1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 301
гр.София, 28.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4583/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на Д. Б. М. и на П. (П.) срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1414 от 19.06.2017 г. по гр.д.№ 900/ 2017 г., допълнено в частта за разноските с определение № 3189 от 05.10.2017 г., с което (в обжалваната пред въззивния съд част) частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 7041/ 2015 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на Д. Б. М. 7 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с присъда по НОХД № 4202/ 2008 г. на Софийски районен съд, със законната лихва върху същата сума от 02.06.2012 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 40 000 лв.
Ищецът Д. Б. М. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск. Претендира допускане на касационен контрол в тази част по процесуалноправните въпроси „Задължително ли е в мотивите към решението съдът да посочи какво е значението на обстоятелствата обусловили установените вреди, за определянето на размера на неимуществените вреди?” и „Представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила едностранното обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяването на съдебното решение?”. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ППВС № 4/ 1968 г., т.11, решение по гр.д.№ 1084/ 2011 г., ІІІ г.о.).
Ответникът П., без да взема становище по касационната жалба на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на по тълк.д.№1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС). В противоречие с практиката на ВКС (решения по гр.д.№ 854/ 2012 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 5805/ 2013 г., ІІІ г.о. и гр.д.№ 410/ 2015 г., ІV г.о.) според касатора – ответник е разрешен от въззивния съд и материалноправният въпрос за приложението обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване.
Ищецът Д. Б. М. оспорва касационната жалба на ответника като поддържа, че същата е недопустима поради липса на формулирани правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, евентуално – че обжалваното въззивно решение съответства на практиката на Върховния касационен съд, а не и противоречи.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване са неоснователни.
За да уважи отчасти предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че на 09.11.2006 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл.210 ал.1 т.5 НК и по чл.308 ал.1 НК, взета му мярка за неотклонение „подписка”. Наказателното производство срещу него продължило с внасяне на обвинителен акт, връщане на делото на П. за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, след което по внесен следващ обвинителен акт било образувано НОХД № 4202/ 2008 г. по описа на Софийски районен съд. С присъда от 11.07.2011 г. ищецът бил оправдан по повдигнатото обвинение. По протест на П. било образувано ВНОХД № 97/ 2012 г. на Софийски градски съд, който с окончателно решение от 14.05.2012 г. потвърдил оправдателната присъда. Предприетата срещу ищеца наказателна репресия му причинила стрес и безпокойство, била широко разгласена в медиите. Съдът приел, че това са неимуществени вреди, настъпили в пряка причинна връзка от неоснователно предприетото наказателно преследване срещу ищеца, поради което за държавата е възникнало задължение да ги обезщети. По отношение на размера на дължимото обезщетение посочил, че следва да се има предвид от една страна неразумната продължителност на наказателното производство (около 6 години), медийната разгласа на обстоятелството, че ищецът бил обвинен в престъпление, причинило вреди от 600 000 лв и тежестта на обвинението (възможното наказание по повдигнатото по-тежко обвинение е лишаване от свобода до 3 до 15 години лишаване от свобода). От друга страна съдът посочил, че срещу ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение (подписка), че липсват вредни последици за професионалната му реализация и не били създадени ограничения за социалното му общуване. Съдът обсъдил, но не намерил за основателни доводите във въззивната жалба на П., че държавата не отговаря за вредите от медийната разгласа на факта на обвинението, тъй като тази разгласа не била инициирана от прокурор. Посочил, че самият факт на разгласяването увеличава вредите на неоснователно обвиненото лице, а вярната информация не би била разпространена, ако не било повдигнато обвинението – то отключва причинния процес. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства, съдът приел, че обезщетение от 7 000 лв е адекватно на търпените от ищеца неимуществени вреди.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, формулираният от касатора – ищец процесуалноправен въпрос „Представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила едностранното обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяването на съдебното решение?” не е обуславящ. Под формата на въпрос в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този касатор въвежда твърдение за допуснати от съда по същество процесуални нарушения (едностранчив анализ на събраните доказателства), което не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Процесуалните нарушения са касационно основание, но не и основание за допускане на касационното обжалване, поради което твърдението за наличието им не може да бъде основание за достъп до касационния контрол.
Останалите формулирани от касаторите правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито се разрешават противоречиво от съдилищата. По поставения и от двете страни процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да вземе предвид и да посочи в мотивите на решението си всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и да обсъди значението им, решението е съобразено със задължителната практика на Върховния касационен съд. Инстанцията по същество е спазила указанията, дадени с ППВС № 4/ 1968 г., Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г., ОСГК, ВКС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г., ОСГК, ВКС и е посочила в акта си кои установени по делото обстоятелства имат значение за размера на обезщетението и кои от тях обуславят определянето му в по-голям или в по-малък размер. Съдът не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение. Изложил е съображения по оплакванията на страните и част от тях е счел за основателни, други отхвърлил. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение по поставения процесуалноправен въпрос е в съответствие (не в противоречие) с практиката на Върховния касационен съд.
Поставеният от П. материалноправен въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Ответникът обосновава такова противоречие с позоваване на решения на Върховния касационен съд по гр.д.№ 854/ 2012 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 5805/ 2013 г., ІІІ г.о. и гр.д.№ 410/ 2015 г., ІV г.о., които обаче не разрешават релевантния въпрос по начин, който е различен в сравнение с даденото от въззивния съд разрешение. Според тълкуването, дадено в посочените актовете на Върховния касационен съд, справедливостта включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, период, през който е продължило наказателното преследване, характер на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. При постановяване на обжалваното решение тази практика е съобразена, поради което и по поставения материалноправен въпрос не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Доколкото съдът приема, че исканията и на двете страни за допускане на въззивното решение до касационен контрол са неоснователни, разноските за това производство следва да останат в тяхна тежест така, както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1414 от 19.06.2017 г. по гр.д.№ 900/ 2017 г., допълнено в частта за разноските с определение № 3189 от 05.10.2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: