6
гр. д. № 4138/2017 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
София, 07.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на десети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 4138/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 310 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 346/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик е потвърдено решение № 222/28.03.2017 г. по гр. д № 619/2016 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, с което е прието за установено по отношение на М. Д. А., че С. Х. К. е собственик на дворно място с площ от 232, 40 кв. м. по действащия ЗРП от 1976 г. на [населено място], представляващо част от имот с пл. № 848 в кв. 115 по обезсиления ЗРП от 1930 г. на селото, която площ погрешно е заснета кадастрално като част от имот пл. № 867 по плана от 1976 г., придаваща се по този план към парцел VII – 870 по плана от 1976 г., в която част планът не е приложен.
Против въззивното решение е постъпила касационна жалба от адв. Ч. Ч., в качеството му на пълномощник на М. Д. А., с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск, както и присъждане на сторените разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран следният въпрос: „Разрешаването на спора по същество предполага ли самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства – обсъждайки ги заедно и поотделно, както и на заявените от страните доводи и възражения, свързани с твърденията им. Без извършване на такава преценка въззивният съд би ли могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове?“. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди въпросът да е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 796/02.02.2011 г. по гр. д № 1660/2009 г. по описа на ВКС, I г. о., решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. по описа на ВКС, I г. о., т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по касация – С. Х. К. оспорва наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество, в подадения писмен отговор чрез адв. С. В.. Претендира заплащане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, против въззивно решение, което с оглед предмета на предявения иск подлежи на касационен контрол. Постъпила е в съда на 11.08.2017 г., преди влизане в сила на измененията на ГПК, предвидени с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 ГПК подлежи на разглеждане по досегашния ред.
Окръжен съд – Пазраджик се е произнесъл като въззивна инстанция по предявения от С. Х. К. против М. Д. А. установителен иск за собственост на реална част от поземлен имот, която неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот – чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Спорът между страните е за площ от 232,40 кв. м. Съдът е съобразил, че съгласно § 5, ал. 1 ПЗР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищно-регулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземлен имот, поради което в производството по искове за собственост се изследва положението на имота, преди одобряване на кадастралната карта, като се преценява дали е приложена регулацията, съответно трансформирали ли са се регулационните граници в имотни. Окръжен съд е установил, че ищецът К. се легитимира като собственик на процесната реална част от имот по силата на наследствено правоприемство и давностно владение. Анализирал е подробно събраните писмени и гласни доказателства. Приел е, че отразеното в разписната книга към обезсиления план на [населено място] от 1930 г. има значение за началото на периода на давностно владение върху имота от страна на наследодателя на ищеца – Х. Л. К.. Приложил е разпоредбата на чл. 34 от Закона за давността /отм./ и е посочил, че правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на двадесет години. В тази връзка Окръжен съд – Пазарджик е кредитирал с доверие показанията на свидетелите С. и Т. и е достигнал до фактическо заключение, че бащата на ищеца е своил имота от 1930 г., като го е владял непрекъснато и спокойно, а след неговата смърт през 1954 г. владението е било упражнявано от сина му. Съдът е обосновал и защо не дава вяра на свидетелите Г. и Т.. Посочил е, че не са представени никакви писмени доказателства за сключване на договор за продажба, на каквото основание наследодателят на ответницата да е придобил имота, в какъвто смисъл са изявленията им, а от друга страна показанията на свидетелката Т. касаят период, в който имотът вече е бил придобит по наследяване от ищеца.
Съдът е обсъдил данните от приетата като неоспорена СТЕ, както и показанията на свидетелите и е приел, че имот с пл. № 848, с площ от 800 кв. м. в кв. 115 по обезсиления план на [населено място] от 1930 г., за който имот е отреден парцел VII-848 по същия план, е бил придобит към 1950 г. на основание давностно владение от бащата на ищеца, а след смъртта му към 1954 г. е преминал в патримониума на С. Х. К., единственият му наследник. Твърдението на ищеца е, че спорните 232, 40 кв. м. са част от наследения имот. По оплакванията на въззивника във връзка с възникването на придобивното основание, съдът е изложил подробни съображения. Посочил е, че позоваването на изтекла придобивна давност не е елемент от фактическия състав на чл. 79 ЗС, както и че позоваването на придобиваната давност може да бъде извършено както от владелеца, така и от наследниците му, а обстоятелството, че към момента на възникване на наследствено правоприемство ищецът е бил малолетен и е живеел в друго в населено място, не може да обуслови извод, че владението е прекъснато, доколкото е достатъчно владелецът във всеки един момент да е в състояние да реализира владелческата си власт.
Въззивният съд се е позовал на данните от СТЕ, относно настъпилите промени по дворищната регулация на съседните имоти. От СТЕ се установява, че в плана от 1976 г. на [населено място] имот пл. № 848 не е бил заснет. След пренасянето му върху действащия план от 1976 г. експерта е установил, че той попада с площ от 434.20 кв. м. в имот с пл. № 867, за който са отредени УПИ III-867, УПИ IV-867 и УПИ VI-867. Имот пл. № 867 е образуван от три парцела по стария план: от парцел ІІІ-851, парцел VІ-850 и парцел VІІ-848.
В УПИ VI – 867 е включена площ от 201.80 кв. м. от имот пл. № 848, а в УПИ VII-870 е включена площ от 232.40 кв. м. от същия имот пл. № 848 по отменения план. Установява и че, регулацията за УПИ VІІ-867 в кв. 81 по плана от 1976 г., не е приложена. Няма данни да са уреждани сметки по регулация, както и имотът да е бил завзет и владян като част от урегулирания парцел.
Взел е предвид, че собствеността на придаваемите части преминава по силата на самата регулация, но в случай, че същата бъде приложена, а дотогава регулацията има относително (релативно) действия и при евентуалното ? изменение или създаване на цялостна нова регулация се изхожда от първоначалното положение на имотите съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ (отм.).
Съдът е посочил, че не се твърди придаваемите части към парцел VII-848, отреден за имот с пл. № 848 в кв. 115 по плана от 1930 г., да са заети от наследодателя на ищеца, нито да е заплатено обезщетение за тях. Поради изложеното съдът е достигнал до заключение, че непосредственото отчуждително действие на дворищната регулация от 1930 г. по отношение на придаващите се части към парцел VII-848 в кв. 115 е отпаднало с обратна сила и при изработването на регулационния план е следвало да се съобразят имотните граници на имот с пл. № 848. При тези мотиви Окръжен съд – Пазарджик е приел, че е налице грешка в кадастралната основа, послужила за изработване на действащия понастоящем регулационен план на [населено място] от 1976 г., който е следвало да се създаде въз основа на първоначалното (преди регулация) положение на недвижимите имоти по имотните граници на предходния план от 1930 г. Ето защо спорната част от 232,40 кв. м. е следвало да бъде отразена в плана от 1976 г. като част от имот с пл. № 848 в кв. 115 по обезсиления план от 1930 г., и който към момента на изработване на плана от 1976 г. е бил собственост на ищеца, а не към имот с пл. № 867.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване, доколкото формулираният от касатора процесуално-правен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително и посочените от касатора решения. Трайно и безпротиворечиво се поддържа разбирането, че задължението на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове.
В изложението се твърди, че съдът е обсъдил необосновано само избрани от него свидетелски показания и не е установил данни по отношение на спорния факт относно владението на имота. Несъгласието с фактическите и правни изводи на съда не може само по себе си да обуслови наличие на основание за допускане на касационно обжалване, доколкото представлява оплакване по същество. Поддържането на доводите относно позоваването на изтеклата придобивна давност са били разгледани подробно от въззивния съд, който е аргуменирал тезите си с даденото задължително тълкуване по въпроса от ОСГК на ВКС. Съдът е посочил и защо не кредитира с доверие показанията на част от свидетелите. Неприемането основателността на защитните позиции и съображения на една от страните е въпрос по същество на спора. Той не може да бъде разглеждан в закритото заседание по реда на чл. 288 ГПК, а касационната инстанция би се произнесла едва в случай, че допусне атакуваното решение до касационно обжалване. Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответника по касация С. Х. К. направените от него разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установени с договор за правна помощ от 25.09.2017 г. сключен с адв. С. В., възлизащи на сумата от 500.00 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 310/12.07.2017 г. по гр.д. № 346/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА М. Д. Атанасова от [населено място], [община] да заплати на С. Х. К. от [населено място], общ. Пазарджик сумата от 500.00 лв. /петстотин лева/, разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: