О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
гр. София, 27.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 517/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Фондация “Е.”, [населено място] срещу въззивно решение № 195 от 12.10.16г., постановено по в.гр.д.№ 188/16г. на Габровския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 91 от 12.04.16г. по гр.д.№ 2208/15г. на Габровския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против [фирма], [населено място] искове по чл.109 ЗС за премахване на частта от сградата, строяща се в поземлен имот с идентификатор 14218.504.469 по КККР на [населено място], която попада в съседния поземлен имот с идентификатор 14218.504.470 и за прекъсване на конструктивните връзки между построените в имотите две сгради и по чл.59 ЗЗД за заплащане на част от половината от стойността на поставената на северната стена на сградата с идентификатор 14218.504.470.1 външна топлоизолация.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че страните по делото са собственици на посочените два съседни поземлени имота, които са отредени за жилищно строителство при свързано застрояване. Когато ответникът е започнал строителството на сградата в неговия имот идентификатор 14218.504.469 /УПИ V-443/, сградата в имота на ищеца с идентификатор 14218.504.470 /УПИ ІV-444/ е била завършена и се е ползвала, като същата не е построена на регулационната линия, разделяща двата имота, а с малка част навлиза в имота на ищеца. Строителството на сградата на ответника е извършено при пълно спазване на ПУП и в съответствие с издаденото разрешение за строеж, но с оглед предвиденото сключено застрояване, при което е недопустимо да има разстояние между двете сгради, тази сграда навлиза в имота на ищеца по КК в неговата североизточна част с 0,89 кв.м. Сградата е със самостоятелна стоманобетонна носеща конструкция и няма конструктивна връзка със сградата на ищеца.
При тези фактически данни съдът е приел, че фактическото навлизане на сградата на ответника в границите на поземления имот на ищеца е пренебрежимо малко и се дължи единствено на действията на ищеца, който е извършил строителството на своята сграда в нарушение на правилата за свързано застрояване, според които строителството е следвало да се извърши по страничната имотна граница, така че калканните стени на сградите да се покриват напълно, поради което същият не може да черпи права от собственото си противоправно поведение, а ответникът е извършил строителството на своята сграда според завареното фактическо положение, като не е било допустимо да се оставя разстояние между двете сгради. Посочено е също, че пространството от 0,89 кв.м., ако не бъде застроено, предвид незначителната си площ и местонахождение /между двете сгради/ по никакъв начин не би могло да се ползва от ищеца, поради което правото му на собственост не е нарушено. С оглед липсата на конструктивни връзки между двете сгради и тази претенция е прието за неоснователна. Паричната претенция е отхвърлена поради недоказаност на елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. Строеж, изграден частично в чужд поземлен имот, без учредяване и/или без наличие на каквито и да било права на собственост /вкл. ограничени, или право на строеж и др./, в съответствие с ПУП и строителните книжа, приемат ли се за неоснователни действия, пречещи на собственика на чуждия поземлен имот да упражнява своите права на собственост по смисъла на чл.109 ЗС; 2. При несъответствие (според кадастралната карта по ЗКИР, и според действащия устройствен план по ЗУТ) на границата между два поземлени имота (при което имотите са придобивани от собствениците им съгласно отразените в кадастралната карта граници, а не по границите, предвидени в устройствения план), приема ли се строежът на част от сграда, разположена главно в единия от имотите, който строеж е разположен частично в другия имот, за неоснователно действие, пречещо на собственика на другия поземлен имот да упражнява своите права на собственост по смисъла на чл.109 ЗС; 3. Обусловено ли е уважаването на иск по чл.109 ЗС (при който част от сграда/строеж, построена в чужд съседен имот на ответника, попада в имота на ищеца), с доказване на недопустимост и нетърпимост на строежа изобщо, или на състоянието, в което е извършен (по смисъла на ЗУТ) и 4. Нарушаването на предвижданията на устройствения план от страна на собственика на засегнатия имот /ищец по иск по чл. 109 ЗС/, дава ли законно основание на собственика на съседния имот /ответник по същия иск/ да строи в чужд /засегнатия/ имот.
Ответникът по жалбата не взема становище по нея, а третото лице-помагач [община] счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поставеният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства / ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая поставените от касатора въпроси нямат отношение към съображенията на съда за отхвърлянето на исковете, посочени по-горе, поради което същите не обуславят изхода на спора. Освен това тези въпроси не предполагат даването на принципни отговори, а същите зависят от конкретно установена по съответното дело фактическа обстановка, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Не е налице и противоречие на обжалваното решение с посочената в изложението практика на ВКС – Р № 873 по гр.д.№ 175/10 г., І г..о. и Р № 283 по гр.д.№ 387/12г., ІІ г.о., отнасяща се до различни хипотези , а дали съществува някакво противоречие между тези две решения, на каквото се позовава касаторът, е без значение за допустимостта на касационното обжалване, тъй като не попада в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК съгласно т.3 на цитираното тълкувателно решение, нито са налице визираните в него /т.4/ предпоставки относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 195 от 12.10.16г., постановено по в.гр.д.№ 188/16г. на Габровския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: