойност на имота от извършени от дружеството подобрения, като за разликата до сумата 22000 лв. възражението е прието за неоснователно.
За да постанови този резултат съдът е приел, че наследодателят на ищците М. М. Г., починал 1989 г., към 1972 г. е бил придобил процесния имот по давност, чрез упражнявано от 20. 11. 1946 г. /подписването на частен писмен договор за продажба на имота с М. И. Д./ до 1972 г. владение, като се е снабдил и с нотариален акт за собственост по давност № 74/1972 г. В посочения период цялото семейство на наследодателя на ищците ползвало имота като нива, отглеждайки картофи, фасул, тютюн, зеленчуци. Прието е, че първият ЗКРП за местността е бил одобрен 1950 г. и по него 302 кв.м. от имота на наследодателя били предвидени за озеленяване, 298 кв.м. – за улица, а останалата част от 900 кв.м. – включена в имот пл. № 619. През 1973-1974 г. имотът бил отнет от М. Г. без проведено отчуждително производство и включен в терен, предвидена за построяване на цех за метални изделия за нуждите на [фирма] – С., за който терен бил отреден парцел ХІІ, в кв. 104 по регулационния план от 1974 г. През 1974-1975 г. върху имота е бил построен цех, представляващ метална конструкция монтирана върху бетонова площадка, без да е проведено отчуждително производство за имота и без никакви строителни книжа. През 1976 г. е имало частично изменение на ЗРП, при което част от парцел ХІІ е преотредена за цех на ДП „Х.”, през 1978 г. друга част от парцел ХІІ е била преотредена за „Учебен полигон на С.” и обособена в парцел ХІІІ, а през 1987 г. е бил одобрен нов регулационен план, частично изменен 2000 г., по който имотът на наследодателя на ищците е бил включен в имот пл. № 1192, за който е бил отреден парцел ХVІ „За производствена дейност”, в кв. 113 по плана на [населено място]. Прието е, че собствеността върху имота е възстановена на ищците по силата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, тъй като същият е бил отнет без законово основание /отчужден не по установения в закона ред/ от наследодателя на ищците, съществуващият в имота метален цех е построен без строителни книжа и към влизане в сила на реституционния закон е бил включен в капитала на еднолично държавно търговско дружество [фирма]. Прието е, че към образуване на ТКЗС 1958 г. имотът не е имал земеделски характер, поради което ЗСПЗЗ е неприложим и този извод не се опровергава от факта, че ищците са подали заявление за възстановяване на собствеността по цитирания закон. Приет е за неприложим им ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, тъй като за имота не е било проведено отчуждително производство и без значение е фактът, че ищците са направили искане до кмета на общината за отмяна на отчуждаването. Приет е за неоснователен доводът на ответното дружество [фирма] за придобиване на имота на публична продан, въз основа на възлагателно постановление на съдебен изпълнител, тъй като с влязло в сила съдебно решение е било признато за установено между ищците, [фирма] и [фирма], че длъжникът в изпълнителното производство [фирма] не е бил собственик на процесния имот, изнесен на публична продан и възложен на [фирма], от което следва, че и купувачът не е придобил собствеността върху имота. Прието е, че ответното дружество е добросъвестен подобрител на имота по смисъла на чл. 72 ЗС, тъй като е упражнявало владение на основание възлагателно постановление на съдебен изпълнител, че е направило разноски за ремонт на покрив, поправка и боядисване на метални огради и на стените на цеха, поправка на циментова алея, които увеличават стойността на имота със сумата 2575 лв., като останалите подобрения са извършени от други юридически лица /държавни предприятия/ преди 1992 г., а не от ответното дружество явяващо се частен правоприемник на имота от държавно еднолично търговско дружество на основание възлагателно постановление на държавен съдебен изпълнител.
Първата група въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са свързани с проблема дали при реституция по ЗВСОНИ трябва да се изследва наличието на основанията по чл. 2, ал. 3 от цитирания закон за възстановяване на собствеността – имотът да се намира в собственост на държавата, общините или техни еднолични дружества и да съществува реално в размерите, в които е бил отнет. Твърди се, че въззивният съд не е намерил за необходимо да прецени тези обстоятелства, което противоречи на ТР № № 1/95 г. и 6/2006 г., както и на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърдяното противоречие не е налице. Видно е от мотивите към въззивното решение, касаещи спора от фактическа страна, че в същото е обсъден фактът, че към влизане в сила на реституционния закон имотът е бил включен в капитала на еднолично държавно търговско дружество / [фирма]/, а впоследствие, след влизане на закона в сила – изнесен на публична продан за принудително събиране на парични задължения на дружеството към трети лица. Обсъден е и фактът, че съществуващата в имота постройка /метален цех/ е изградена без каквито и да било строителни книжа, поради което е налице хипотезата на незаконно строителство по смисъла на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ. Тези изводи съответстват на събраните по делото доказателства и крайният извод за настъпила в полза на ищците реституция не противоречат на посочените по-горе тълкувателни решения и решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
Вторият поставен въпрос е дали от факта, че към образуване на ТКЗС даден имот не е бил включен в трудовокооперативното земеделско стопанство следва изводът, че този имот не е имал земеделски характер – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с решения на ВКС представляващи задължителна съдебна практика /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. Такъв извод въззивното решение не съдържа. Изводът на съда за селищен характер на имота към образуване на ТКЗС през 1958 г. е направен след съвкупна преценка на множество факти, установени от събраните по делото доказателства /включването му в първия ЗКРП на [населено място] през 1950 г., осъществявано от наследодателя на ищците и семейството му непрекъснато владение на имота от 1946 г. до 1972 г., снабдяването му с констативен нотариален акт за собственост през 1972 г. – при съществуваща към този момент забрана за придобиване по давност на имоти включени в ТКЗС/, а не само въз основа на обстоятелството, че имотът не е бил включен в блок на ТКЗС.
Следващите поставени въпроси са: а/ дали от факта, че дадена сграда е актувана като общинска или държавна собственост не следва, че тя е била законно построена; б/. ако е актувана като държавна или общинска собственост незаконна сграда, дали актуването й има за последица узаконяването й. Твърди се, че отговорът на тези въпроси ще е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона /вероятно се имат предвид нормите на чл. 5, ал. 3 ЗДС, чл. 5, ал. 3 ЗОС и чл. чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ/ – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване на решението. Формулировката на разпоредбите на чл. 5, ал. 3 ЗДС и на чл. 5, ал. 3 ЗОС са ясни, разбираеми и не предпоставят противоречивото им прилагане – изрично е посочено, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само удостоверяват възникнало в полза на държавата или общината право на собственост, като тази доказателствена сила може да бъде оборвана. Характерът на актовете за държавна и общинска собственост – да констатират и доказват вече възникнало право на собственост и липсата на конститутивно действие на същите изключва възможността съставянето им да има за последица узаконяване на сграда или презюмиране на законност на строителството. По приложението на нормите има създадена и съдебна практика. А по тълкуването на разпоредбата на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ има постановено и ТР № 6/2006 г. Поради изложеното, разглеждането на посочените въпроси не би допринесло за развитието на правото и точното прилагане на закона.
Следващият поставен въпрос е длъжен ли е въззивният съд, при наличие на две противоречиви влезли в сила решения на РС и ОС по даден въпрос да посочи кое от двете решения приема и защо – с твърдение, че отговорът на този въпрос ще допринесе за развитието на правото и точното приложение на закона /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. Не следва да се допуска касационно обжалване на решението по този въпрос. Същият е поставен във връзка с представени по делото решение по гр. д. № 278/2001 г. на Златоградския районен съд и решение по гр. д. № 469/2012 г. на Смолянския окръжен съд. На първо място, двете решения не са противоречиви, тъй като с едното е признато за установено между страните по настоящото дело, че длъжникът в изпълнителното производство [фирма] не е бил собственик на процесния имот, изнесен на публична продан, а с второто е признато за установено по отношение на неучастващи в настоящото производство юридически лица – [община] и [фирма] , че ищците не са придобили процесния имот на посоченото от тях основание – давност и наследство. На следващо място, решенията на РС и ОС не съставляват задължителна съдебна практика и биха могли да бъдат от значение за друго висящо дело само ако формират сила на пресъдено нещо по материалноправен спор от значение при преценка основателността на претенцията по висящото дело или ако висящото дело има за предмет материалноправен спор, който вече е разрешен. В този смисъл, разглеждането на поставения въпрос не би било от значение при преценка основателността на иска и правилността на въззивното решение.
Следващата група въпроси касаят проблема дали въззивният съд е длъжен да се произнесе по направено от ответника по иск за собственост възражение за придобивна давност и да обсъди всички доказателства, свързани с това възражение, с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговорът на този въпрос не би бил от решаващо значение при преценка основателността на иска по чл. 108 ЗС и не би оказал влияние на крайния извод на съда за възникнало в полза на ищците право на собственост. Това е така, тъй като по делото се съдържат данни, сочещи на извода, че придобивната давност на ответното дружество, започнала да тече от 26. 02. 2008 г. /когато се твърди, че е осъществен от съдебния изпълнител въвод във възложения с постановление за възлагане от 3. 07. 2007 г. имот/, е спряла да тече с предявяване през 2007 г. на отрицателен установителен иск от реституираните собственици срещу длъжника в изпълнителното производство [фирма] и срещу купувача на публична продан [фирма] за признаване за установено, че длъжникът не е бил собственик на изнесения на публична продан имот и възлагателното постановление не е породило придобивно действие за купувача на имота, а с уважаването на иска и влизане на решението в сила /31. 05. 2012 г./ давността е прекъсната, като е започнал да тече нов придобивен давностен срок, който не е бил изтекъл към 29. 04. 2013 г. /предявяване на настоящия иск/.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса дали съдът е длъжен при констатиране нередовност на искова молба, изразяваща се в невнасяне на пълния дължим размер на държавната такса, да остави производството по делото без движение и предостави възможност на ищеца да приведе същата в съответствие с изискванията на чл. 128, т. 2 ГПК. Твърди се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 111 от 25. 05. 2011 г. по гр. д. № 11320/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разглеждането на този въпрос не би било от значение за изхода на делото, доколкото невнасянето на пълния размер на дължимата по иска държавна такса не влияе на допустимостта и правилността на постановеното по делото решение предвид възможността държавната такса да се събере допълнително. Липсва и противоречие с цитираното решение на ВКС, тъй като в последното е разгледан въпрос за нередовност на искова молба, с която са предявени за съвместно разглеждане няколко иска за парични вземания и която нередовност се е изразявала в несъответствието й с чл. 127, ал. 1, т. 3, 4 и 5 ГПК, а не с чл. 128, т. 2 ГПК.
Друг поставен правен въпрос е дали добросъвестният подобрител на чужд имот /в случая ответникът по иска [фирма]/ има право на обезщетение в размер на увеличената стойност на имота в резултат на извършените само от него подобрения или и на обезщетение за подобренията, извършени от праводателя му /в случая [фирма]/. Твърди се, че приетото от въззивния съд по този въпрос противоречи на решение № 13 от 5. 03. 2014 г. по гр. д. № 2264/2013 г. на ВКС, решение № 82 от 11. 03. 2010 г. по гр. д. № 1610/2008 г. на ВКС и решение № 88 от 14. 05. 2013 г. по гр. д. № 819/2012 г. на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице твърдяното противоречие. В първите две решения е прието, че добросъвестният и приравненият на добросъвестен владелец има право на обезщетение в размер на увеличената стойност на имота, а недобросъвестният – на обезщетение в размер на по-малката сума между направените разноски за подобренията и увеличената стойност на имота, в какъвто смисъл са и изводите на окръжния съд в обжалваното въззивно решение. С последното посочено решение е присъдено обезщетение в размер на увеличена стойност на имота в полза на подобрителя /държавно търговско дружество, в чийто капитал е била апортирана построената в реституирания имот сграда/, а не в полза на последващ частен приобретател на имота от подобрителя. А и съдебната практика приема, че правото на вземане за стойността на подобренията принадлежи на подобрителя, т.е. на лицето направило разноски за подобренията, и негови универсални правоприемници /явяващи се приобретатели и на правото на вземане за подобренията/, а не на частни правоприемници на подобрителя /освен тези, придобили вземането на основание договор за цесия/.
Последната група въпроси касаят въззивното решение по чл. 247 ГПК и се свеждат до проблема налице ли е явна фактическа грешка при липса на несъответствие между мотивите и диспозитива на съдебното решение, като се твърди, че приетото по този въпрос противоречи на задължителна съдебна практика – решения на ВКС по чл. 290 ГПК. В представените решения е прието, че очевидна фактическа грешка е налице при несъответствие между волята на съда, отразена в мотивите към решението и тази в самото решение /диспозитива/. Преценката на окръжния съд, направена в акта по чл. 247 ГПК, не противоречи на приетото в решенията на ВКС, доколкото е било налице несъответствие между мотивите към решението /в частта досежно площта и границите на процесния имот/ и диспозитива, в който тези индивидуализиращи спорния имот белези не са били отразени, както и в частта досежно номера на процесния урегулиран поземлен имот, описан в уточняваща молба вх. № 1048/4. 06. 1913 г. и приложено към нея удостоверение от 31. 05. 2013 г. за актуален регулационен статут /УПИ ХVІ-им. 1192, в кв. 113 по плана на [населено място]/.
В обобщение, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в атакуваните с касационната жалба части.
Ищците – ответници по касационната жалба нямат искане за присъждане на съдебни разноски за касационната инстанция, а и няма данни такива да са направени.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 465 от 18. 11. 2014 г. и решение № 4 от 6. 01. 2015 г. по чл. 247 ГПК, постановени по гр. д. № 391/2014 г. на Смолянския окръжен съд в частта, с която се уважават предявените от В. М. Г., Р. М. Б., С. М. П., М. М. Г., И. М. Ч. и Л. М. Г. против [фирма] искове по чл. 108 ЗС и в частта, с която направеното от [фирма] възражение за признаване право на задържане на имота до заплащане на увеличената му стойност от извършени в същия подобрения не е уважено за разликата над сумата 2575 лв. до сумата 22000 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: